Лира Литературно-рекламна Агенция
Дойде в България с нова книга и прекрасно отношение към страната ни, а си тръгна с много подаръци, снимки, цветя, прочувствени думи, пък и толкова добри приятели
Ако някой е очаквал да види недостъпна звезда, слязла от арменските планини, в мелодраматична поза, вероятно е останал излъган. Нарине Абгарян е една пораснала Манюня – забавна, естествена, артистично небрежна, преливаща от шеги, със звънко гласче и широка усмивка. Сянка за миг помрачава лицето й единствено щом спомене войната, но учудващо – тя не храни капка омраза и реваншзъм към никого. „Кое е лицето на врага?“, я попитахме за нашето радио Хеликон. „Всеки, който предизвиква насилие!“, отвърна писателката. Независимо дали към семейство, род или родина, без значение от епохата и силните на деня.
Нарине избягва да политизира, нейната мисия е да пише как се чувства обикновения човек, смачкан от властта, но здраво опрян в своите корени, с чисти традиции, верен на националните ценности, пък били те и патриархални.
На всички срещи с читателите си у нас – в София, Пловдив, Стара Загора и Бургас, Абгарян не забрави да благодари на българите за помощта, която са оказали на арменската общност в исторически план.
Безусловна е подкрепата на писателката към настоящото управление на нейната страна, което се наложи след многохилядни протести през пролетта на 2018 г. и оттам водещата нишка на цялото й творчество – да съхрани идентичността на хората, които остават, които още не са емигрирали, на смелите жители от спорните гранични райони с Азербейджан, подложени на военен обстрел и до днес.
По повод на новата си книга – „Да живееш нататък“, Нарине Абгарян споделя, че е смятала разказите да бъдат 40, но в процеса на писане усетила, че ще рухне психически при целия драматизъм и затова ги е ограничила до 30.
Всъщност всяка от творбите й има двойно по-голям обем от крайния вид, в който излиза. Просто страниците стават жертва“ на невероятната й самокритичност и постоянно рязане и редактиране на текстовете. По тази причина, смее се тя, много обича да слуша книгите си на език, който не разбира, иначе ще я хване яд, как е могла да напише едно или друго. Читателите се оказват доста ревниви по отношение на преводите, особено украинците. Те настояват, че на украински са по-добре преведени. Странно, но малцина отчитат факта – книгите на Нарине Абгарян не са писани на арменски, а на руски.
Що се отнася до нашите издания, всички са категорични – блестящо издържани, от кориците до красотата на езика с който ги предава Емилия Масларова. Неслучайно българският е между езиците, на които самата авторка предпочита да види своите книги. Другите са полски и гръцки. И спокойно отговаря на най-често задавания въпрос – очаквала ли е такъв интерес и огромни тълпи в България? „Сякаш съм в Москва, същото количество народ ме посреща и там.“
Нарине живее от 23-годишна в Москва, като на 39 издава първата си книга – „Манюня“. „Критиците определиха, че е за деца, разказва писателката, а после, щом влезе в учебната програма, започнаха да ми държат сметка, защо съм използвала вътре неприлични думи от рода на „задник“. Аз да съм казала, че „Манюня“ е предназначена конкретно за детска аудитория? Вие лепите подобни етикети, така че, ако има недоволни, сега се оправяйте с тях!“ Нарине искрено се забавлява с литературната критика, защото по-важни за нея наистина са мненията на феновете.
Попитаха например Нарине какво чете, има ли време изобщо да чете нещо друго, докато пише? Само стари неща – отговори тя, че да не й влияят на творческия процес. Харесва да речем Сергей Довлатов и Гогол.
Освен сантиментална нотка, Нарине храни към миналото чувство за хумор, достойно за вицовете на радио Ереван. Тя се майтапи със себе си, с високия си ръст – 1,90 м, с провала си в професията на счетоводител, със своята непохватност, като изключим кулинарията – там е майстор, и без да й мигне окото, разказва впечатления от соца, с които свързва България – като бурния износ за СССР на… хавлиени кърпи и консерви с грах.
За или против глобализацията – това бе друга тема, за която питаха писателката. „Ох, не знам! Настроенията ми варират – откровено да ви кажа, веднъж ми се иска да затворя границите, та всеки да се укроти, да разсъждава върху своето място и да си опича акъла! Друг път се радвам, че имаме възможност да сме на различни места, да пътуваме, ето, аз съм тук, в България. Нямам еднозначен отговор!“
Когато остане насаме със себе си, Нарине мисли за своите родители, за градчето Берд, събирателен образ на родовата памет във всичките й романи. Тя си спомня как по време на войната през 90 -те в Армения, баща й – лекар, спял в коридора, за да бъде близо до вратата, ако го извикат по спешност, а майка й – учителка, не спирала да преподава на учениците Байрон, въпреки че учели в кучешки студ, на полеви условия.
Днес, отгледала 22-годишен син, Абгарян предпочита да вижда смъртта само в литературата, и макар трагедиите да пораждат сходни по интензитет чувства в различни краища на света, не губи връзка с всекидневието, което вълнува младите. Затова обещава следващата й книга да бъде посветена на актуални теми.
„Да живееш нататък“ е писана на фона на групата Lemongrass, арменката твори винаги под съпровод на джаз, топла лаундж музика и… мъгли. „Любимият ми художник е Рене Магрит – допълва тя, – но тъй като съм родена високо в планината, представата за гъста мъгла винаги ме вдъхновява“.
Книжарите на „Хеликон“ заложиха на символиката на птиците. Чаша, шал и свещ с тези фолклорни мотиви полетяха към Москва от летището в Сарафово. Първата ни книжарница бе последната точка от гостуването на Нарине Абгарян, а ако вземат, че я свалят от самолета, да знаете, че е заради буркана с мед от нашия книжар Ели Алексиева, ревностен поклонник на „Три ябълки паднаха от небето“.
Другото остава зад кадър – дългите опашки, купчините с книги, които хората носеха за автограф, „от всички по една, моля“, оръфаните от четене издания на руски от местните общности във всеки град, откъдето тя мина, танците в Арменския дом в София, разкошният поднос бисквити – подарък от „Хеликон“ в „Малката базилика“ в Пловдив, сълзите, прегръдките, благодарностите.
Ще завършим с думите на 8-годишната Анна Осиченко:
– Какво носиш на Нарине?
– Апликации. Искам да стана като нея. Направих ги, защото мама ми прочете „Манюня“ и много ми хареса.
– Искаш да бъдеш Манюня?
– Не, ще стана писателка. Искам да бъда Нарине Абгарян.
По стъпките на Нарине Абгарян у нас беше и Люси Еленкова
Снимки: Деница Владимирова, Десислава Ананиева, книжарите на „Хеликон“ в Бургас и читателите на Нарине
Благодарим на всички, които помогнаха да се роди този репортаж
