Начало / Автори / Збигнев Херберт: „В мене е огънят, който мисли…“

Збигнев Херберт: „В мене е огънят, който мисли…“

10df5b0a-1daa-4aeb-bf07-e4e8f2b7bda0.fileНа 29 октомври 1924 г. е роден един от най-големите полски поети − Збигнев Болеслав Ришард Херберт. През 80-те години на ХХ век той е знаковата фигура на полската опозиция. Един от най-много превежданите полски поети, той е носител е на най-авторитетните международни литературни награди, както и многократно е номиниран за Нобелова награда. Херберт е кавалер на Ордена на Белия орел. През 2007 г. Сеймът на Република Полша приема постановление, с което определя 2008 г. за Година на Херберт. Умира на 28 юли 1998 г.

Ето няколко негови стихотворения:

 

ДОГАДКИ ПО ТЕМАТА ЗА ВАРАВА

 

Какво е станало с Варава? Питах никой не знае

Пуснат от синджира е излязъл на бялата улица

могъл е да свие надясно да върви направо да свие наляво

да се завърти в кръг да запее радостно като петел

Той Императорът на собствените си ръце и глава

Той Властелинът на своя собствен дъх

 

Питам защото по някакъв начин участвах в тази работа

Примамен от тълпата пред двореца на Пилат крещях

като другите освободи Варава Варава

Викаха всички ако единствен бях мълчал

пак щеше да стане както е трябвало да стане

 

А Варава може би се е върнал в своята банда

В планината убива бързо ограбва старателно

Или си е отворил грънчарска работилница

и омърсените с престъпления ръце

очиства в глината на сътворението

Може би е водоносец мулетар лихвар

собственик на кораби – с един от тях отплавал Павел

при Коринтяните

 

или – и това не можем да изключим –

е станал ценен доносник нает от римляните

 

Гледайте чудете се каква шеметна игра на съдбата

о възможности потенции о усмивки на Фортуна

 

А Назаретянина

остана сам

без алтернатива

със стръмната

пътека

на кръвта

 

ДУШАТА НА ПАН КОГИТО

 

Някога

знаем го от историята

излизала от тялото

когато спирало сърцето

 

с последния дъх

тихо се оттегляла

на небесните ливади

 

душата на Пан Когито

се държи другояче

 

приживе напуска тялото

без да каже сбогом

 

месеци години пребивава

на други континенти

извън границите на Пан Когито

 

трудно е да открие адреса ù

не дава знак за себе си

 

избягва контактите

не пише писма

 

никой не знае кога ще се върне

може да си е отишла завинаги

 

Пан Когито се мъчи да превъзмогне

недостойното чувство на ревност

мисли за душата си с добро

мисли за душата си с нежност

 

сигурно трябва да обитава

и други тела

 

душите са твърде малко

като за цяло човечество

 

Пан Когито се примирява със съдбата

няма друг изход

 

старае се дори да казва

− моята душа моята −

 

мисли за душата гальовно

мисли за душата с нежност

 

и когато тя се появява

неочаквано

не я посреща с думите

– добре че се върна

 

само я гледа изкосо

как сяда пред огледалото

и си реше косата

сплъстена и побеляла

 

РАЗМИШЛЕНИЯТА НА ПАН КОГИТО ЗА ИЗКУПЛЕНИЕТО

 

Не трябваше да изпраща сина си

твърде много хора видяха

продупчените длани на сина

обикновената му кожа

 

така е било писано

за да бъдем помирени

с най-лошото помирение

 

твърде много ноздри

вдъхнаха с наслада

мириса на неговия страх

 

не бива да слизаме

ниско

да се побратимяваме

чрез кръвта

 

не трябваше да изпраща сина си

по-добре да си царуваше

в бароковия чертог от мраморни облаци

върху трона на ужаса

с жезъла на смъртта

 

От полски Димитрина Лау-Буковска

 

НАДПИС

 

Гледаш ръцете ми.

Слаби са − казваш − като цветя.

 

Гледаш устните ми.

Не им е по силите да обхванат света.

 

По-добре да се полюлеем върху стъблото на мига,

да се опием с вятър,

да погледаме как залязват очите ни.

Ароматът при увяхването

е най-прекрасният на света,

очертанията на руините смекчават болката.

 

В мене е огънят, който мисли,

вятърът, който пълни платната,

нетърпеливите ми ръце могат

главата на приятеля

от въздух да изваят.

 

Повтарям стих, който бих искал

да преведа на санскритски

или на пирамида да поставя:

 

Когато светлината на звездите секне,

ще осветим нощта със себе си.

 

Когато вятърът се вкамени,

ние ще раздвижим въздуха.

 

От полски Здравко Кисьов

 

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ПРОКОНСУЛА

 

Реших да се върна в двореца на императора,

още веднъж да опитам ще мога ли там да живея.

Бих могъл да остана и тук, в тази далечна провинция,

под листата на смокинята, със сладост изпълнени,

под умереното управление на болнави приемници.

Когато отида там, няма да диря заслуги,

ще ръкопляскам отмерено,

ще се усмихвам на унции, вежди ще мръщя дискретно,

не ще ми дадат за това златна верига,

тази желязна ми стига.

 

Утре реших да се върна или пък в други ден,

между лозите не мога да дишам, всичко тук не е мое,

дърветата тук са без корени, къщите без фундаменти, стъклен −

дъждът, цветята миришат на восък,

във празното небе тропа сухият облак,

все пак ще се върна утре, в други ден, сигурно ще се завърна.

 

Отново с лицето си ще трябва да се споразумея,

с долната уста − да въздържа презрението,

с очите − да бъдат празни съвсем,

и със злочестата гуша, заекът на моето лице,

която трепери, щом влиза командирът на гвардията.

 

Зная едно: вино няма да пия със императора,

ще сведа очи в своята чаша, когато до мен приближи,

и ще се престоря, че почиствам зъбите си,

императорът впрочем харесва всяка гражданска смелост,

до някакви граници, до някакви разумни граници,

той е всъщност човек като всички

и вече е много уморен от фокуси със отрова,

не може да пие до насита, непрекъснато в шах,

лявата чаша за Друзиус, в дясната устни намокря,

после само вода, трябва да не сваля око от Тацит,

да излезе в градината и да се върне, когато трупът е вече изнесен.

 

Реших да се върна в двореца на императора,

наистина имам надежда, че някак това ще се уреди.

 

От полски Кръстьо Станишев

 

СИЛАТА НА ВКУСА

 

На госпожа професор Изидора Домбска

 

Съвсем не се искаше прекалено силен характер

за нашия отказ несъгласие и упорство

имахме частица от необходимата храброст

но всъщност всичко това бе само въпрос на вкус

 

Да на вкус

в който са вплетени фибри душа и хрущялчета съвест

 

Кой знае какво би станало ако по-умело и красиво ни изкушаваха

ако ни пращаха розовобледи жени гладки като парченца нафора

или фантастични създания от картините на Йеронимус Бош

но какъв беше адът в действителност

влажен трап сляпа уличка за убийци барака

наречена дворец на справедливостта

домашно изпечен Мефисто в ленинска куртка

изпращаше в терена внуците на Аврора

момчета с картофеножълти лица

много грозни червеноръки девойки

 

Тяхната реторика наистина бе прекалено окаяна

(Марк Тулий се обръщаше в гроба)

вериги от тавтология няколко понятия като бухалки

диалектика на палачи никаква изисканост на мисълта

синтаксис лишен от изяществото на условността

 

Тоест естетиката не е съвсем безполезна в живота

не трябва да се пренебрегва науката за прекрасното

 

Преди да дадеш своя глас трябва да проучиш внимателно

стила на архитектурата ритъма на барабаните и пищялките

официалните цветове недостойния ритуал на погребенията

 

Нашите очи и уши отказаха послушание

принцовете на нашите сетива избраха гордо изгнанието

 

Съвсем не се искаше прекалено силен характер

имахме частица от необходимата храброст

но всъщност всичко това бе само въпрос на вкус

Да на вкус

който те задължава да си излезеш да направиш гримаса

да не спестиш подигравката

дори ако затова трябваше да падне

безценният капител на тялото

главата

 

От полски Вера Деянова