Начало / България / Неудобната истина за политиката на световните супер сили

Неудобната истина за политиката на световните супер сили

За западния тероризъм_корицаРазговорът на прочутия мислител и политически активист с популярния журналист Андре Влъчек се превръща в тревожна прогноза за световния политически морал. Наричан „най-великия интелектуалец на двадесети век” или „най-често цитираният човек в наше време”, в „За западния тероризъм. От Хирошима до дроновете” американският лингвист и философ Ноам Чомски отправя изгаряща критика към Запада.
В жив разговор с разследващия журналист Андре Влъчек Чомски акцентира върху често премълчаваните жертви на външната политика на САЩ и техните съюзници и изобличава подкрепата, която американското правителство е оказвало на терористични организации през годините.
Между 50 и 55 милиона души са жертвите на западния колониализъм и неоколониализъм по целия свят след края на Втората световна война, твърди Андре Влъчек. Той подчертава, че повечето последващи кървави събития са съпроводени с възвишени лозунги за свобода и демокрация. Така избиването на милиони понякога се превръща в нещо допустимо и дори оправдано.
В „Западния тероризъм. От Хирошима до дроновете” авторите обсъждат различните лица на съвременната пропаганда, новите методи за водене на война, държавния тероризъм, дроновете и бомбардировките над цивилно население, тежкото наследство от колониализма, намесата на САЩ в политическите процеси в Латинска Америка и Близкия изток, провала на Арабската пролет, както и тенденцията за постепенно отслабване на американската сила зад граница.
indexПубликувана малко след френско-британско-американската атака над Либия – извършена в нарушение на резолюцията, прокарана през Съвета за сигурност на ООН, тази тревожна, но и енергизираща книга разглежда най-наболелите прояви на „западен тероризъм” през вековете – от Колумб, през африканските геноциди, за които не се говори, до трудните за доказване действия на мултинационалните компании, добиващи минерали в страните от Третия свят.
Каква е отговорността на западните държави за безбройните атаки и вековете на терор, на които са подложили целия свят? Чомски и Влъчек избягват да говорят за „добри” и „лоши” в международната политика. Вместо това те поглеждат на нея от гледната точка на човешките права и съдбите на хората – не само на европейците и американците, но и онези в Третия свят, които твърде често забравяме и чиито страдания често отсъстват от новинарските емисии, въпреки огромния брой жертви на понякога смятаните за справедливи войни, водени от икономическите интереси на Запада.

„Три чувства, обикновени, но обсебващо силни, са управлявали живота ми: копнежът за любов, стремежът към знания и непоносима жалост заради страданията на човечеството.”

Бъртранд Ръсел

 

ОТКЪС

Улица в Гома, Демократична република Конго

Ноам Чомски:

Мултинационалните корпорации, които насъскват милициите да избиват хора, за да получат достъп до рудата колтан , която западняците използват за производството на клетъчните си телефони, и други ценни минерали, са невидими. Това става косвено. И много зверства и престъпления, които описваш, са такива… но някои са абсолютно целенасочени… да вземем например Виетнам – най-тежкото престъпление след Втората световна война. През 2011 година се отбеляза 50-ата годишнина, откакто президентът Джон Кенеди започна войната. Обикновено такива годишнини се отразяват широко, особено ако са свързани с жестокости. Но в този случай – нито дума. През ноември 1961 година Кенеди изпрати американските военновъздушни сили да бомбардират Южен Виетнам. Даде разрешение да се използва напалм, химическо оръжие за унищожаване на реколтата и землянките, инициира програми, които в крайна сметка насочиха милиони хора към тъй наречените стратегически селища, които всъщност бяха концентрационни лагери, или към градските гета.
Последиците от химическата война още се усещат. Ако посетиш болниците в Сайгон – може би си ходил там – още можеш да видиш онези уродливи ембриони – получили всякакви ужасни деформации и недъзи в резултат на цялата тази отрова, която буквално удави Южен Виетнам. Но днес, няколко поколения по-късно, никого не го е грижа.
Същото е и в Лаос, и Камбоджа. Много се говори за това колко ужасен е бил режимът на Пол Пот в Камбоджа, но нищо не се казва за това какво го е довело на власт. В началото на 70-те години военновъздушните сили на САЩ бомбардираха провинциите в Камбоджа със сила, равна на съвместните въздушни операции на Съюзниците в Тихия океан по време на Втората световна война. Следваха указанията на Хенри Кисинджър във връзка с масираната бомбена кампания срещу Камбоджа: „Всичко, което лети, срещу всичко, което се движи“. Искам да кажа, че това е призив към геноцид, за какъвто ти спомена. В архивите е трудно е да се намери нещо по въпроса. Имаше едно изречение в The New York Times, и толкова. Мащабът на бомбардировките никога не бе оповестен, освен в научни списания или като бележка под линия. А говорим за избиването на милиони, за опустошаването на четири страни, които никога не успяха да се съвземат. Хората там го знаят, но не знаят какво да правят.

