Начало / България / Може ли една книга да заплаши най-могъщата корпорация в Америка?

Може ли една книга да заплаши най-могъщата корпорация в Америка?

Магазинът_корицаДо момента от книгите на американския писател Джеймс Патерсън са продадени над 300 милиона екземпляра в целия свят – и числото се увеличава днес след ден… Този август „кралят на романите, четящи се на един дъх“ ви кани заедно с Ричард Дилало в…  „Магазинът”!
В него има всичко, наистина всичко, на цени, които никой друг не може да поддържа. „Магазинът” е най-важната корпорация в Америка и никой не може да избяга от досега с него. Дронове изпълват небесата, разнасяйки безбройните поръчки… и следят всеки и всичко за тяхно собствено спокойствие. И не само.
„Магазинът” знае от какво имаш нужда във всеки един момент. И ти го доставя бързо и евтино.
Но Джейкъб и Меган са от малкото хора, които не приемат тази сделка. И се заемат да напишат книга за „Магазинът”. Наемат се да работят за него, като се местят в специално изградено градче за служителите на фирмата… там всичко е съвършено, хората са винаги усмихнати, един истински рай.
Който скоро се превръща в ад.
Може ли една книга да заплаши най-могъщата корпорация в Америка? И на какво е способна тя, за да се защити?
„Магазинът” (изд. „Сиела“) е стряскащ и напрегнат политически трилър, в който задкулисни игри и кървави сблъсъци, средствата за манипулации и сянката на Големия брат рисуват мащабна гротеска на света, в който живеем.
Джеймс Патерсън фигурира в Книгата за рекордите на Гинес и като първия писател, продал над 1 милион електронни книги. Автор е на над трийсет криминални романа. Три от тях са филмирани.

ОТКЪС

ПРОЛОГ

1

Не мога да спра да бягам. Нито сега. Нито никога.
Мисля, че полицията е по петите ми. Възможно е да греша.
Това е шантавата част. Просто не съм сигурен.
Може би някой ме е разпознал…
Снимката ми е навсякъде. Обзалагам се, че някой се е обадил на полицията в Ню Йорк и е казал: „Един шантав тип, на около четиридесет и пет, се размотава из Сохо. По „Принс Стрийт“. Погледът му е дивашки. Гледайте да го приберете, преди да се нарани“.
Винаги така казват – „преди да се нарани“. Все едно им пука.
Този шантав тип съм аз. В интерес на истината, ако можех да се видя сам, също щях да се обадя на ченгетата. Мръснорусата ми коса наистина е мръсна и потна от бягането. Как е останалата част от тялото ми? Чувствам се ужасно, а изглеждам дори по-зле. Скъсани дънки (но не по повеля на модата, а на обстоятелствата), мръсна риза в армейско зелено и мръсни класически червено-бели найкове. „Мръсно“ е основната тема, но не това е важното.
Единственото важно нещо в момента е кутията, която нося. Тя е картонена и подвързана с връв. Какво има вътре ли? Ръкопис от четиристотин и десет страници.
Продължавам да бягам. Оглеждам се. Значи в това се е превърнал Сохо… в спретнат, чист и много богат. Хората са получили онова, което желаят. А именно кварталът им да се превърне в туристическа атракция – високотехнологични фитнес зали и изискани ресторанти. Но това не е нищо особено. Готините магазини за бельо и електроника, продаващи осветителни тела от 50-те години, са изчезнали. Днес човек може да си поръча петстотиндоларова вечеря от гъбена пяна от манатарки и замразено крем брюле, но не може да си купи къси панталони, отвертка „Филипс“ или кутия прясно мляко.
Спирам за момент пред един ресторант – на табелата пише PORC ET FLAGEOLETS. Преводът е елементарен – „свинско с боб“. Разкошно. Някакъв женски глас се обажда зад мен.
– Това е той. Това е човекът. Джейкъб Брендайс.
Обръщам се. Жената е типична жителка на Сохо – черен чорапогащник, татуировки, сребърни индиански бижута. Така като я гледам, е поне на осемдесет години. Татусите є са се сбръчкали. Вероятно живее в Сохо, откакто холандците са се заселили в Ню Йорк.
– Ще се обадя на полицията – съобщава намеренията си тя. Не се страхува от мен.
Също толкова унилият є, но много по-млад приятел отвръща:
– По-добре недей. Кой, по дяволите, иска да се замесва?
Двамата минават от другата страна на улицата. Чувам коментара на старицата:
– Трябва да призная, че е много красив.
Думите є не ме изненадват. Жените ме харесват. Добре де, знам, че звучи противно и арогантно, но е самата истина. Старото маце трябваше да ме види преди няколко години. Имах дълга мръсноруса коса и – както едно момиче в университета ми каза – бях „голямо парче“. Така беше. Докато цялата тази простотия не ми се изсипа на главата, не ми изпи живителните сокове и не ме срина със…
Старата дама и по-младият мъж вече са от другата страна на улицата, затова се провиквам към тях:
– Не е необходимо да се обаждате на полицията, госпожо. Сигурен съм, че знаят къде съм.
Като че ли за да докажа на себе си това твърдение, вдигам поглед и виждам дрона, който кръжи над мен и записва всяка моя крачка. Как бих могъл да забравя и да спра да обръщам внимание? Дроновете осейват цялото небе – поединично, на двойки, на групи. На всяка сграда са монтирани камери. В този Ню Йорк не можеш да останеш сам.
Тътря се още цяла пресечка и се спирам до една класическа метална сграда. В нея се помещава „Райтърс Плейс“ , последният голям издател в Ню Йорк. По дяволите, той е последният голям издател в цяла Америка.
Стискам по-силно кутията с ръкописа. Цялото ми лице е мръсно. Гърбът и мишниците ми са потни. Дойде ли момент, в който сам усещаш потта си, значи миришеш като пор.
На път съм да вляза през въртящите се врати, но се спирам.
Мога да се развикам, но вместо това изпъвам среден пръст и го показвам на дрона.

Прочетете още

la-172267-ca-0521-james-patterson-feature-jlc-06.j-20120527

Бил Клинтън и Джеймс Патерсън пишат трилър

И за двамата това е първи подобен опит

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *