Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
„Вие сте измислили тълкование. Ulen вместо Ulieden Spiegel — ваше огледало, ваше, селяни и благородници, управлявани и управляващи, огледало на глупостите, на смешните неща и на престъпленията на цяла епоха. Остроумно, но безразсъдно.” – Из „Тил Улешпигел” на Шарл де Костер
„Тил” е стилистичен шедьовър на въображението, който преоткрива митичната фигура от немския фолклор Тил Улешпигел. Ако сте чели класическия роман на Шарл де Костер, знаете с кого си имате работа. Сещате се за онова хитроумно хлапе, което си отмъщава на тиранични властници и религиозни потисници за унищоженото си семейство. Всъщност историята на странстващия герой има много „странствания” из различни жанрове на изкуството – театъра, музиката, литературата, живописта. Композиторът Рихард Щраус създава симфонична поема, а писателите Ведекинд и Хауптман превръщат Тил в боен пилот по време на Първата световна война. Всяко ново превъплъщение на скитащия артист и подстрекател носи свой уникален колорит. Това на Даниел Келман също!
Героят на Келман се ражда в началото на XVII век като син на воденичар вещер в малко селище. Баща му Клаус предизвиква гнева на местните църковни служители и бива изгорен. Тил напуска селото с приятелката си Неле, дъщеря на пекаря. Пътят им очертава последиците от опустошителната Трийсетгодишна война, като ги среща с не една и две чудати личности: драконолога Кирхер, доктор Флеминг, обсебен от идеята да пише стихотворения на немски, фанатичния йезуит Тесимонд, тъжния палач Тилман, кралската двойка Елизабет и Фридрих Бохемски…, да не забравяме говорещото магаре Ориген! А рефренът, който отеква през цялото време, звучи като мантра на оцеляването: „Нещо по-добро от смъртта ще намериш навсякъде.”
Тази красиво лъкатушна история за крехкостта и вездесъщието на живота, за религиозната война и политическите машинации, за лова на вещици и развитието на науката предизвиква сетивата да работят на пълни обороти: читателят долавя миризми и вкусове, сеща плътта и духа на времето. Надушва смрадта, която се разнася от телата, бремето на пътуването, мъчителния глад, дъха на неизменната ечемичена каша… Келман обича хумористичните парадокси, затова не пропуска да се изгаври с лековерните:
– Бил ли е видян драконът?
– Естествено, че не. Дракон, който е бил видян, би бил дракон, който не притежава най-важното драконовско качество – а именно да бъде невидим. Точно поради тази причина всички разкази на хора, които твърдят, че били видели дракон, се посрещат с извънредно недоверие, защото дракон, който се остави да бъде видян, априори се разпознава като дракон, който не е истински дракон.
Олеарий си потърка челото.
– В този район очевидно досега никога не е бил забелязан дракон. Поради което аз подозирам, че тук би трябвало да има някой.
След постмодерното упражение „Слава” и особено след „Аз и Камински”, който иронизира привидно бляскавия свят на изкуството, не очаквах Келман да напише исторически роман… за силата на изкуството! Всяка творба на немския писател е неповторим калейдоскоп от истина и мистификация, от искреност и манипулации, от морални дилеми, разруха и съзидание. Но тук той постига лингвистично майсторство, което сякаш досега не му беше важно. Прави го като един истински еквилибрист, с лекотата, с която неговите герои объркват умовете на простосмъртните:
– Нещата са такива, каквито са – казва доктор Кирхер, – но неопределеността е дълбоко заложена в същността на нашите понятия. Тъкмо затова невинаги е ясно дали едно нещо е планина, или не е планина, дали е цвете, или не е цвете, дали е обувка, или не е обувка… Затова, когато господ иска яснота, говори с числа.
А как ли изглежда животът на човек, който е безмилостно огледало на епохата си? Който прави, каквото си иска, не вярва в нищо и на никого не се подчинява? Който знае, че светът се върти като вретено, редувайки светлина и мрак? Нима танцът на Тил по въжето не е измъкване от клопката на смъртта? Тил не може да върви по въже, тъкмо затова танцува! Като един истински шегобиец ще прекрои злочестата си човешка участ − и никога няма да умре.
