Лира Литературно-рекламна Агенция
Ново историческо разследване на Румен Василев – известен с книгите си „Масонската ложа и братството на Левски“ и „Свещеният триъгълник. Българската следа в историята на оперативното масонство“, е вече на книжния пазар. То е озаглавено „Невидимата искра на Възраждането“ (изд. „Лудите“) и е продължение на излязлата през 2014 г. „Свобода или смърт. Светът и българите“.
Авторът остава верен на себе си в търсене на истината, като пренебрегва историческите клишета, представяйки една нова версия за механизма на случилото се Българско възраждане. Оказва се, че легендарните имена от пантеона на българския летопис са членували в тайните общества през ХІХ век, включително и в масонските ложи на Балканите, Европа и Русия.
Нишката на документалния разказ често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история, се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия, са резонирали силно и у нас. Забележителни са неочакваните връзки и помощ, които идват от генерали от руската армия и французи – всички те членове на свободното зидарство.
Един от важните акценти на този разказ са читалищата – важните огнища на Възраждането ни, легалната форма на революционната дейност. Неочаквани имена изскачат като читалищни дейци. Зад привидно скучните факти се крие един невероятно драматичен роман, но истински.
Едно е сигурно – Възраждането и Освобождението ни нямаше да се случат без изключителната находчивост, всеотдайност, благотворителност, щедрост на хора като Софроний Врачански, Петър Берон, Васил Априлов, Георги Раковски, Васил Левски, Драган Цанков – всички те част от световната братска верига на свободата. Възраждането ни нямаше да бъде същото и без помощта на масони от ранга на Осман Пазвантоглу, генерал Кутузов, ген. Инзов, Решид паша, Мидхат паша, Марко Антонио Канини, Джузепе Мацини, Джузепе Гарибалди. Всички те в една или друга степен са помогнали на своите български братя.
ОТКЪС
В името на светлинатаDieter A. Binder, „Die Freimaurer. Geschichite, Mythos und Symbole“: „Handschlag -„Разпознавателен знак, който се използва специфично в ритуалите по посвещаване.“
––––––––––
В малкото селце Горни турчета (днешна Бяла Черква) учителят Кирил Занев, наричан в Търновско Бачо Киро, основал читалище. Нарекъл го „Любов“. Годината била 1866. Тогава бил на 31 години и известен в търновските села даскал. Останал сирак 7-годишен – баща му бил говедар, но обичал да странства – така и умрял далеч от семейството си. И Кирил пасял говедата, докато учил. Искал обаче да даскалува, не искал да живее с кравите. Затова започнал да се самообразова и успял. През 1857 г. със съселяни стигнал до Атон, манастирите в Света гора го вълнували много. Това било единственото му пътуване извън родния му край до създаването на читалището.
„Ний всички селяни в село Горни турчета с братско съгласие и от любов към учението отворихме си читалище „Селска любов“, на което първата цел е да събуди що годе учението между младите… Втората цел е да разпръсква що годе учението и по околните наши братя…“, оставил записки Бачо Киро Петров. Първият читалищен печат бил с надпис „Любов“. През 1868 г. печатът бил променен, както и името – добавено било изображение на две стиснати ръце и надпис „Селски труд“.
На 23 септември 1914 г. на редовно заседание на Великата ложа на България секретарят й Стоян Коледаров – журналист, преводач и автор на масонски книги, изнася лекция (градеж) в полза на младото българско масонство. В нея уточнява: „Франкмасонството счита трудолюбието като повелителен закон за человечеството. То го налага на всекиго според неговите сили и забранява следователно своеволното безделие.“ Коледаров припомня: „Франкмасонството има за девиз: Свобода, Равенство, Братство. И в това отношение то е практическо училище, учебен храм, на тия три основни начала във всеко човешко сдружение, което милее за правдата и напредъкът… Нашата кличка „Любов – Истина – Труд“. Този девиз е приет на учредителния събор на ложата.“
Днес в центъра на малкото градче Бяла черква се издига внушителна статуя на Бачо Киро Петров. Читалищната сграда е на няколко метра от монумента. На входа й е поставена табела с надпис „Селска любов“ (1869-1872), „Селски труд“ (1872-1882), „Труд“ (1882-1953).
В различни издания, посветени на читалищата, упорито се твърди, че белочерковското е създадено през 1871 г. като реплика на търновското. Явно още от създаването си селското читалище на Бачо Киро е било подценявано и никой не обърнал внимание на думите на народния просветител. В брой 69 от 27 юни 1870 г. в излизащия в Цариград вестник „Македония“ било публикувано едно уточнение, писано лично от Бачо Киро: „Нашето читалище е по-старо от много други читалища, защото ся отвори тогава, когато вие господин редакторе бяхте „Гайдар“. Нашите селяни, притичваха всеки празник да слушат сладките ви свирни и като оставаха задоволени, даваха и голяма парса за свирнята, от тогази и досега все тъй правят“. През 1870 г. редактор на „Македония“ е Петко Р. Славейков, а той е списвал от 1863 до 1867 г. сатиричния вестник „Гайда“, печатан в Цариград. Затова белочерковският учител нарича Славейков гайдар и е очевидно, че твърди, че читалището му е отворено преди 1867 г.
Знае се, че още през 1866 г. Бачо Киро и свещеникът книжар и впоследствие революционер Матей Преображенски – Миткалото отишли до Русе и оттам донесли екземпляри на Рибния буквар на Петър Берон и „Горски пътник“ на Раковски. Тази визита недвусмислено доказва, че там са имали среща с Драган Цанков, с когото явно са говорили доста сериозно за необходимостта от създаване на читалища. Иначе не може да се обясни съвпадението – и русенското „Зора“, и Цариградското, и белочерковското читалище са създадени в една и съща година и имат еднакви изображения на печатите си – братски стиснати ръце.
Съдбата на Бачо Киро е добре известна – през 1872/73 г. пеша отива в Букурещ и Цариград. През февруари 1872 г. Ангел Кънчев, ученик на Драган Цанков, член на читалище „Зора“ в Русе, основал в Горни турчета революционен комитет – тогава той бил дясната ръка на Апостола. „Сред по-малко известните факти от живота на революционера А. К. може да се отбележи, че е член на масонската ложа в Русе“, пише в биографичната справка за него в енциклопедията „Кой кой е сред българите ХV – ХІХ век“ под редакцията на проф. Илия Тодев. Ангел Кънчев е роден през 1850 г. и се самоубива, за да не бъде заловен, на 5 март 1872 г. Бачо Киро е обесен заради участието си в Априлското въстание през 1876 г.
Колкото до търновското читалище, то било отворено на 8 юли 1869 г. и било ръководено от Димитър х. Павли Иванов, активен участник в работата на Цариградското читалище и негов касиер от 1866 г. В речта си при откриването той акцентирал върху необходимостта от съгласие и братска любов. За съжаление няма следа от читалищния печат, но се е запазил споменът, че учителят и директор на търновското училище споделил пред властите мнението се, че това е чисто републиканско учреждение.
В Търново функционирало още едно загадъчно дружество – съществувал вътрешен кръг, за който няма информация, но се знае, че се е грижил за обогатяването на българската книжнина. Членовете му били разделени в две степени – редовни и извънредни. Негови лидери били Тодор Н. Шишков, Хр. Симидов и Никола П. Златарски. Може само да се гадае дали това дружество е било свързано с Драган Цанков, който още през 1861 г. започнал подготовка по създаването на читалище в старопрестолния град, но без успех. Явно подкрепата му за унията пораждала недоверие у търновци.
Читалищата по българските земи започнали да се роят:
През 1870 г. в село Воден (с преобладаващо българско население, днес в пределите на Гърция) също било основано читалище. На печата му е изобразен масонският символ – братски стиснати ръце. Няма сведения за основателите му. Изображението все още може да се види в интернет пространството на ключовите думи „читалище“ и „печат“.
В Болград – селище, прераснало през 20-30-те години на ХІХ в. в голям български град в пределите на Руската империя (основан с помощта на руския свободен зидар генерал Инзов, сега в територията на Украйна), през 1872 г. съществувало младежко дружество „Събуждане“, разкрива изследователят Иван Стойчев през 60-те години на ХХ век. По неговите думи то възникнало с цел да съдейства за умственото и нравственото усъвършенстване на своите членове. Ето как описва печата му краеведът: „Печатът на дружеството бил елипсовиден – собствено изделие на учениците – издълбан на оловена пластинка във вид на елипса. Отгоре имало надпис „Бълг. ученич. дружество“, отдолу – „в Болградъ“, а по средата – „Събуждане“, като над думата има гълъб, а под думата – две ръце, които се държат…“
През 1869 г. за заместник управител на Видин бил назначен Драган Цанков. В бившата столица на Осман Пазвантоглу дотогава нямало читалище. Но присъствието на Цанков било гаранция, че ще има – историческите справки сочат, че читалището е основано през 1869 г. с името „Цвят“. Печатът е бил – досещате се – две братски стиснати ръце.
В съседната Враца читалище „Напредък“ също било отворено през 1869 г., а печатът му отново е споменатият масонски символ. Имал ли е пръст и в това читалище Драган Цанков? Най-вероятно, Видин и Враца са само на 40 километра разстояние, а създателят на „Зора“ е знаел какво иска и как да го постигне.
София, Чирпан, Меджидие, Браила, Мъглиж, Пловдив, Хасково, Видин, Габрово, Горни турчета, Търново, Гюргево, Горна Оряховица, Дупница, Жеравна, Севлиево, Тулча, Котел, Крайова, Воден. Това са малка част от градовете и селата, в които до 1870 г. били създадени читалища. Тогава е пикът. До Освобождението просветните огнища наброявали над 130. Заради превратностите на времето и най-вече заради липсата на историчност, огромна част от архивите са загубени безвъзвратно, а книгите, маркирани с печатите на съответните читалища, са изчезнали безследно, а най-вероятно са изгнили заради нехайство и безстопанственост. Въпреки немалкото книги, посветени на читалищата в Сливен, Стара Загора, Пазарджик , Ямбол, Хасково, Благоевград, Дупница, за които се твърди, че са възниквали преди 1860 г. документи, които да доказват това, просто няма.
Показателен е случаят с печата на „Постоянство“ в Лом. Мнозина са тези, които смятат, че то е първото българско читалище. Историята с печата му е достойна за разследване от детектив. Тя е разказана подробно в юбилейния сборник „100 години културен живот в гр. Лом“, издание от 1961 г. От него става ясно, че в касата на читалището се пазят два стари печата – на единия в средата е написана годината „1854“, а на другия – „1874“. На този с година 1854 има надпис „Ломско гражданско читалище „Постоянство“, а на другия – „Ломско българско читалище „Постоянство“.
Оставилият ценни спомени Димитър Маринов е категоричен, че Пишурка е направил печат още през 1856 г. – авторът го видял на страниците на старопечатна книга. „Той е кръгъл, с два сантиметра в диаметър. На средата – емблемата книга и върху книгата кацнал орел с разперени криле. Отгоре на книгата се изправил и стъпил разярен лъв с разтворени челюсти и опашка, свирепо извита. Около тая емблема имаше надпис „Печат Ломского читалище“. Този печат изчезнал след арестуването на Пишурка през 1856 г.
„Засега читалище „Постоянство“ си служи с печат, върху който е означена годината „1856“, пише в юбилейния сборник Петър Апостолов и уточнява, че от трите печата най-стар като изработка бил този с годината „1874“. Тоест по-старите са изработени всъщност по-късно. Къде ли е истината и кой би имал интерес тя да бъде скрита?
След Освобождението читалище „Постоянство“ престанало да работи. В навечерието на Сръбско-българската война група младежи основали дружество „Развитие“, което по същество функционирало като читалище. На печата му били изобразени едно под друго – разтворена книга, братски стиснати ръце и годината 1884. Около тях било написано „Ломско гражданско дружество „Развитие“. Част от членовете му отново се събрали след края на войната и решили тяхната формация да се преобразува и да стане основата за възстановяване на „Постоянство“. Това се случило през декември 1886 г. Печатът изобразявал братски стиснати ръце.
Изображението на печата на читалището в Свищов не е братски стиснати ръце, но 10 години по-късно, през 1866 г. масонският символ се появява на печата на църковната община в града. „Печатът е изработен на най-високо технологично ниво за българския ХІХ в. Неговата основа е метална плоча, върху която са гравирани символите на народното единство, на тържеството на народната пробуда и просветно дело, тържество на справедливостта“ – това е коментарът на изкуствоведката Анна Рошковска в изследването й „Български възрожденски печати“. Всъщност изображението на печата – братски стиснати ръце, везни и книга на фона на разпръснати лъчи, няма нищо общо със символите на църквата Съвсем естествено е авторката да не познава богатата палитра на масонските символи.
Първият печат на шуменското читалище липсва, но масонският символ се появил на печата на училищното настоятелство в града. Братски стиснатите ръце са на печатите и на общините Русе и Сливен по онова време. Случайно или не, читалищата в двата града се казвали „Зора“.
За съжаление запазените изображения на читалищни печати са нищожно малко. На малкото оцелели отпечатъци преобладават изображения на разтворена книга. Във всяка масонска ложа, независимо от нейния Изток, на масата на майстора лежи разтворена книга.