Начало / Автори / Елисавета Багряна: „Ний ще стигнем Хеликон в изгревния час”

Елисавета Багряна: „Ний ще стигнем Хеликон в изгревния час”

960-540-elisaveta-bagrianaГолямата ни поетеса, „вечната и святата“ Елисавета Багряна е родена на 29 април (16 април стар стил) 1893 г. в чиновническо семейство в София. Една година живее със семейството си в Търново, където пише първите си стихове (1907 – 1908). Завършва гимназиалното си образование в София през 1910 г., след което за една година е учителка в село Афтане (днес Недялско). Там получава непосредствени впечатления от живота на българското село и на селската жена.

През 1911 – 1915 г. Елисавета Багряна учи славянска филология в Софийския университет. През този период се запознава с писателите Георги Райчев, Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов и Йордан Йовков. През 1915 г. в списание „Съвременна мисъл“ за пръв път са отпечатани две нейни стихотворения – „Вечерна песен“ и „Защо“. През 1915 – 1919 г. е гимназиална учителка във Враца и Кюстендил.

През 1919 г. се омъжва за капитан Иван Шапкарев и ражда сина си Любомир Шапкарев. През 1925 г. се запознава с Боян Пенев. Той се занимава с въпросите на стихосложението и води семинар по този проблем. Багряна под негово влияние започва да пише със свободен стих и ритъм. Когато през 1924 г. ги достига любовта и двамата са женени – той за Дора Габе, а Багряна за Шапкарев. Багряна напуска дома си, заживява в частна квартира и през 1926 г. година успява да получи развод. Влюбените правят планове за съвместен живот. Бракоразводното дело на Боян Пенев с Дора Габе е насрочено за 15 юли 1927 г., но само месец преди това Боян Пенев съвсем неочаквано умира.

Багряна умира на 23 март 1991 г. в София, месец преди да навърши 98 години.

bagrДългият творчески път на Елисавета Багряна преминава през различни идейно-художествени търсения и очертава няколко нейни преображения. Това проличава твърде ясно още при стихосбирките ù от 1930-те години „Звезда на моряка“ и „Сърце човешко“, където някогашното жизнерадостно лирично опиянение, намерило израз в характерна широка и плавна мелодия на стиха, се заменя от жаждите и терзанията на интелектуалността, която започва да чупи класическите стихотворни размери. През 1950-те години Багряна се увлича по характерната за този литературен период декларативна тезисност (стихосбирката „Пет звезди“), но след 1960-те години отново се връща към характерния си стил (стихосбирките „Контрапункти“, „Светлосенки“ и „На брега на времето“).

Стилът на Елисавета Багряна е съчетание между народнопесенната фолклорна лексика и модерно поетични средства – съчетание между традиция и модерност.

 

СТИХИИ

 

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,

префучава през боазите, вдига облак над диканите,

грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,

сваля портите, оградите и децата по мегданите —

в родния ми град?

 

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна,

разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите

и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна —

къщиците и градинките, и добитъка на хората —

в родния ми град?

 

Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то

в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,

на които с букви кирилски пише „черното“ и „бялото“ —

в избите студен, каменни, завещани от дедите ни —

в родния ми град?

 

Как ще спреш ти мене — волната, скитницата, непокорната —

родната сестра на вятъра, на водата и на виното,

за която е примамица непостижното, просторното,

дето все сънува пътища — недостигнати, неминати, —

мене как ще спреш?

 

АМАЗОНКА

 

Вее утринна прохлада

В моето лице —

аз съм млада, млада, млада

с огнено сърце.

 

Моя вихрен кон лети

бодро и безспир —

пред очите ми цъфти

неогледен мир.

 

Искрометните копита

кой ще последи?

Песен светла се разплита

в моите следи:

 

Ний ще стигнем Хеликон

в изгревния час —

смело, мой крилати кон,

жребият е с нас.

 

Там под твоята подкова

извора лъчист

ще избликне в струя нова —

животворен, чист.

 

И когато стигнат там

моите сестри,

вдъхновение и плам

в тях ще разгори.

 

А над нашата победа

в трудния ни път

и Персей, и Андромеда

трепетно ще бдят.

 

СЪДБА

 

През улиците здрачни, през къщите, стените,

през плачещия ромон на есенния ден,

през този град, погребан в желязо и гранити —

усещам, че ме чакаш — ликуващ и смутен.

 

Усещам твоя поглед, отправен в тъмнината,

усещам ти ръцете, протегнати насън,

усещам как се вслушваш за стъпките познати

и как сърцето трепва при всеки шум отвън.

 

И аз потрепвам с тебе. Незрими нишки вплитат

и теглят мойта воля, ръце, нозе, очи.

И повече не мисля, и тръгвам, и не питам

в какъв дом ще осъмна, къде е той и чий.

 

ВИК

 

Във тази стая — тясна, тъмна, ниска

умирам от неизцерима рана,

че аз не съм възлюбена и близка,

ни чакана от някого, ни звана.

 

А искам само, само да обичам,

жадувам искроструйно, светло вино;

от всяка тъмна мисъл се отричам,

край своя враг беззлобно ще отмина.

 

И искам щедро, волно да отдавам

това, що в мен гори, трепти и пее,

и в пищни празненства да разлюлявам

над скъпи гости звънки полилеи.

 

Че мойта младост, огнено пламтяща,

и моята душа на чучулига,

и моето сърце животрептящо —

като вихрушка над света ме вдигат.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *