Лира Литературно-рекламна Агенция
Георги КАИТИН
Тия разкази са много хубави и Мирослав Михайлов е голям писател… Шегувам се бе, хора. Мирослав Михайлов не е никакъв писател, а разказите са страшно тъпи и самият аз имам принос за това. Чакайте да ви обясня как стана всичко.
Един следобед след третата бира, докато седнал от другата страна на масата Миро си донастройва китарата, аз му викам:
– Абе, знаеш ли, че напоследък има много готини книги от български автори?
– Не – казва той и завърта малко ключа на четвърта струна.
– Съвсем сериозно, – продължавам аз, защото и без това нямам какво друго да правя – едни такива… увлекателни, стойностни, написани с богат език. Характерът на героите е развит отлично, историите са многопластови и вдъхновяващи. Изобщо в литературно отношение вече сме много напред.
– М-м. Ти чел ли си нещо?
– Не съм, обаче всички така казват. Аз опитах, ама нещо не мога много да ги разбера.
– Ми как ще ги разбереш, бе? То се иска култура. Да вникнеш, да осмислиш написаното.
– Ъ-хъ! И да се вдъхновя от идеята на произведението и житейския опит на автора му.
– Житейският път е фенер, който осветява пътя ни назад.
– Точно така! Искам нещо да освети пътя ми, да разбера как да продължа напред.
– Ти напи ли се бе? Казах, че житейският път е фенер, който осветява пътя ни назад. Всъщност, казал го е Конфуций. А ние с тебе като погледнем назад какво виждаме? Нищо. Провалихме се и като бизнесмени, и като музиканти. Ти се провали и като човек.
Тук ми става съвсем тъпо и отивам да налея по още една бира. Слагам пред Миро неговата, сядам и вече мълчаливо продължавам да гледам как настройва инструмента. Той вдига поглед и казва:
– Какво бе? Що гледаш така?
– Ъ-ъ… тъпо ми е нещо – отговарям.
Миро удря един акорд и доволен от резултата, подпира китарата на стената и казва:
– Глей сега, тъпо ти е, щото си тъп, не заради нещо друго. И на мене ми е тъпо. Обаче сега ми дойде наум как можем да го превърнем в предимство. Викаш, че се пишат хубави книги. Това значи и че се продават. Ясно е, че не можем да се конкурираме с големите имена в съвременната българска литература, обаче можем да ги финтираме. И аз не съм ги чел, но щом всички хора казват, че произведенията им са умни, значи са умни. От толкова много умни книги, вероятно се е получило пресищане и книжарниците са пълни с книги, коя от коя по-умни. Я си представи, че някой иска да прочете нещо не чак толкова умно. Или пък направо тъпо. Ето го нашият шанс. Ще пишем тъпи работи. Ако искаш, да започнем с разкази, кратки са и сигурно ще е по-лесно. – Миро допива бирата си, плъзва празната халба чак в средата на голямата маса и с блеснал поглед заявява: – Кое време стана, айде стига с тая бира. Я дай да пием по един „Ардбег“.
И така, още на следващия ден, щом изтрезняхме започнахме да пишем. Тъпи разкази. Обаче неговите ставаха по-тъпи от моите. Направо перфектни. И се разбрахме той да ги пише, а аз само да ги дооформям и да помагам доколкото мога. За да няма недоразумения, след всеки разказ съм се опитал да направя кратък анализ. Ще намерите и един, който не е тъп, но съм написал как се е получило така.
И последно – да не звучи като оправдание, но характерно за писанията на Миро е, че не търпят никаква редакция – колкото повече си играех, толкова по-тъпи ставаха. Какво да направиш като така са замислени?
