Начало / Критика / Кой е пътят на „Анна и говорещия с лястовици“?

Кой е пътят на „Анна и говорещия с лястовици“?

Людмила ЕЛЕНКОВА

anna_i_govoreshtia_s_liastovici_hrm-2„Анна и говорещия с лястовици“ е дебютен роман на американеца от еврейски произход Гавриел Савит. Той е създаден в памет на неговите предци – жертви от Втората световна война, с особен поглед към науката, причинила непоправими злини на човечеството. Книгата носи привидна лекота, с каквато четем притчи за пътя и посвещаването и, дали защото авторът е музикант – обърнатата историческа логика на играта.
„След като сме във война заради нас самите… това означава ли, че сме във война срещу всички останали?“ – пита Анна, когато баща ù, професор по лингвистика, изчезва безследно, а тя – едва седемгодишна, тръгва след непознат мъж с мрачно излъчване, висок и сух, подобен на върлина, студен и немногословен. Въпросът, събрал вечното скиталчество на неговия народ, тук се надига през 1939 г., едновременно с Втората световна война, от улиците на Краков, за да завърши в края ù пак там, след дълго бродене по фронтовата линия на Полша.
Вместо категоричен отговор, мъжът дава на Анна урок по оцеляване. Защото той не общува с хората, умее да прави това с птиците, с природата, с безсловесното. Човекът няма име, сякаш няма и душа, така детето го кръщава „Говорещия с лястовици“. Двамата намират онзи език, който трябва да поражда светове, откъдето може да покълне зрънцето на откривателството и да бъде опазена тишината на разума, но се оказва друго. Всичко, което изглежда универсално, надчовешко, потопено в чувство на близост и единение, всъщност е абсолютното зло.
Опитът му надхвърля думите, ужасът отпраща отвъд пределите на способността да се възприеме смъртта, затова главната героиня тук е дете, както впрочем и в Крадецът на книги“ на Маркъс Зюсак. Асоциациите между двата романа са низбежни. Единствено детските сетива, устремени към първата дума, към първия звук, към интуитивния досег с нещата, могат да разберат. Или да игнорират реалността (в книгата на Антъни Доер „Светлината, която не виждаме, Мари-Лор е сляпа).
Израстването на Анна се случва на пътя, отесняват дрехите и обувките, с които е тръгнала, разширява се обаче съзнанието ù. Тя си дава заповеди и ги изпълнява сама, желанието ù за закрила и любов към този намерен баща, ако носи фройдистка нотка, постепенно отшумява в стъпките на войнишки ботуши, отеква след  изстрелите и изстива с труповете, преобразява се със сезоните, прекроява се според границите на военните действия. Двамата не отиват никъде, просто се движат.
Флуидната среда, в която съществуват, е пълна с афоризми, литературни препратки и философски заемки. На моменти прилича на „Пътят“ от Кормак Маккарти. Имитира будистки трактат за прилагане не практики в трудни обстоятелства, с цел да се отключи потенциалът на човешкия мозък. Сещаме се и за школата по логотерапия на Виктор Франкъл. Момиченцето Анна в опустошена Полша се държи като Алиса в страната на чудесата, отвлечено от Горския цар на Гьоте. Да не говорим за законите на квантовата физика, посочени директно.
„Ако стоиш неподвижно, може да бъдеш намерен, а да бъдеш намерен е най-голямата опасност сега. По-добре да бъдеш изгубен, отколкото намерен.“
Леко се е изгубил в собствената си книга на финала и самият автор. Явно желанието му да пусне героите си на въображението на читателите, концентрира сюжета в мъглява главоблъсканица. От човек, способен да помири различията, да не принадлежи, да се изплъзва и оцелява, Говорещия с лястовици се превръща в учен, чийто разум е поддържан изкуствено (с хапчета), докато не излезе на светло истината – този човек вероятно е създателят на атомната бомба. С театрален маниер Гавриел Савит го прибира зад кулисите, оставя Анна с попътен вятър в косите и поглед към бъдещето, а нас – с безброй въпроси.

Прочетете още

4178

Нов роман от Кормак Маккарти излиза през 2016 г.

Американският писател Кормак Маккарти работи върху нова книга, съобщи adweek.com. Тя е със заглавие „The …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *