Начало / България / „Писмо до Тоскана“ разкрива дълбоко заровени тайни

„Писмо до Тоскана“ разкрива дълбоко заровени тайни

templateЛюбов, предателство и дори дълбоко заровени тайни, пазени години наред, няма да останат неразкрити в историческия романс на Рис Боуен „Писмо до Тоскана”. Авторката е известна по целия свят с  историческите си мистерии, които са бестселъри на New York Times и са печелили множество литературни награди. „Писмо до Тоскана“ е първият ù роман, който излиза на български език (изд. „Кръгозор“).
Боуен майсторски преплита исторически детайли, динамично и завладяващо действие с драматични обрати, силни емоционални моменти и ярки образи.
Италия присъства живо в романа – с богати описания на вкуса на италианските ястия, на прекрасните маслинови насаждения, на каменните улички и къщи и носещото се възхитително италианско бърборене.
Има две сюжетни линии, които отвеждат читателите в Италия през Втората световна война и 30 години по-късно.
1944 година
Британският пилот на бомбардировач „Бленхайм“ Хюго Лангли катапултира от горящия си самолет над окупираната от германците Тоскана. Тежкоранен, той открива спасение сред руините на манастир и в ръцете на София, млада жена с невероятен кураж, която живее в близкото село. Скоро помежду им пламва любов, но връзката им е трагично прекъсната от предателство…
30 години по-късно
Дъщерята на Хюго Джоана се завръща в родния си дом в английската провинция, за да уреди погребението на току-що починалия си баща. Докато преглежда личните му вещи, тя открива неотворено писмо, адресирано до София Бартоли в Тоскана. То съдържа страстно признание за любов и неизвестен за Джоана факт, който я разтърсва дълбоко.
Шокирана от внезапната смърт на баща си и от наученото, тя отпътува за малкото селце Сан Салваторе в красивата Тоскана, за да тръгне по следата, оставена в писмото, и да разбере истината за своето семейство. Там попада в привидно сплотена общност от хора, които никога не заключват вратите си и са вечно жадни за клюки. Приютява я Паола, жена с невероятни кулинарни умения, която ù разкрива богатството на италианската храна. Случайността среща Джоана с Ренцо, „най-привлекателният мъж, когото някога е виждала”, и той ù помага в търсенето на отговори. Оказва се, че тайните са много повече и те засягат всички в селото. Мистерията нараства, когато Джоана открива, че някой предпочита миналото да остане погребано. Макар животът ù да е в опасност, тя е стигнала твърде далеч и не може да спре, преди да научи всичко…

