В памет на Влади Киров за неговата 70-годишнина

Издателство „Факел експрес“ отбелязва 70-годишнината на Влади Киров с издаването на сборника с разкази „Малка енциклопедия на приятелствата“.

Влади Киров е роден на 28 ноември 1949 г. в София. Завършва е немска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (1973). Работил е като учител в немската гимназия в Хасково, в Института по история към БАН, главен редактор в сп. „Киноработник“ (1979 – 1985), редактор в Дебютно-експерименталната студия към СБФД (1985 – 1988), редактор в творчески колектив „Дебют“ към СИФ „Бояна”  (1988 – 1991) и в БНТ –Телевизионен театър (1993).

Сценарист е на над трийсет документални филма, между които „По начин най-благороден“ (1985), „Образ невъзможен“ (1996), „Атентатът“ (1998), тетралогията „Дух и душевност на българина“ (1999 – 2006), „Благослов“ (2001), „Европолис, градът на Делтата“ (2008), „Вляво от пътя Лондон – Калкута“ (2011), „Приказки от Балканите“ (2016), „Изкореняване“ (2018), „Поне за миг да полетя“ (2017), „Гражданинът Сис“ (2018), „Братя Георгиеви: Евлоги и Христо“ (2019), както и на игралните „Пату“ (2005), „Военен кореспондент“ (2008) и „Имало една война“ (2019).

Автор е на книгите „Оловни ордени“ (1985), „Розенбуш” (1991), „Делта” (1992), „Спомен за едно превъплъщение, или историята на Кадъм и Хармония“ ( 1995), „Юридически казус“ ( 2002), „Картографирането на Рая“ ( 2007).

Носител е на наградите „Златна роза“ за филма „Образ невъзможен“ (1996), Годишната награда за драматургия на СБФД (2007) и на Филмовата академия (2012), награда за драматургия от фестивала „Златен ритон“ (2012) и др.

През 2019 г. е удостоен с почетен знак „Печат на цар Симеон Велики“ – златен.

Умира на 28 март 2019 г. в София.

 

ДАКЕЛЪТ НЕ Е ДАКТИЛ

Разказ

Това неразбираемо на пръв поглед заглавие дължа на стария си приятел Иван Драгошинов, не че описана­та история се е случила с него или той е измислил заглавието. Без всякакво съмнение никой не би оспор­вал твърдението, че малкото нежно същество от по­родата на язовските кучета и стихотворната стъпка дактил са едно и също. В края на краищата дактилът е най-обикновена метрична стъпка, състояща се от една дълга и две къси срички, или казано по друг начин, просто става дума за една ударена и две срички без ударение. Дакелът е част от Божия промисъл, докато стихотворната стъпка дактил дължим на древните гърци.

Не мога точно да определя с какво се занимава Иван – редактура на текстове, превод, писане на фил­мови рецензии, правене на книги и какво ли още не, но той е от хората, върху които се крепи моят свят. Музикалното му знание няма граници. Шегувайки се с него, винаги съм твърдял, че той е участвал в поста­новката на операта „Янините девет братя“ от Лю­бомир Пипков като най-малкия брат. Иван винаги е отричал моето твърдение.

Случи се веднъж да работим заедно в град Варна по времето на един кинофестивал. В свободния ни ден Иван изчезна още от заранта. Когато се върна обратно в хотелската стая, бе получил слънчево изгаряне. Цял ден лежал на слънцето. Според мен това се бе случи­ло за първи път в живота му. Този ден в град Варна купичките с кисело мляко изчезнаха заради Иван – той трябваше да бъде мазан, за да оживее. Когато си спомня тази история, разбирам, че правейки всичко със страст, моят приятел се е опитал да свърже себе си с природата по този необикновен начин – слънчево изгаряне. Като истински Атлант, Иван придържа с едната си ръка природата, с другата знанието, а в по­лучения отвор пропуска единствено блестящата вода на чистия разум. И за да бъде тази метафора по-ясна, бих добавил, че една от най-любимите творби за моя приятел Иван си остава Klein Zaches, genannt Zinober от германския писател, композитор и понякога дори художник Ернст Теодор Амадеус Хофман, където няма нито разум, нито природа. Ние сме се заклели един на друг да доживеем издаването до последната буква на Речника на българския език. Чакаме го повече от двай­сет години търпеливо и с надежда.

 

 

– Помниш ли какво ми каза снощи? – попи­та хладнокръвно Н. Този млад човек работеше в Института по класически и идеалистически из­следвания към Българската академия на науките. Самата сграда на този институт представляваше боядисан отвън в зелено паралелепипед, чиито тънки панелени стени го правеха да изглежда ле­кокрил. Този следобед той най-сетне бе събрал смелост и бе решил да разиграе пред жена си оно­ва, което намисляше девет години и го преценя­ваше с ожесточение, докато я очакваше тя да се върне от работа.

Предната вечер той и жена му пиха червено вино, което наливаха от едно двулитрово шише във водни чаши, останали здрави след многоброй­ните премествания. След неуспеха около един ис­торически труд, върху който Н. работи девет го­дини и написа само едно изречение и намираше това за напълно достатъчно, той вече не работеше никъде. „Дакелът не е дактил“ прочете Н. с трепе­рещ от вълнение глас пред научния съвет на Ин­ститута по класически и идеалистически изслед­вания. Листът, върху който той бе отбелязал тази мисъл, бе кариран, а за описване на буквите Н. бе използвал моливи с различни цветове, така че из­речението да му напомня за една алея в градина­та, по която обичаше да се разхожда и да обмисля живота си.

След като прочете изречението, Н. вдигна погледа си и видя непоносимата тъга в очите на рецензентите от научния съвет. Докато прибира­ше листа в чантата си, смазан от чувството за вина заради мъката, която причини на тези достойни мъже, изследвали през целия си живот сблъсъка между класическите и идеалистическите пара­дигми, той се видя принуден да признае пред себе си, че може би греши. „Да, наистина не е… Прос­то не върви… Съждението е погрешно…“ Все още чувстваше по гърба си болката от погледите на учените. Приличаше на Академ, загубил диспут с Платон. Разликата между него и Академ се състоеше в това, че Н. не бе толкова мускулест. Така мислеше той.

– Разбира се, че помня всичко – отвърна раз­дразнено жена му. Следобед винаги ставаше по-раздразнителна в сравнение със сутринта. Причината вероятно се криеше в умората, макар и да не поддържаха голямо домакинство.

– Не! Подозирам, че не си спомняш. Би тряб­вало да си потисната, поне такава те познавам – отвърна Н., седнал на един стол в средата на мал­ката кухня. Той се мъчеше да изглежда разсеян.

– В моята работа на изследвач най-важното са фишовете. Фишовете са като баласта за кораба, като вятъра за платната, като жената за мъжа. На фишовете се отбелязва накратко съдържанието на историческия документ и така се изгражда архив.

– Изгониха те от Института за класически и идеалистически изследвания. Следователно си бивш изследвач – отбеляза жената спокойно. Н. не обърна внимание на справедливата забележка и продължи.

– Отбелязах старателно всичко, което гово­рихме снощи, на отделни фишове, и ако си търпе­лива, би могла да направиш истинско откритие – каза Н. също така спокойно.

Двамата живееха твърде дълго заедно, за да се чудят един на друг. Телата им бяха привикнали и ако някой счупеше случайно или дори пред­намерено крака си или ръката, би било твърде лошо, защото означаваше промяна. Няма спор, че съществува разлика между счупена ръка и здра­ва ръка, без значение дали този факт е отбелязан, или не на фиш. Ако спореха, бе винаги за дребни неща, големите отдавна бяха прострени да съхнат в задния двор, а от локвите под тях оставаха само мокри петна, докато се изцеждаха. Бе напълно възможно някой срамежлив самотник да напише името си с остра клечка върху тях.

– Започнеш ли да пиеш, ставаш нетърпимо жесток – рече тя. Дрехите ѝ лежаха разхвърляни. Бе облякла халата си, докато работеше с хидро­скопичен памук по миловидното си лице.

– Преди да си легнеш, ми съобщи, че за теб аз съм един случаен човек – отвърна Н., без да по­глежда към нея. – Впрочем в една дипломатическа преписка се твърди, че съчувствието не е качество, притежавано от българите. Не знам дали е вярно.

