Георги Константинов: Добре, че чувството живее по-дълго от една настинка

От известно време (неизвестно колко известно), според родната статистика, името Георги е най-разпространеното мъжко име в България, задминаващо дори Иван. Нищо, да са живи и здрави! Понеже няма как сред толкова Георгевци да не се намира и един известен български поет, с тези няколко негови стихотворения ги поздравяваме всичките, включително и него, и им желаем да бъдат много здрави и победоносни както в празника, така и в делника си!

 

АСПИРИНОВ СНЯГ

 

Единствена аптека сред градчето.

Момински профил.

А косата − бяла…

Това ли е момичето, което

за първи път целунах

на раздяла?

 

Защо не се обадих − сам не зная.

А тя потъна в шала си.

Отмина…

След туй мълчах в хотелската си стая.

И тъжен бе цветът

на аспирина.

 

Белееха дърветата отсрещни.

И дансингът. И лятната къпалня.

И тъжен

аспиринов сняг валеше

над моята любов провинциална.

 

Но върнах се във спомен ненадеен.

Видях се млад

на избледняла снимка…

Добре, все пак, че чувството живее

по-дълго

от една настинка.

 

РОБИНЗОН

 

За човека на острова,

за човека на пустия остров,

за щастливеца бледен,

оцелял във кипящия мрак,

като жива отломка

на скалата спасителна проснат −

за човека самотен

да си спомним, човечество, пак.

 

Само той между всички

е преборил вълната девета.

И напразно ще дири

под небето познат силует.

И с мечтата за огън

ще затърка две сухи дървета.

И ще стане приятел

с някой рошав и млад людоед.

 

Житен клас ще отгледа.

Лодка сам ще дълбай непохватно.

Допотопната пушка

ще размахва сред дивия рай.

А когато бял кораб

след години го вземе обратно,

ще се лъжем безкрайно,

че това е щастливият край.

 

ЛОША ЧЕРТА

 

Лоша черта от рождение.

Как да се боря със нея? −

Нямам за нищо търпение.

Искам в аванс да живея.

Пътя си губя от бързане.

Ябълки късам зелени.

Моите бъдещи възрасти

тичат след мен уморени.

Харча за утре. И книгите

бързо чета от средата.

Даже щастливите мигове

идват със минала дата.

В някаква синя виелица

чезнат и хора, и вещи…

Моят живот е поредица

от недочакани срещи.

Лоша черта. Това си е.

Ала тъй какво живея,

няма да срещна смъртта си.

Ще се размина

и с нея.

 

ЖИВА СЛУЧАЙНОСТ

 

Видях едно дърво

на каменния връх.

Подпира синевата,

останало без дъх.

 

От жажда почерняло,

разпънато от вятър,

на лакти се надига

и пада на скалата…

 

Със камъка напукан

се бори мълчаливо −

живее, но случайно

и този ден е живо,

 

безумно зеленее…

Едно дърво, което

разбира колко струва

близостта с небето.

 

МИГ КАТО ВЕЧНОСТ

 

Още преди да те срещна в живота си −

теб съм обичал.

В древни гравюри и улични фотоси,

в звездна поличба,

в шумни площади и празни понятия,

в цирков спектакъл,

по телевизия, по телепатия −

теб аз съм чакал.

 

Колко години без шум са сближавали

двата маршрута!

Колко причини в света са създавали

тази минута! −

Нежният сблъсък на влюбени атоми.

Вик на вселени.

Още преди да започне съдбата ми −

ти си до мене.

 

Ти ме въздигаш по стръмните пътища.

Ти ме възпираш.

Мойте кошмари и приказни сънища

ти режисираш.

Двама се лутаме в болка и истина,

в гняв и сърдечност.

Тази любов е в безкрая единствена.

Миг като вечност.