ОТКЪС

Декември 1944

Хюго откъсна мислите си от този спомен и от образа на баща си с неговата суха кашлица и постепенното влошаване на здравето му. Мисли за жена си Бренда. Мисли за сина си. Опита се да си ги представи, но лицата им бяха размазани и неясни, като от остарели фотографии. Колко години минаха, откакто не ги е виждал? Четири. Почти половината от живота на Теди. Когато той замина, Теди беше едно плахо момченце, което се вкопчваше в полата на бавачката. Сега би трябвало да е на девет. Хюго нямаше представа как изглеждаше той, нито какво правеше. Писмата пристигаха през няколко месеца и повечето бяха цензурирани, така че не казваха почти нищо. „Теди е добре и изпраща поздрави на татко си.“ Хюго не знаеше дали детето е вече в предучилищната група, дали обича да играе крикет, дали е станал добър ездач…
Отвори очи и видя как някой стоеше надвесен над него. Изправи се уплашено и протегна ръка към оръжието си, но осъзна, че то, така или иначе, не е заредено. Сети се за ножа, напъхан в ботуша му – отново напълно безполезен в случая. Защо не бе помислил за това по-рано и не се бе подготвил?
Когато погледът му се проясни, той изпадна в ужас. Тънка фигура с качулка и без лице, облечена в черно. Мрачният жътвар. Смъртта е дошла за него. Когато се опита да стане, фигурата простена и отстъпи назад. Тогава Хюго видя, че е жена, изцяло облечена в черно, главата и раменете ѝ бяха покрити с шал. Носеше кошница, която сега държеше пред себе си, за да се предпази.
–    Германец ли сте? – попита на родния си език, а след това добави: – Deutsch?
–    Не, не съм. Англичанин съм – отвърна на италиански, благодарен за годината учение, прекарана във Флоренция, поради което говореше езика сравнително добре. – Самолетът ми… –
Опитваше се да намери правилната дума за „разбит“ или „уцелен“, но не успя. Това не бяха думи, които бе използвал преди войната. – Самолетът ми падна.
Той подсили репликата с жест, който показваше падащ самолет.
Жената кимна.
–    Чухме експлозията. Не знаехме какво е. Уплашихме се, че германците отново взривяват нещо.
Беше му трудно да разбере какво казва тя. Опасяваше се, че е забравил всичко от италианския, който беше учил, но осъзна, че жената говореше на силен тоскански диалект – беше го чувал сред местните хора. Жестовете ѝ допълваха казаното от нея.
–    Има ли германци в околността? – попита той.
Тя кимна отново, като се озърташе наоколо, сякаш очакваше да се появят всеки момент.
–    О, да. Изкопали са дупки по хълмовете, като зайци. Не мисля, че ще е лесно за хората ви да ги прогонят от тук. Не е безопасно да останете в района. Трябва да се придвижите на юг. Натам – посочи тя. – Съюзниците напредват в тази посока. Чухме, че вече са близо до Лука.
–    Не мога да вървя – отвърна той. – Мисля, че съм прострелян в крака. Трябва да се скрия някъде, където да се погрижа за раната и да видя какво мога да направя.
Жената погледна нагоре.
–    Не мога да те заведа в селото. Германците идват там понякога. Искат да ги подслоним и вземат храната ни. Няма да си в безопасност. Ще се разчуе, а има такива сред нас, които с радост биха съобщили за теб срещу храна и цигари.
–    Не бих си и помислил да те излагам на опасност – отвърна Хюго.
Всъщност това искаше да каже, но в действителност успя да скалъпи само „Няма да правя опасно за теб“.
Тя разпери ръце.
–    Aко беше само за мен, бих се съгласила. Бих поела риска. Но с мен живеят малкият ми син и бабата на съпруга ми. Трябва да мисля за тях.
–    Разбира се. Разбирам. Не трябва да се излагаш на опасности заради мен.
Жената сви вежди в почуда.
–    Как така говориш езика ми?
–    Като по-млад живях във Флоренция. Бях там за година, изучавах изкуство.
–    Художник ли си? – попита тя.
–    Исках да бъда художник преди войната. Последните пет години управлявам самолети.
–    Тази война ни лиши от всичко, което обичаме. Тя извърна поглед встрани.
Хюго кимна.
–    Ако ми помогнеш да се изправя, аз ще си поема по пътя – промълви той. – Могат да ме открият всеки миг и ще се озовеш в беда, задето разговаряш с мен.
–    Не мисля, че някой ще се появи насам. – Докато говореше, тя се заозърта предпазливо, сякаш сама не си вярваше. – Маслините вече са събрани. Аз дойдох, за да видя дали е останало нещо сред дърветата и да потърся някакви гъби или кестени из гората. Ядем каквото намерим. Германците вземат всичко, което имаме.
При споменаването на германците, лицето ѝ придоби измъчен и уплашен вид. Тя се уви още повече в шала си.
–    Изобщо ли не можеш да вървиш?
–    Бих могъл да опитам, ако ми помогнеш. Само до онези дървета. Там ще се скрия.
–    В манастира – внезапно взе решение тя. – Ще те заведа в него. Там ще си в безопасност.
–    Манастир? – Реакцията на Хюго беше типична за недоверието, с което протестантите се отнасяха към всичко католическо, особено към монасите. – Сигурна ли си, че това е добра идея?
–    Той е разрушен – отвърна тя. – Никой не ходи там. Но ще бъде добро скривалище за теб, ако успееш да стигнеш до него…

Април 1973

Отделих картините, като възнамерявах да ги покажа на Найджъл. Може би щяха да съберат значителна сума пари на търг, ако можех да понеса да се разделя с тях. После отворих втория сандък. В него имаше албуми с кожени корици и впечатляващи катарами. Фотографии на предците ми от рода Лангли с дълги рокли и смешни шапки, сякаш замръзнали във времето, когато позираха пред обектива, или стояха на групи пред замъка, държаха тенис ракети или пиеха чай на ливадата. Наблюдавах един начин на живот, който ми беше непознат. Оставих албумите настрана и се разрових по-надълбоко в сандъка. Сребърна купа, връчена на сър Робърт Лангли в ролята му на стопанин на ловджийски кучета. По-малка купа за Хюго, задето е спечелил състезанието по висок скок по време на спортния празник в Итън. След това се натъкнах на изящно изработена и гравирана със злато малка кожена кутия. Отворих я, като очаквах да видя някакви отдавна изгубени скъпоценности, и почти веднага я затворих отново, когато видях, че съдържа само малък ангел от дърво, нещо което приличаше на медал, поставен на панделка; кутия цигари, перце на птица и прегънат плик. Не можех да проумея защо някой би държал подобни дреболии в толкова красива кутия. Навярно някой от предците ми е играел някаква странна игра, така както и аз бях правила като дете.
Взех цигарената кутия с намерението да я изхвърля, когато забелязах, че е празна и отворена. От вътрешната страна на капака имаше рисунка на красива жена. Беше просто малка скица, направена набързо и незавършена, но някак си беше успяла да изрази личността на жената. Почти можех да усетя как очите ѝ блестят от радост, докато наблюдава художника, а устните ѝ се усмихват. Погладих с пръст рисунката и я поставих на масата. После разгънах плика. Разпознах елегантния почерк на баща ми. Имаше пощенска марка, която обозначаваше въздушна поща, и беше адресиран до синьора София Бартоли в Сан Салваторе, Тоскана. Датата под печата беше април 1945 година. Друг печат до адреса гласеше нещо на италиански, но аз схванах значението.
„Получателят не е открит. Върнато на подателя.“
Изпълнена с любопитство, внимателно отворих плика. Ядосах се – писмото беше написано на италиански. Успях да прочета
„Mia carissima Sofia“. Гледах невярващо. Не можех да си представя моя студен и дистанциран баща да нарича някого „скъпа моя“. Със сигурност той никога не беше показвал подобна прекомерна привързаност към майка ми или към мен. Опитах се да прочета написаното, но не беше по силите ми. После се сетих, че бях сложила речник по италиански сред книгите, които бях приготвила да занеса в магазина със стоки, предназначени за благотворителност. Изтичах да го взема, след което седнах на кухненската маса с изражение, напрегнато от усилията да проумея думите в писмото. Имах късмет, че в продължение на години бях изучавала латински и френски в училище, тъй като това донякъде ме улесни. Когато приключих, не можех да повярвам на онова, което бях превела. Със сигурност бях сгрешила. Прочетох текста отново.

Скъпа моя София,
Как само ми липсваш постоянно. Колко дълги ми се сториха месеците без теб. През всичкото това време, прекарано в болницата, без да знам дали си в безопасност, исках да ти пиша, но не смеех да го направя. Имам добри новини. Ако съпругът ти в действителност е мъртъв, ние можем да се оженим. Когато най-сетне успях да се върна в Англия, научих, че жена ми се е събрала с друг и ме е изоставила, като е открила по-добър живот в Америка. Веднага щом тази ужасна война приключи, а съобщенията от фронта сочат, че това ще е скоро, ще дойда за теб, любов моя. Междувременно искам да знаеш, че нашето красиво момче е на сигурно място. Скрито е там, където само ти можеш да го намериш.
Бях направо стъписана. Моят баща, моят отчужден и безчувствен баща имаше дете в Италия. Дете от някаква италианска жена, на име София. Скрито там, където само София е можела да го намери? Тръпки ме побиха. Писмото така и не е било получено. Дете, което е било скрито и никога не е било намерено? Разбира се, сега, двайсет и осем години по-късно, можех само да се надявам, че София е открила детето и всичко е наред.

Прочетете още

213643_b

Живот на бавни обороти

Йоана Тачева, „Хеликон Пловдив – Център“ Книгата ‘’Bella Figura’’ е приказна, но същевременно напълно реална …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *