Лира Литературно-рекламна Агенция
Погледнете ли блога на Либи Пейдж, веднага виждате колко усмихнат и енергичен човек е.
„Басейнът” е първата книга на младата британска писателка и е пропита с нейния оптимизъм, както и с личните ѝ преживявания, от които щедро черпи идеи, начело с любовта ѝ към плуването. Откритият басейн, който двете ѝ главни героини, 26-годишната журналистка Кейт и 86-годишната вдовица Розмари се заемат да спасят от закриване, е съвсем реален.
Всичко, което я вдъхновява и какво ѝ предстои (включително нова книга и филм по вече издадената!) Либи споделя с The Bookseller.
Какви са основните теми на книгата?
За мен една от основните теми е значението на общността и колко е важна за нашето общество. Това беше движещата сила зад книгата: идеята, че си струва да се борим за откритите публични басейни, библиотеки и други публични пространства, където хората се събират. Книгата разглежда и темата за самотата от две гледни точки: тази на скърбяща 86-годишна жена и може би по-малко коментираната история на самотата, която много хора преживяват през 20-те си години, когато търсят мястото си в света и се борят с натиска да го открият. Не по-малко важни теми са приятелството, любовта и, разбира се, плуването.
Кейт и Розмари са доста необичайна двойка – как ги създаде и защо според теб те стават движещата сила зад кампанията за спасяването на басейна?
Откритите публични басейни са уникални места, защото са пространства, където хора на всякаква възраст и с всякакъв произход се събират и имат възможност да общуват по начин, който може да нямат в ежедневието. Това вдъхнови идеята за приятелство между хора от различни поколения. Някои от най-отдадените плувци са възрастни жени и ми допадна идеята за млада героиня, която се учи от по-възрастна и обратното.
Исках да създам паралели между героините, въпреки различията им, за да покажа колко много си приличаме всички. В някои отношения Кейт и Розмари са много различни, но споделят много емоции и се сближават чрез любовта си към плуването и желанието да предпазят квартала си. За мен е особено важна идеята, че имаме повече общо с другите, отколкото си мислим, предвид колко често в новините преобладават истории за нетърпимост и омраза.
Колко от историята се основава на факти – и историята на истинския Брокуелски басейн – и колко е фикция?
Бях вдъхновена от истинския Брокуелски басейн и значението му за местната общност, но за остатъка от историята използвах вдъхновението си. Истинският басейн има много интересна история – действително е бил затворен за няколко години и отворен отново, благодарение на усилията на местната общност.
Обмислих идеята да напиша исторически роман, но в крайна сметка исках да си представя какво би се случило, ако басейнът бъде заплашен от закриване днес. Мисля, че живеем във време, когато такива обществени места биват закривани особено често и това е историята, която исках да разкажа. Така че макар историята определено да ме вдъхнови и в книгата да попаднаха зрънца истина (например как кметът хвърля млада жена в басейна в деня на откриването му през 1937-а), реших да избера фикция, което ми дава по-голяма възможност да позволя на въображението и героите ми да насочат сюжета, накъдето пожелаят.
Справяш се чудесно с предаването на енергията, разнообразието и духа на Брикстън – защо избра тук да се развива действието?
Благодаря! Живяла съм къде ли не в Лондон, но бях особено впечатлена от усещането са сплотена общност в Брикстън, когато бях студентка там. Стори ми се наистина специално място с различни, но сплотени хора, което ми беше познато от израстването в малък град.
Но забелязах и че общността е под заплаха: докато живеех там, много места бяха в процес на закриване, като сергиите под железопътните арки, които са били там от поколения. Тогава осъзнах, че това е позната история в цял Лондон, както и в много други градове. Започнах да забелязвам нови блокове, където и да отидех и затова започнах да се тревожа в какво ще се превърнат градовете ни, ако всички обществени места, където се събираме, бъдат заместени от луксозни апартаменти. За мен това беше началото на историята.
Исках да включа и интересната и сложна история на Брикстън – нещо, което избрах да направя през погледа на Розмари.
Коя част най-много ти хареса да пишеш и срещна ли предизвикателства?
Аз съм запален плувец, така че особено ми харесваше да описвам водата и плуването на открито. То е уникално преживяване, което те зарежда с енергия и се надявам читателите на книгата ми да разпознаят усещанията, ако вече са плувци или ако не са, да бъдат вдъхновени да отидат!
С удоволствие писах за Розмари – стана много реална в главата ми, така че в някои моменти имах чувството, че тя имаше повече контрол над историята и нещата, които казваше, отколкото аз!
Основното предизвикателство за мен беше да намеря време да пиша и да преодолея моментите, когато блокирах – тъй като пишех само за себе си, понякога ми беше нужна голяма сила, за да не се откажа, щом стане трудно. Но се радвам, че бях упорита.
Колко проучване прави, преди да напишеш историята?
Доста проучвах, преди да започна, както и по време на писането. Беше ми наистина интересно да науча повече за миналото на района и да представя определени аспекти чрез любовната история на Розмари и Джордж, която обхваща много поколения.
Също така се опитах да опозная днешния Брикстън – посещавах го редовно и пишех сцени за различни места и моменти, за да имам резерв, от който да черпя вдъхновение, тъй като докато започна да пиша, вече не живеех в района. Освен това плувах много!
Имаш ли някакъв опит с писането?
Занимавам се от съвсем малка: не мога да си спомня време, когато не съм искала да бъда писател. Като дете се включвах във всички възможни състезания с разкази и поезия и прекарах много уикенди и ваканция на „писателски лагери” с други деца.
Винаги е било част от живота ми, макар да минах през периоди, когато прекарвах по-малко време в творческо писане. Водя си дневник и пиша писма (с най-добрата ми приятелка!), за известно време имах и блог.
Учих модна журналистика в университета, след това работих една година във вестник „Гардиън“. Но всъщност открих, че с такава работа ми остава по-малко място в ума за творческо писане. Не намирах времето или енергията да напиша книгата, която знаех, че искам да напиша, така че смених кариерата с работа в маркетинга. Работех като маркетинг експерт, когато започнах да пиша „Басейнът” – различната работа помогна. Означаваше, че имам място да се съсредоточа върху писането в свободните моменти: преди работа, в обедните почивки, през уикендите.
Кой или какво най-много те вдъхновява?
Вдъхновението за писане може да дойде отвсякъде: разговор, дочут в автобуса, статия във вестника, нещо преживяно, филми, музика, случка в метрото… наистина навсякъде.
Чета много и вярвам, че всичко влияе по някакъв начин върху моето собствено писане. От книгите, които четях като дете и ме накара да пожелая самата аз да стана писателка (известни писатели като Майкъл Морпурго, Жаклин Уилсън, Дж. К. Роулинг и толкова много други), до тези, които чета сега. Като цяло предпочитам истории, чието действие се развива в настоящето и се фокусират върху човешките взаимоотношения, така че не е изненада, че избрах да напиша точно такава.
Някои от любимите ми автори са Сара Уинман, Зейди Смит, Елизабет Страут, Ник Хорнби и Марк Хадън. Но чета всякакви книги, включително много нехудожествена литература.
Всичко играе своята роля. Нещо съвсем случайно може да изникне, когато сядам да пиша – коментар от преподавателя ми по английски отпреди години, който съм запомнила или разговор с приятел, който ми дава нова перспектива върху нещо. Намирам вдъхновението за изключително интересна тема – и до днес не винаги разбирам откъде идва моето, на моменти сякаш изниква съвсем случайно. Но това е част от удоволствието.
Как повлияха агентът и издателят ти върху процеса ти на писане и издаването?
Голяма съм късметлийка да работя с такива чудесни хора по „Басейнът”, включително агента ми Робърт Каски и екипа в „Орион“.
Свързах се с Робърт след цяла година търсене на агенти. Почти се бях отказала, когато прочетох на сайт The Bookseller, че Робърт участва в създаването на нова агенция на име Caskie Mushens и активно търси нови писатели. Реших да се свържа с него и много се радвам, че го направих. Робърт ми отговори бързо и с ентусиазъм, и не мина дълго, преди да подпиша.
След като го срещнах, нещата се развиха доста бързо. Той ми даде някои насоки за редактиране, които изпълних и после разпрати книгата към издатели. След като вече си мислех, че към приключила с „Басейнът” и няма да го бъде, беше невероятно да озова в началото на пътешествието и с човек до мен, който вярва в книгата ми. През цялото време подкрепяше и мен, и книгата – преди година не знаех много за издателската индустрия, така че съм много благодарна за опита му.
Бях трогната и от ентусиазма на всички в „Орион“ от самото начало. Имах чувството, че се вълнуват за книгата също толкова, колкото и аз (а аз доста се вълнувам), което е чудесно усещане. След малко изолиращото преживяване по време на самото писане, сега бе чудесно да се чувствам като част от екип. Най-накрая, книгата, която написах и която мечтаех да напиша от години, стигна до книжарниците. Това нямаше да се случи без агента и издателите ми.
Какво беше преживяването ти на миналогодишния Панаир на книгата в Лондон? Как се промени животът ти оттогава?
На миналогодишния Панаир на книгата в Лондон все още работех като маркетинг експерт в благотворителна организация. Оттогава ги напуснах (подадох заявление в деня, след като подписах сделката с „Орион“, което беше няколко седмици преди панаира). Беше странен период – всичко започваше да се случва с книгата и много се вълнувах, но още работех в офис на пълен ден и жонглирах работата през оставащото ми време с редактиране и следене какво се случва с книгата.
По време на панаира заприиждаха предложения от чуждестранни издатели, вълнението ми нарасна и ми беше трудно винаги да го крия от колегите ми. За щастие те ме подкрепяха – повечето знаеха, че извън работата съм писателка и просто се радваха за мен.
Сега съм само писател и прекарах последната година в работа върху втората ми книга. Пиша в малък офис в апартамента ми. Трябваше да свикна с промяната от голям офис към работа сама, но мисля че намерих рутината, която ми върши работа. Трудно ми е да кажа колко точно се промени живота ми, защото ми се струва напълно различен в толкова много отношения. За щастие едно нещо, което не се е променило, е подкрепата на приятелите, семейството и партньора ми. Много ми помогна, че можех да разчитам на тях, в година пълна с промени.
Catalyst Global Media закупи правата за филмиране миналия юли – вълнуваш ли се да видиш как героите ти оживяват? Ще участваш ли в създаването на филма?
Продаването на филмовите права беше много вълнуващо. Мисълта да видя историята, която създадох, в различен формат е чудесна. Сега е едва началото: сценаристите работят по сценария. С нетърпение очаквам да го прочета и да се включа в определена степен, но за мен част от радостта е да позволя на други творчески личности да вземат историята и използват собствения си опит, за да я адаптират към различен формат.
Работиш ли по нещо друго в момента?
Имах късмета да подпиша договор за две книги с „Орион“, така че в момента работя върху втората. Тя е самостоятелна, не е свързана с „Басейнът”, но се надявам, че читателите на първата ще харесат и втората. Чудесно е пак да пиша – в крайна сметка точно това обичам най-много.
Имаш ли някакъв съвет за начинаещи писатели?
Основният ми съвет би бил да не се отказват. Исках да бъда писател от шестгодишна и чувството сега е прекрасно. Отне ми една година да намеря агент. Получих много откази и бях на път да се откажа, когато открих Робърт. Сега книгата ми е продадена на над двайсет страни.
Никога не съм вярвала, че наистина е възможно, но сега ми се случва и искам да насърча други да упорстват и да намерят време за мечтите си. Ако моето преживяване може да вдъхнови друг писател с история за разказване да отдели време и да успее да намери агент и да бъде издаден, това страшно ще ме зарадва. Успех!
Превод Ася Михайлова, Хеликон-Славейков