Лира Литературно-рекламна Агенция
Поетът представи най-новата си книга „Сините часове“ в търговищкия Хеликон
Роден е през 1991 г. в София. Учил е английски, френски и унгарски. Защитава бакалавърска степен по Физика в СУ „Св. Климент Охридски”. От 2012-а работи в Института по ядрени изследвания и ядрена енергетика.
Дебютната му книга „Корабен дневник на книжната лодка” получи преди три години извънредна награда на Сдружението на българските писатели за успешно участие на млад автор в Националния литературен конкурс на името на Христо Фотев. Месец след това същата творба спечели голямата награда за дебютна поетична книга – бронзов Пегас, на конкурса „Южна пролет“ в Хасково. Пак през 2016 г. в издателска къща „Знаци“ излезе и втората му книга – „Пиета“, която веднага бе забелязана от литературната критика.
За най-новата книга на Георги Гаврилов „Сините часове” редакторът Катерина Стойкова казва, че е книга-медитация върху начала и краища, светлина и мрак, виждане и невиждане, сила и безсилие… Всеки, който прочете стиховете в нея – продължава Катерина, – ще намери отговор на свой въпрос, зададен или незададен. Отворете тази книга, тя ще ви посрещне с наблюдателно око и отворено сърце.
Интересно ни беше да научим защо точно „Сините часове“ и какво се крие в самата книга
„Автор на корицата е Марина Чимуркова. Тя е фотограф и това всъщност се оказа много подходящо, защото сините часове и синият час са изначално едно фотографско понятие. Става дума за времето малко преди залез и малко преди изгрев, когато единствено сините оттенъци на видимата светлина се отразяват от атмосферата към Земята и всичко изглежда синкаво. Книгата е разделена на три цикъла, които са свързани отчасти с тези времеви отрязъци. Първият се нарича „Привечер”, вторият – „В междините”, а третият „Призори”. Синият час е един преходен период между тъмната и светлата част на деня, между тъмната и светлата част на всичко, което ни се случва и което ни спохожда. Това е едно много кратко време, в което ние имаме възможност да останем сами със себе си. Един много интимен момент. Момент за сбогуване с отминалото и подготовка за предстоящото. Такива са и текстовете в книгата.
Аз съм голям привърженик на концептуалните стихосбирки. И по-точно казано, на концептуалните поетични книги. Защото стихосбирката може да бъде един голям набор от стихотворения, събрани в едно тяло, които обаче не започват да разказват една цялостна история, а просто са събрани вътре в тялото. Но според мен е важно не само отделните текстове да имат своя заряд и смисъл, а когато човек отвори книгата и я чете от първата към последната страница, да премине през онова, което е изживял авторът, пишейки тези отделни части.“
А каква за Георги Гаврилов е връзката между физиката и поезията
„Връзката между физиката, поезията и още няколко неща – като философията например, е много отдавнашна. За мен те не изглеждат различни или несъвместими. Всичко това е започнало, когато някой, в топла или студена нощ, просто е повдигнал нагоре глава, погледнал е към звездите и се е запитал: „Какво има там?“ И това е общото начало на тези изглеждащи сега като съвсем разнопосочни науки и изкуства. И всъщност има много общо – цялата вселена, това е работното поле и на поезията, и на физиката, и на философията. И свободата, която имаме, да боравим и с наличното ни, и с неналичното – онова, което не се вижда, онова, за което нямаме сведения, но вкарваме и в теориите, и в размислите си.“
Попитахме автора и какви чувства е вложил в тези стихове
„За чувствата – мисля си, че може би най-важната роля на литературата е, стигайки до някого, да му помогне в някакъв момент и да го спаси. И това че тези неща изглеждат не толкова позитивни, всъщност не означава, че водят към нещо зло. Лично на мен винаги ми е помагала и ме е спасявала точно тази литература, в която изглежда, че няма светлина. Но светлината е в това, че мракът е написан. Той грее през буквите. Така го чувствам и така го разбирам. Независимо дали ще се каже някакво споделено усещане за нещо трудно и тежко, или просто чистата естетика на стиха, бил той и по-мрачен, ще те накара да видиш нещо красиво и в това. Усещал съм го много добре като читател. Заради това по този начин преразказвам нещата.
Обичам да пиша и харесвам писането, което е породено и от опита, и от възприятията си по отношение на света, които незадължително притежават своя чисто експериментален набор от случили се неща. Онова най-първично при мен от съвсем ранни детски години световъзприятие, за което човек няма нужния речник или правилно изразяване, за да обобщи и въдвори в една картина.
Трябва да има истина в писането. И през истината да съберем сили за другото.“
За финал помолихме Георги Гаврилов да ни зачете някои от своите стихове в книгата „Сините часове”
***
Ако някога си пътувал с последния автобус
в минус 15 градуса, януари
в смътна светлина и скърцане на хармоника
без контрола, пиян и с бутилка евтино мерло
през квартали и улици без имена
без да знаеш къде си и накъде отиваш
с единствената надежда следващата спирка да не е последната
ако си ял веднъж на няколко дни
и вехтото жълто на спомена се е примесвало с това от лампите
и вехтото бяло на вярата се е примесвало с това на денонощните магазини
ако никой никъде не те е чакал
и това те е успокоявало с тъгата си
ако си бил там и си слязъл преди последната спирка
за да запазиш нещо за последния път
ако си броил стотинките, за да ги дадеш другиму
ако си пресичал най-студеното парче от града
и си се бил със случайни хора – нападнали случайни хора
ако си пил до сутринта, за да можеш отново да отидеш на работа
ако си преминавал със страх от себе си мостове
и си се спирал по средата на влаковите композиции
вдишвал си от големия въздух на големия въпрос
за да намери поне вятърът дом в гърдите ти
значи знаеш за какво говоря.
И не е нужно да казвам,
че съм те познал онзи път в непрогледния мрак,
капещ от нас.
***
Под всеки мост,
от който искаш да скочиш
някой друг живее.
