Начало / Без категория / Искам да бъда Нарине Абгарян

Искам да бъда Нарине Абгарян

Дойде в България с нова книга и прекрасно отношение към страната ни, а си тръгна с много подаръци, снимки, цветя, прочувствени думи, пък и толкова добри приятели

snim

Ако някой е очаквал да види недостъпна звезда, слязла от арменските планини, в мелодраматична поза, вероятно е останал излъган. Нарине Абгарян е една пораснала Манюня – забавна, естествена, артистично небрежна, преливаща от шеги, със звънко гласче и широка усмивка. Сянка за миг помрачава лицето й единствено щом спомене войната, но учудващо – тя не храни капка омраза и реваншзъм към никого. „Кое е лицето на врага?“, я попитахме за нашето радио Хеликон. „Всеки, който предизвиква насилие!“, отвърна писателката. Независимо дали към семейство, род или родина, без значение от епохата и силните на деня.

Нарине избягва да политизира, нейната мисия е да пише как се чувства обикновения човек, смачкан от властта, но здраво опрян в своите корени, с чисти традиции, верен на националните ценности, пък били те и патриархални.

На всички срещи с читателите си у нас – в София, Пловдив, Стара Загора и Бургас, Абгарян не забрави да благодари на българите за помощта, която са оказали на арменската общност в исторически план.

Безусловна е подкрепата на писателката към настоящото управление на нейната страна, което се наложи след многохилядни протести през пролетта на 2018 г. и оттам водещата нишка на цялото й творчество – да съхрани идентичността на хората, които остават, които още не са емигрирали, на смелите жители от спорните гранични райони с Азербейджан, подложени на военен обстрел и до днес.

По повод на новата си книга – „Да живееш нататък“, Нарине Абгарян споделя, че е смятала разказите да бъдат 40, но в процеса на писане усетила, че ще рухне психически при целия драматизъм и затова ги е ограничила до 30.

Всъщност всяка от творбите й има двойно по-голям обем от крайния вид, в който излиза. Просто страниците стават жертва“ на невероятната й самокритичност и постоянно рязане и редактиране на текстовете. По тази причина, смее се тя, много обича да слуша книгите си на език, който не разбира, иначе ще я хване яд, как е могла да напише едно или друго. Читателите се оказват доста ревниви по отношение на преводите, особено украинците. Те настояват, че на украински са по-добре преведени. Странно, но малцина отчитат факта – книгите на Нарине Абгарян не са писани на арменски, а на руски.

Що се отнася до нашите издания, всички са категорични – блестящо издържани, от кориците до красотата на езика с който ги предава Емилия Масларова. Неслучайно българският е между езиците, на които самата авторка предпочита да види своите книги. Другите са полски и гръцки. И спокойно отговаря на най-често задавания въпрос – очаквала ли е такъв интерес и огромни тълпи в България? „Сякаш съм в Москва, същото количество народ ме посреща и там.“

kol

Нарине живее от 23-годишна в Москва, като на 39 издава първата си книга – „Манюня“. „Критиците определиха, че е за деца, разказва писателката, а после, щом влезе в учебната програма, започнаха да ми държат сметка, защо съм използвала вътре неприлични думи от рода на „задник“. Аз да съм казала, че „Манюня“ е предназначена конкретно за детска аудитория? Вие лепите подобни етикети, така че, ако има недоволни, сега се оправяйте с тях!“ Нарине искрено се забавлява с литературната критика, защото по-важни за нея наистина са мненията на феновете.

Попитаха например Нарине какво чете, има ли време изобщо да чете нещо друго, докато пише? Само стари неща – отговори тя, че да не й влияят на творческия процес. Харесва да речем Сергей Довлатов и Гогол.

Освен сантиментална нотка, Нарине храни към миналото чувство за хумор, достойно за вицовете на радио Ереван. Тя се майтапи със себе си, с високия си ръст – 1,90 м, с провала си в професията на счетоводител, със своята непохватност, като изключим кулинарията – там е майстор, и без да й мигне окото, разказва впечатления от соца, с които свързва България – като бурния износ за СССР на… хавлиени кърпи и консерви с грах.

За или против глобализацията – това бе друга тема, за която питаха писателката. „Ох, не знам! Настроенията ми варират – откровено да ви кажа, веднъж ми се иска да затворя границите, та всеки да се укроти, да разсъждава върху своето място и да си опича акъла! Друг път се радвам, че имаме възможност да сме на различни места, да пътуваме, ето, аз съм тук, в България. Нямам еднозначен отговор!“

Когато остане насаме със себе си, Нарине мисли за своите родители, за градчето Берд, събирателен образ на родовата памет във всичките й романи. Тя си спомня как по време на войната през 90 -те в Армения, баща й – лекар, спял в коридора, за да бъде близо до вратата, ако го извикат по спешност, а майка й – учителка, не спирала да преподава на учениците Байрон, въпреки че учели в кучешки студ, на полеви условия.

Днес, отгледала 22-годишен син, Абгарян предпочита да вижда смъртта само в литературата, и макар трагедиите да пораждат сходни по интензитет чувства в различни краища на света, не губи връзка с всекидневието, което вълнува младите. Затова обещава следващата й книга да бъде посветена на актуални теми.

„Да живееш нататък“ е писана на фона на групата Lemongrass, арменката твори винаги под съпровод на джаз, топла лаундж музика и… мъгли. „Любимият ми художник е Рене Магрит – допълва тя, – но тъй като съм родена високо в планината, представата за гъста мъгла винаги ме вдъхновява“.

narine

Книжарите на „Хеликон“ заложиха на символиката на птиците. Чаша, шал и свещ с тези фолклорни мотиви полетяха към Москва от летището в Сарафово. Първата ни книжарница бе последната точка от гостуването на Нарине Абгарян, а ако вземат, че я свалят от самолета, да знаете, че е заради буркана с мед от нашия книжар Ели Алексиева, ревностен поклонник на „Три ябълки паднаха от небето“.

Другото остава зад кадър – дългите опашки, купчините с книги, които хората носеха за автограф, „от всички по една, моля“, оръфаните от четене издания на руски от местните общности във всеки град, откъдето тя мина, танците в Арменския дом в София, разкошният поднос бисквити – подарък от „Хеликон“ в „Малката базилика“ в Пловдив, сълзите, прегръдките, благодарностите.

Ще завършим с думите на 8-годишната Анна Осиченко: 

– Какво носиш на Нарине?

– Апликации. Искам да стана като нея. Направих ги, защото мама ми прочете „Манюня“ и много ми хареса.

– Искаш да бъдеш Манюня?

– Не, ще стана писателка. Искам да бъда Нарине Абгарян.

По стъпките на Нарине Абгарян у нас беше и Люси Еленкова
Снимки: Деница Владимирова, Десислава Ананиева, книжарите на „Хеликон“ в Бургас и читателите на Нарине
Благодарим на всички, които помогнаха да се роди този репортаж

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

215173_b

Топ 10 на „Хеликон” за най-продавани книги (13 юли – 19 юли)

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА 1. Живот в скалите от Мария Лалева 2. Новото момиче от Даниъл Силва …