Лира Литературно-рекламна Агенция
Голямата ни поетеса, „вечната и святата“ Елисавета Багряна е родена на 29 април (16 април стар стил) 1893 г. в чиновническо семейство в София. Една година живее със семейството си в Търново, където пише първите си стихове (1907 – 1908). Завършва гимназиалното си образование в София през 1910 г., след което за една година е учителка в село Афтане (днес Недялско). Там получава непосредствени впечатления от живота на българското село и на селската жена.
През 1911 – 1915 г. Елисавета Багряна учи славянска филология в Софийския университет. През този период се запознава с писателите Георги Райчев, Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов и Йордан Йовков. През 1915 г. в списание „Съвременна мисъл“ за пръв път са отпечатани две нейни стихотворения – „Вечерна песен“ и „Защо“. През 1915 – 1919 г. е гимназиална учителка във Враца и Кюстендил.
През 1919 г. се омъжва за капитан Иван Шапкарев и ражда сина си Любомир Шапкарев. През 1925 г. се запознава с Боян Пенев. Той се занимава с въпросите на стихосложението и води семинар по този проблем. Багряна под негово влияние започва да пише със свободен стих и ритъм. Когато през 1924 г. ги достига любовта и двамата са женени – той за Дора Габе, а Багряна за Шапкарев. Багряна напуска дома си, заживява в частна квартира и през 1926 г. година успява да получи развод. Влюбените правят планове за съвместен живот. Бракоразводното дело на Боян Пенев с Дора Габе е насрочено за 15 юли 1927 г., но само месец преди това Боян Пенев съвсем неочаквано умира.
Багряна умира на 23 март 1991 г. в София, месец преди да навърши 98 години.
Дългият творчески път на Елисавета Багряна преминава през различни идейно-художествени търсения и очертава няколко нейни преображения. Това проличава твърде ясно още при стихосбирките ù от 1930-те години „Звезда на моряка“ и „Сърце човешко“, където някогашното жизнерадостно лирично опиянение, намерило израз в характерна широка и плавна мелодия на стиха, се заменя от жаждите и терзанията на интелектуалността, която започва да чупи класическите стихотворни размери. През 1950-те години Багряна се увлича по характерната за този литературен период декларативна тезисност (стихосбирката „Пет звезди“), но след 1960-те години отново се връща към характерния си стил (стихосбирките „Контрапункти“, „Светлосенки“ и „На брега на времето“).
Стилът на Елисавета Багряна е съчетание между народнопесенната фолклорна лексика и модерно поетични средства – съчетание между традиция и модерност.
СТИХИИ
Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, вдига облак над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
сваля портите, оградите и децата по мегданите —
в родния ми град?
Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна,
разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите
и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна —
къщиците и градинките, и добитъка на хората —
в родния ми град?
Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то
в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,
на които с букви кирилски пише „черното“ и „бялото“ —
в избите студен, каменни, завещани от дедите ни —
в родния ми град?
Как ще спреш ти мене — волната, скитницата, непокорната —
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища — недостигнати, неминати, —
мене как ще спреш?
АМАЗОНКА
Вее утринна прохлада
В моето лице —
аз съм млада, млада, млада
с огнено сърце.
Моя вихрен кон лети
бодро и безспир —
пред очите ми цъфти
неогледен мир.
Искрометните копита
кой ще последи?
Песен светла се разплита
в моите следи:
Ний ще стигнем Хеликон
в изгревния час —
смело, мой крилати кон,
жребият е с нас.
Там под твоята подкова
извора лъчист
ще избликне в струя нова —
животворен, чист.
И когато стигнат там
моите сестри,
вдъхновение и плам
в тях ще разгори.
А над нашата победа
в трудния ни път
и Персей, и Андромеда
трепетно ще бдят.
СЪДБА
През улиците здрачни, през къщите, стените,
през плачещия ромон на есенния ден,
през този град, погребан в желязо и гранити —
усещам, че ме чакаш — ликуващ и смутен.
Усещам твоя поглед, отправен в тъмнината,
усещам ти ръцете, протегнати насън,
усещам как се вслушваш за стъпките познати
и как сърцето трепва при всеки шум отвън.
И аз потрепвам с тебе. Незрими нишки вплитат
и теглят мойта воля, ръце, нозе, очи.
И повече не мисля, и тръгвам, и не питам
в какъв дом ще осъмна, къде е той и чий.
ВИК
Във тази стая — тясна, тъмна, ниска
умирам от неизцерима рана,
че аз не съм възлюбена и близка,
ни чакана от някого, ни звана.
А искам само, само да обичам,
жадувам искроструйно, светло вино;
от всяка тъмна мисъл се отричам,
край своя враг беззлобно ще отмина.
И искам щедро, волно да отдавам
това, що в мен гори, трепти и пее,
и в пищни празненства да разлюлявам
над скъпи гости звънки полилеи.
Че мойта младост, огнено пламтяща,
и моята душа на чучулига,
и моето сърце животрептящо —
като вихрушка над света ме вдигат.