Н. се отпусна на стола, сякаш следващия миг щеше да се унесе в сън на просцениума, а младият и подъл Бригела щеше да започне с недостойни­те си предложения. Даваше си сметка, че му е на­пълно безразлично. Когато тя сънуваше, че котки порят лицето ѝ с ноктите си, боли я, но не потича кръв, той сънуваше, че се опитва да премине гол през площада, за да стигне до зеленикавата сгра­да на Института за класически и идеалистически изследвания, а край него, скрити зад металните маски на лицата си и спуснатите подбрадници, едри сержанти пеят песен, чийто смисъл е в това, че пътят на живота е извънредно дълъг. Връщаше се от началото на пътя и опитваше отново. Вместо да съществуват, те имаха навика да си разказват сънища и когато тя в своя бе котка, той непремен­но куче от порода дакел, за да ѝ се хареса и за да бъде спазена пясъчната граница между доброто и злото.

– Не е вярно! Отново измисляш – каза жената и придърпа полите на халата си към колената. – Както някога с онзи глупав дакел.

– Може да е така, както твърдиш. Измислям си – съгласи се Н., – но ела, моля те, по-близо до масата.

– Какво е това? – попита жената и едва сега за­беляза, че Н. е подредил на кухненската маса кар­тончета, изписани с неговия ситен и почти нераз­бираем почерк.

– Ще ти обясня – каза Н. – Това е хрониката на предишната вечер. Ти ли ще четеш, или предпо­читаш аз да го правя?

– Както ти искаш, но и аз имам какво да доба­вя.

– А именно?

– Не се гордея с теб, но все пак не живеем тол­кова лошо – каза тя честолюбиво.

– Добре! – провлачи той думата. – Аз ще чета. Внимавай и погледни в десния ъгъл на масата. Десен е от моята гледна точка. Там съм поставил първото картонче с думите ми, казани в осем часа и двайсет и осем минути, тоест след втората чаша с вино: „Вечер над островното ни семейство, мила, белият бъбрек на луната е отдавна част от теб. От­ровни алчни плъхове са свили гнездо в корема ти. А ти лежиш в леглото си, отметнала коси назад, и се боиш, защото си богата“.

– Ти си казал това? – попита тя недоверчиво. Лицето ѝ пребледня като месестата част на зелен лимон. – Ти си казал това? Подай ми очилата, за да чета и аз.

– Ето, заповядай! Върху второто картонче са написани твоите думи, казани след петнайсет­минутен размисъл, и представляват перифраза на казаното от мен: „Над островното ни семейство, мили, белият бъбрек на луната е отдавна част от теб. Дори и да си отидеш, около теб мухите ще раз­въждат колонии от ларви, усмихнати като министри. Те също имат право. Ти си жив, но си отровен. Причината за всички изменения, ти никога няма да имаш смелостта да побегнеш, да разкъсаш дрехите си и да ги хвърлиш в морето. Ако случайно го направиш, остави брадата си за спомен“.

Жената се отдръпна от масата ужасена.

– Спомняш ли си вече? – разкриви устните си Н., после се доближи до прозореца и дръпна за­весите. Късното следобедно слънце се въртеше по комините като велосипедист върху опънато въже, за радост на децата. Вече съжаляваше, но бе изпуснал мига, за да спре. „Не съчинявам ли хроника­та, която не написах? Или, по-вероятно, допълвам анамнезата на болен, който междувременно си е отишъл от този свят, а описаните соматични про­мени и бездруго вече са без значение… Кой знае?“

После се отдръпна от прозореца и се загледа в нея. Тя очакваше този момент, защото каза ведна­га много тихо, някак молитвено тихо.

– Глупости! Това са глупости. Никой не е произнасял тези думи, нали? Не живеем все пак зле!

Би могло да се каже, че единственият недоста­тък на техния живот беше една безсмъртна пенсионирана примабалерина, която тътреше нощем краката си по пода над тях. Към недостатъка би следвало да се добави и адвентистът Филип, който обитаваше малко жилище под тях и свято вярваше, че Той ще дойде отново на земята, за да възцарува любовта и справедливостта между хората.

– Не е точно така! Не мисля, че това са глу­пости – настоя Н. – Обръщам внимание, че бележ­ките стават по-кратки. Причината е в постепен­ното напиване, което ни сполетя. А това са моите думи в двайсет и един часа и шестнайсет минути: „Не мислиш ли, че брачните ни пръстени са вече счу­пени и хапят пръстите като лалугери?“. Обърни внимание, че картончето е леко потъмняло, а това се случи, защото го полях с вино. Ти почти вед­нага каза: „Моите девици плачат като истински…“. Аз, след половинчасово обмисляне, но не мисли, че съм се намирал в положение на Zug-Zwang. Просто предишните ти думи бяха твърде безсмис­лени: „Мила, котаракът вече бе тършувал в моя дом, кафеничето протрито, ще се криви като наранен ки­расир…“.

– Истина е, че последното сложно съставно изречение е малко претенциозно, но изпуснат на пода меден кафеник наистина напомня на облег­нал се на едната си ръка ранен кирасир. Тъй де, кирасата му не е издържала на удара от пика. И тук прекъснахме беседата, след като ти обяви, че ще си лягаш, и каза, че за теб съм един случаен човек. Не е лошо…

Жената започна да се облича наново. Н. я бе уловил неподготвена. Това я застрашаваше, защо­то следваше да си признае, че тя не забелязваше никого около себе си. Равновесието ѝ бе смутено и сега вероятно се готвеше да отиде при една своя приятелка от детството – лекар гинеколог, за да ѝ разкаже за себе си елегантно и объркано.

– Не тръгвай веднага – каза Н., – нека да до­вършим. Най-много са ме обиждали хрониките, които не са дописани докрай. Така се появяват по­грешните предположения.

– Какво да довършваме? Ти си измислил всич­ко! Жестоко е! – отвърна тя, докато търсеше предизвикателно в чантичката си. – Защо не си спом­няш времето, когато избяга от мен. Защо не си го включил в жалката си хроника?

– То не се отнася пряко към хрониката за снощната вечер. Без съмнение аз създавам хрони­ки, но всъщност се придържам към твърдението на Юрий Тинянов, че той започва едва тогава, ко­гато свършват документите.

Спокойствието, което се съдържаше в думите на Н., я вбеси истински. Напълно вероятно това да бе и неговата цел.

– Не се отнася ли? Не се отнася! – крещеше тя. – Аз бях жена, за първи път истинска жена.

– Това бе началото, мила! Само началото…

– Помниш ли какво правех аз, когато се връ­щаше изморен и надменен?

– Предполагам, че мълчеше, за да покажеш своята обида…

– Не, правех ти кафе и изстисквах по няколко капки кръв от ръката си. Нима не си забелязал? Защо не включиш и това в отвратителната си хро­ника?

– Сега си давам сметка защо кафето притежа­ваше толкова необичаен вкус на кориандър. Да оставим това! Ти се запозна с хрониката от съби­тия, случили се между двама една вечер в град Со­фия. Какво би казала?

– Нищо! – каза тя и събори на пода в кухнята картончетата. Едно от тях потъна в процепа меж­ду дъските на пода. – Нищо, защото е невярна!

– Аз обаче бих могъл. Като някогашен исто­рик ще кажа, че тази нелепа и безсмислена пре­писна война издава силно желание у мъжа да убие жената между осем часа и двайсет и осем минути и полунощ, за да се измъчва след това. Предпола­гам, обичайното убийство с нож, въпреки силна­та взаимна омраза – разсмя се Н., – както вече съм имал честта да твърдя, дакелът не е дактил. Както съм ти казвал вече, дактилът просто е една стихо­творна стъпка…

Жената бързо излезе. Н. чуваше още дълго звука от токчетата, макар това да не бе възможно, защото асансьорът я отнесе надолу. Впрочем Н. бе приготвил за нея лимонов сок, но тя не пи и той го изля в мивката. Друг път би попитал къде отива, но сега не го направи, а се зае да събира картончетата от пода. Не си бе измил ръцете, след като изстиска лимона, и като потърка очите си с ръка, усети па­рене. Това го насочи към офталмологическите му познания и той си представи как киселината, ос­танала по ръцете му, прониква в склерите на очи­те му. Взе един стар вестник, опъна го върху масата и нахвърля там събраните картончета. После изхвърли книжната топка в шахтата за смет.

– Какъв глупав следобед! – каза Н. на глас.

Когато тя се върна, Н. вече спеше или се прес­труваше, че спи. Жената забеляза пред огледалото в антрето фиш и като загуби известно време, дока­то го обръщаше с обувките си, най-сетне видя, че фишът е празен, ако не се броят петната от кафе.