Лира Литературно-рекламна Агенция
Писателят Антъни Доер спечели Пулицър за художествена проза за романа си „Светлината, която не виждаме” през 2015 г. От издаването й насам книгата беше преведена на над 40 езика и оглави не една класация за бестселъри. Ето какво споделя Доер в интервю за Индипендънт, дадено наскоро:
Кои бяха литературните ви вдъхновения като дете?
Когато бях на седем или осем години, майка ми ни четеше „Хрониките на Нарния” . Не можех да повярвам, че един-единствен човек е създал зелия този свят. Като по-голям преминах през фаза „Стивън Кинг”, а след това се влюбих в битниците – Керуак, Бъроуз. Имаше нещо бунтарско в четенето на Бъроуз с цялото това пиене и дрога, докато майка ми на долния етаж правеше вечеря.
Как решихте да изградите сюжета на „Светлината, която не виждаме” около персонажите на Мари-Лор и Вернер?
В началото това бяха само едно сляпо момиче, четящо брайлово писмо, от едната страна на радиото и момче, слушащо същата програма от другата страна. Не бяха ситуирани в контекста на Втората световна война, но осъзнавах, че те трябва да са позиционирани в период, в който най-изумителното човешко изобретение – радиото, е основна технология, използвана както за пропаганда, така и за организиране на съпротива.
Как провеждахте проучванията си за написването на романа?
Правех го почти през целия период на писането, паралелно. Когато разбрах, че в центъра на романа ще има музей, започнах да проучвам ключове, после немската инвазия в Париж и какво се случва с художествените творби по това време. Всъщност проучването е формализирано любопитство.
Имате издаден сборник с разкази под името „Събирачът на мидени черупки”, има и доста препратки към мидените черупки в романа ви – с какво ви привличат те?
Израснах в Охайо, но майка ми, която беше учител, всяка пролетна ваканция ни водеше във Флорида. Там прекарвах всеки ден на плажа, ровех за мидени черупки, малки скелети, парчета от кости и други съкровища. Симетрията на черупките на морските обитатели ме запленява.
Въпреки че Вернер е много млад, той попада в абсурда на войната. Знаехте ли, че така ще се развие този персонаж от самото начало?
Почти винаги не знам как ще се развият персонажите, докато не ги опиша. Писането е емпатичен акт и докато създавам персонажите, аз ги изучавам също така. Вернер напомня на мен в опитите си да постъпи правилно, особено като забелязва, че някои съседи на семейството му заминават и повече никога не се връщат. Но той е комплициран образ, защото не изпитва желание да протестира срещу ставащото.
След спечелването на „Пулицър” и много други литературни награди, изпитвате ли върху себе си напрежение да повторите успеха на „Светлината, която не виждаме”?
Понякога изпитвам подобен импулс. Но всъщност съм просто един обикновен човек, живеещ в Айдахо, който ходи до магазина и не се справя добре със судоку. Не се възприемам като някакъв елитен интелектуалец. От друга страна, усещам известно признание заради възприемането на труда ми.
