Лира Литературно-рекламна Агенция
„Нито една книга не беше унищожена по време на снимането на този филм.“ Ето този надпис няма да се появи накрая на моята адаптация на „451 по Фаренхайт“, разказва пред Ню Йорк Таймс режисьорът Рамин Бахрани и продължава:
Не ми беше лесно, от малък бях научен да уважавам книгите, дори поставянето на чаша върху книга в къщата на родителите ми се считаше за грях. Но се оказах изправен пред предизвикателството да адаптирам историята за бъдещето, в която книгите са извън закона, а работата на пожарникарите е да ги горят. Когато в мен се роди творческата идея за филма през 2016 г., аз се запитах дали изобщо хората все още ги е грижа за хартиените книги. Обърнах се за съвет към 82-годишен приятел и той ми отговори: „Давай, гори книги! За мен те не означават нищо. Мога да чета всичко на таблета си и при това навсякъде, без да се страхувам, че някой ще изгори това, което харесвам“. Ако той разсъждаваше така, какво ли мислеха тийнейджърите? Книгата на Рей Бредбъри се изучава в училищата в Америка. Но за него книгите са били символ на знание и идеи и страхът му е за бъдеще, където те са унищожени. А ние живеем в това бъдеще, интернет и новите социални медии са тези, които трябваше да са в центъра на моята филмова адаптация. Никога не бях адаптирал книга, още по-малко някоя толкова значима. Но реших да се придържам към идеите на Бредбъри и започнах работа.
„451 по Фаренхайт“ е писана в началото на 50-те години на 20 век, малко след като нацистите горят хора и книги. Америка живее в страх, донякъде подклаждана и от управляващите. Тази тревожност провокира книгата. Но главното вдъхновение на Бредбъри са телевизорите, които навлизат в домакинствата. Той пише сценарии за телевизионни продукции, но в „451 по Фаренхайт“ изразява страховете си от това до какво може да доведе тази нова масмедия, как бомбардирането със съдържание може да притъпи критичното мислене. В книгата му хората са забавлявани денонощно от програми, излъчвани от гигантски екрани, чрез тези екрани те общуват с приятелите си, слушат музика чрез техника, която напомня на съвременните слушалки и плейъри. В този свят хората преливат от ненужна информация, която им създава усещането, че все пак мислят. Бредбъри се страхува, че хората ще започнат да четат само заглавията. А днес половината думи са изцяло заместени от емоджита. Колкото повече занемаряваме способността си да се изразяваме, толкова по-лесни сме за контролиране. Бредбъри се страхува от загубването на паметта, днес социалните медии пазят нашите спомени, емоции, мечти и събития.
Колкото по-доминиращ е дигиталният свят, толкова повече притежанието на книги се превръща в акт на съпротива. Печатната книга не позволява да бъде притежавана от мнозина, да бъде подменена или хакната.
При снимането на моя филм се оказа предизвикателство горенето на книги. Тъй като не можехме да получим разрешение от издателите да покажем техните корици, ние създадохме стотици оригинални корици, които да заснемем. Но въпросът беше кои заглавия все пак да изберем. Със сигурност исках да включа някои от любимите си, като „Престъпление и наказание“, „Песен на песните Соломонови“, творби на Кафка, но ни трябваха и други, не само художествени творби. Затова включихме Херодот. Не дискриминирахме и езици, имаше китайски, хинди, персийски, испански – всичко горихме; композиция на Моцарт, картина на Мунк, списания, вестници, фотография на Седящия бик. След като Джоан Роулинг се изказа срещу Тръмп, мнозина заявиха, че ще горят книгите й. Е, ние го направихме. Докато снимахме, „Да убиеш присмехулник“ беше забранена в някои училища, затова ние я хвърлихме в пламъците. Да гледаш как горят книги е преживяване от друг свят. Звукът, който издават страниците, е като последната въздишка на хиляди умиращи души. Колкото повече горяхме, толкова по-хипнотично беше – невероятен танц на страници, танцуващи, докато се разпадат.
Бредбъри е мислел, че ние искаме светът да стане такъв – че сами бихме поканили пожарникарите да изгорят книгите, че ще изберем забавлението пред четенето и мисленето. Че гласуваме за политици и икономически системи, които да ни крепят доволни, вместо информирани. Той би казал, че сами сме избрали да се лишим от личното си пространство и свобода, че сами ги отдаваме на технологичните гиганти. Че осъзнато сме предали културното си наследство и познанието за съхранение в дигитални архиви.
И най-великата армия от бредбърови пожарникари би била неадекватна в дигиталния свят. Те ще са безсилни като бебета пред вездесъщия интернет. Нима биха могли да спрат някой, скрил се в мазето с компютъра си, който има познанията и технологичната възможност да пренапише хиляди години човешка колективна история, литература, култура… или просто да ги изтрие от онлайн пространството? А най-тъжното е, че дори може никой да не забележи загубата.
