Людмила ЕЛЕНКОВА, Радио Хеликон
„Магията“ е роман с история, почти толкова интригуваща, колкото сюжетът на самата книга. Седем години отлежава ръкописът на Емануел Бергман, преди да види бял свят през 2016-а, отначало като… подлистник на безплатен вестник в швейцарското метро. И два милиона пътници се превръщат в запленени читатели на един никому неизвестен немски автор. Те очакват с нетърпение всеки следващ брой на изданието „20 минути“ само за да разберат как ще продължи „Магията“. В резултат на това вестникът вдига тиража си, а хората оставят въодушевени отзиви в знак на благодарност.
Има защо – Емануел Бергман умее да изгражда паралени светове, използвайки илюзията на цирковото изкуство като контрапункт на манипулацията в човешките отношения, днес и по времето на Холокоста. Авторът преплита съдбите на Макс Кон, десетгодишно момче, което отказва да приеме развода на родителите си, и Великия Дзабатини, осемдесетгодишен фокусник, който вероятно знае заклинание за любов, или поне така пише на музикалната плоча, намерена случайно от хлапето.
Оттук романът разиграва връщането през епохи и държави, с епичен и красив разказ за живота на чешкия евреин Моше Голденхирш. Той преживява съдба на сирак, на артист, отдаден на цирка, на затворник в концлагер, на бездомник в старчески дом и най-вече на велик демистификатор по отношение на всичко, което би нарушило свободата му.
Преносът на детската интуиция за това що е добро, към инстинкта за самосъхранение в жестоките години на Втората световна война е само малка част от достойнствата на книгата. „Магията“ изобилства със символи, например куфара с двойно дъно, който освен за реквизит служи и за скривалище, смехът искри на фона на драмата, а философията ù води към един жизнеутвърждаващ извод – илюзия е да си мислим, че разполагаме с власт над другите, така че нека играем собствената си роля, с размах, с лекота, с наслада, за да достигнем възможно най-почтения финал, който заслужаваме.