Начало / Критика / Кейт Аткинсън и нейните божествени романи

Кейт Аткинсън и нейните божествени романи

Cover-Jivot-sled-JivotЮлия ПЕТКОВА

В началото е словото, в края е мълчанието. А между тях са всички разказани истории. Отломки от божествената човешка същност, от изгубената, невъзвратима невинност…

Нейният случай е прецедент в историята на наградата „Уитбред”, която сега се нарича “Costa”. Печели я три пъти, два от тях последователно, съответно за „Живот след живот” (2014) и „Божествени отломки” (2015). Първото ù отличие е за романа „Зад кулисите на музея”, който също е издаден на български, но остана незаслужено пренебрегнат. (Като се изключи един лаконичен, проницателен преглед на Ангел Игов.) Навярно защото името Кейт Аткинсън тогава не говореше почти нищо на българската публика.

Към днешна дата тя е една от най-ценените европейски писателки, чиито творби се отличават с жанрова сложност и разкошен стил. Успехът ù навярно се дължи на ерудитския маниер, с който съчетава мащаба и проникновението на класическия билдунгсроман с постмодерни композиционни похвати. Интертекстуалното е на висока почит при Аткинсън – романите ù са опасани с препратки („Утопия“, „Изгубеният рай“, „Пътешественикът“ на Джон Бънян, поезията на Уилям Блейк, „Кланица 5” на Вонегът…), с емоционални късове от древни легенди и библейски пасажи. И винаги всичко си идва на място. Даже когато, четейки „Божествени отломки”, неволно си мислите „За какво ù е да споменава тези чучулиги за десети път”. Ето какво споделя самата Кейт в този ред на мисли:

„Писнало ми е да чета как някой нов роман бил „експериментален“ или че „придавал нов смисъл на формата“, сякаш Лорънс Стърн, Гъртруд Стайн, да не говорим пък за Джеймс Джойс, през живота си не са написали дори една думичка. Истината е, че щом напише първия ред на новия си роман, всеки автор се впуска в поредния си експеримент… Ще ви помоля обаче да не ме питате защо в книгата се срещат толкова много гъски. Нямам абсолютно никаква представа.”

Аткинсън признава, че за нея най-важното свойство на романа е  метафоричността – но не помпозните метафори, просещи аплодисменти, а онази далеч по-невидима паяжина, която се разпростира – на моменти необяснима за самия автор – през цялата творба и свързва всичките ù елементи. „Червената нишка“ на кръвта, например, която свързва семейство Тод, намира своя контрапункт в дългата червена линия, маркираща маршрута до Нюрнберг, а по-нататък – и в тънките червени шнурове в комплекса за възрастни хора, в който живее Теди. Да не забравяме птиците в книгата. И всички онези целомъдрени кокичета, които винаги, и преди хиляди години, са били предвестници на пролетта…

„Колко птици са останали неродени и колко песни са били неизпети, поради което съществуват единствено във въображението. Включително и тази песен за Теди.”

Какво те прави такъв, какъвто си? Латентните ти убеждения или делата ти, които рядко ги отразяват? Теди е пацифист, но участва в една невъобразима, макар и неизбежна война –  Втората световна касапница. Alouette е името на неговата ескадрила – ескадрилата на френскоговорещите канадци. През февруари 1944 година, малко преди да извърши последния си полет, Теди каца аварийно в базата им в Толторп с два горящи двигателя, след като го улучват над Ламанша. После „конюнктурата” го забравя… Човешкият живот може да се отмерва и с ожънатите реколти, и с раните, които човек отнася. Но в душата му се утаяват предимно раните, които е нанесъл.

Cover-Bojestveni-otlomkiКейт Аткинсън е създала роман за наследството на войната, за сянката, която те хвърля и върху поколенията, които не са я преживели. „Божествени отломки” ни препраща към онези периоди от историята, в които хората оцеляват и продължават напред, въпреки опропастената вяра и непосилните изпитания, на които са били подложени: „Това поначало е проблемът с вярата – разсъждаваше Теди. – Самата й същност я прави невъзможна.“ Лично той вече не вярваше в нищо. Освен може би в дърветата. В дърветата, скалите и водата. В изгрева на слънцето и еленския бяг.”

Страниците, описващи гибелните бомбардировки, са подвиг в драматичното писане. Да, „Божествени отломки” е и роман за писането на романи. Нарушената хронология в пресъздаването на събитията произвежда вътрешносюжетно напрежение. Защо, чуди се читателят, единствената дъщеря на Теди, Виола, му е гневна и е решена да го накаже? Тайната, която двамата пазят с десетилетия, ще изплува на повърхността тогава, когато най-малко очакваме. При това никой от двамата не е подозирал, че другият знае…

Ако задачата на изкуството е да внушава истината за нещо, а не да е носител на самата истина, британската писателка е виртуоз в тази дисциплина. Но това не й пречи да бъде безмилостна, когато се налага: „Хората говорят за саможертва, за да оправдаят извършените от тях жестоки кланета.” И накрая, няма как да не й благодарим, че ни припомни следващата индуска легенда. Тя едва ли ще накара самозабравилия се „богочовек” да се изчерви, но… знае ли човек.

„Според една от индуските легенди много отдавна всички хора били богове, но злоупотребили със своята божественост. Затова и богът на сътворението Брама решил, че хората не са вече достойни да са богове и им отнел божествеността. След което привикал всичките божества да му дадат съвет къде да я скрие, че никой да не я намери. Едни го посъветвали да я зарови дълбоко под земята, други – да я прати чак на морското дъно, а трети – да я качи на най-високата планина. Но Брама бил сигурен, че изобретателното човечество ще я намери и вдън земята, и вдън морето, и дори на най-високата планина. Почнали боговете да се отчайват от безизходицата, когато Брама им рекъл: „Сетих се къде ще скрием божествеността на човека – в самия него. Той ще преобърне света да я търси, но никога няма да му хрумне да погледне вътре в себе си“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *