Лира Литературно-рекламна Агенция
Александра АЛЕКСАНДРОВА, Хеликон Витоша
„Съпругата“ на Мег Улицър е роман с богата вътрешна динамика, скрита под привидно обикновен сюжет. Авторката е разказала историята на жена, превърнала се в сянка на своя успешен съпруг, известен писател и преподавател по литература, но нейната равносметка, неизбежно променила курса на събитията, никак не търси съжалението и моралното оправдание на читателя. Литературният образ на Джоун, удобната съпруга, е изключително балансиран, неговата сложност е нещо много повече от две противопоставени желания. Скритата драма на живота ù не претендира за уникалност и медал по страдание, тя е персонаж, който не преувеличава добрите си страни и признава греховете си, изглеждащи глупави и тривиални в светлината на осъзнаването. Един съвсем обикновен човек, съвременен типаж, в когото всеки би могъл да се разпознае. Защото на всеки се е случвало да избере в даден момент по-лесното веднага, отколкото по-трудното после. Именно в натрупването на множество такива избори се крие и капанът, в който е попаднала, въпреки че не е безлична или слаба. Джоун дори не е забелязвала компромисите, които е правила през годините, тъй като често не е успявала да разчете правилно собствените си усещания и сама ги е поставяла в контекста на желанията на своя съпруг. Независимо че е образована, талантлива и всъщност доста силна, в нея скрито продължават да работят механизмите, предавани от поколения жени, които я държат психически впримчена в нагласата да се нагажда, да използва добрите си качества за поддържане на пиедестал, на който е предопределено да стъпи само един мъж. В среда, в която за жените похвалата „Пишеш като мъж“ е най-голямото признание, Джоун дълго отлага и опитва да тушира своето преобразяване. Нейният вътрешен прелом няма ярък пик и затова развръзката не води толкова до промяна, колкото до проумяване, че каквото и да правиш, отново се оказваш с оковите, които сам си си сложил.
Въпреки че това е роман за еманципацията на една жена, Мег Уолицър е изследвала явлението с изключителна честност, без да залита към готовите образи на жената-жертва, които безспорно биха въздействали по-директно на публиката. В него няма самосъжаление, а преподреждане на спомените с болезнена откровеност, след която картината от пъзела започва да изглежда по-различно. Езикът в него е остър, изчистен, мъдър и много точно прицелен към слабите места – както на мъжете, така и на жените. С ретроспекцията на своя живот Джоун за пръв път успява да се постави в светлините на прожектора и да се превърне в творба сама на себе си.