Андре Влъчек:

Няколко години живях във Виетнам и отразявах последиците от масираните бомбардировки в Долината на делвите в Лаос от военновъздушните сили на САЩ и техните съюзници, което бе наречено Тайната война. Но писах много и за Камбоджа. А изводите, до които стигнах, бяха абсолютно шокиращи: подобно на много други дестабилизирани, плячкосани от Запада места по света, и в случая имаше целенасочена дезинформационна кампания, провеждана от западните медии. Режимът на Пол Пот в Камбоджа бе описван като най-ужасяващ пример за гнусните престъпления на комунизма. Истинската история, геноцидът на Запада срещу народите на Югоизточна Азия, се потулваше или пропускаше.
Бомбената кампания на САЩ с бомбардировачите В-52 бе насочена срещу провинциите на Лаос и Камбоджа, за да им се попречи да подпомогнат Виетнам в освободителната борба. Милиони бяха безжалостно избити. И до днес крави се взривяват, защото периодично захапват така наречените бомбички, с които все още са осеяни тези места. Може да си представиш какво става с хората, с жените и децата.
Преди пет-шест години работех активно с Консултативната група по мините (МАG), голяма, базирана във Великобритания агенция за обезвреждане на мини. Те се оплакваха, че редица компании, които са произвеждали и доставяли оръжия за войната (една от тях в момента е прочут американски производител на домашни потреби) в Индокитай, все още отказват да предоставят технически данни за тях, което силно затруднява работата на МАG, защото те трябва да знаят как да разглобят механизма и също така колко дълго още ще бъдат активни въпросните съоръжения. Тази омраза, тази институционализирана липса на съпричастност води до отсъствието на всякакво сътрудничество, а това продължава да убива стотици, дори хиляди местни жители, най-вече жени и деца.
В Камбоджа всичко започна с това, че САЩ наложиха незаконно и корумпирано правителство в столицата Пном Пен. Намирам за спорно, почти гротескно, да говорим за зверствата на Червените кхмери, на тъй наречения комунизъм. Необразована и откъсната от останалия свят, Камбоджа няма никакво понятие от комунистическата идеология, след като Пол Пот се връща от Франция, където успява да се радикализира в местните кафенета. Онова, което ми казаха на място в Камбоджа, е, че по времето на Червените кхмери отговорността за зверствата би могла до голяма степен да се вмени на хората от провинциите, които си разчиствали сметките с градския елит в Пном Пен.
В действителност Пном Пен изцяло сътрудничеше на Съединените щати по време на бомбардировките и хората в провинциите развиха дълбока омраза към гражданите, които възприемаха като съучастници и често пъти като причина за своите страдания. Всичко това едва ли може да има някаква връзка с комунистическата идеология. И няма съмнение, че повече хора са били убити от бомбените кампании на САЩ срещу провинциите на Камбоджа, отколкото от действията на Червените кхмери.
Накрая Виетнам освободи Камбоджа и свали Червените кхмери от власт, а американският посланик в ООН призова за връщане на легитимното правителство, имайки предвид Червените кхмери. Съединените щати водеха война срещу Виетнам – съветски съюзник, а не срещу някакъв самопровъзгласил се причудлив маоистки режим.
Дезинформационната кампания на Запада обаче е ясна: да се обвини комунистическата идеология, да се свърже тя със зверствата на Пол Пот. В един от репортажите си от Камбоджа написах, че ако Пол Пот и неговата клика бяхa агитирали селяните да убиват гражданите в името на някакъв южноамерикански футболен отбор или пък на марка маратонки, резултатът щеше да е същият.

Ноам Чомски:

Учените изтъкнаха, че най-задълбочено проучваният период от цялата история на Камбоджа са трите години на управлението на Червените кхмери. За този период се знае повече, отколкото за останалата история на страната. За предишни години не се знае почти нищо. Известно е само, че през 1970 година Червените кхмери са доста маргинална група, успяла да мобилизира огромна армия разгневени селяни, които, разбира се, веднага се нахвърлили върху градските елити, които смятали за престъпници.
Не виждали, че зад градските елити стои ръката на Вашингтон. Почти като в случая с източните части на Конго и с колтана – не виждаш кой те убива. Мисля, че това е поразително характерно и за Запада. Ще дам само един пример – сериозен, но далеч не от същия порядък. В щата Уисконсин губернаторът отмени правото за колективно договаряне на профсъюзите. Последваха масови протести с искане за нови избори, за избори за отстраняване на губернатора . Но републиканците отново спечелиха. Интересно е да се види защо. Проведена бе много ефективна пропагандна кампания, която убеди ощетените, че източникът на техните беди са съседите им. Не банките, които са истинските престъпници, отговорни за рухването на икономиката – те са твърде далеч. Онова, което можеш да видиш, са твоите съседи, които са малко по-добре от теб. Съседът ти може да бъде например пожарникар, който има пенсия, а ти нямаш пенсия, така че насочваш гнева си към него. Не срещу хората, които смазаха икономиката – те са някъде другаде, често пъти в небостъргачите в Ню Йорк. Извърши се огромна пропагандна кампания с вложени в нея много пари. По същия начин нацистите използваха евреите: Именно те са виновни за глада и депресията.

Андре Влъчек:

Да, може да се направи и убедително сравнение между станалото в Югоизточна Азия и случващото се в Руанда, Уганда и ДР Конго. Виждаме как милициите убиват и загиват милиони. Местните хора често се описват като варвари, едва ли не като животни. Западните правителства и корпорациите са прекалено далеч и не им се вменява почти никаква отговорност.
В Европа и САЩ се знае изключително малко за тези събития. А Европа е континентът, който се гордее, че е образован и информиран. Повечето африканци знаят за тях, а европейците, чиито компании са замесени, не знаят почти нищо. Или предпочитат да не знаят нищо.
Всичко е взаимносвързано. Робърт Мугабе стана лош в очите на Запада, когато взе участие в предотвратяването на втория опит за сваляне на правителството на ДР Конго, предприет от войските на Уганда: в действителност, оръдие на Запада. В Източна Африка саркастични гласове подмятат, че Южен Судан е наградата, дадена на президента на Уганда Йовери Мусавени за добре свършената работа в региона в полза на Запада.
Когато говорим за Конго, става дума за невъобразимо страдание, за някакъв свръхгеноцид, нещо, което може да си съперничи със стореното там от крал Леополд II век по-рано.
Трябва отново да повторя числата, защото те са ужасяващи, невероятни. Когато миналата година снимах във Вашингтон, един от кандидатите за президент на ДР Конго, Бен Калала ми каза, че става дума за между шест и осем милиона души. Някои говорят за десет милиона. Той каза: „Виж какво, в Руанда загинаха около 800 000. Мъчно ми е за тях, защото това са човешки същества. Целият свят говори само за геноцида през 1994 година, а в Конго бяха избити между шест и осем милиона души“.
Това става само през последните години, което отново доста напомня царуването на Леополд II, когато загиват около десет милиона души. Ако не се справяш добре с работата на каучуковата плантация, ти режат ръцете, а някои са били изгаряни живи в колибите си. Това е красноречив предупредителен сигнал към света за това на какво са способни както западните конституционни монархии, така и многопартийните демокрации. Естествено, това не се случва в Антверпен или в Брюж, а в сърцето на мрака, далеч от любознателните погледи. Така че по онова време белгийците са избили повече хора в Африка, отколкото е било населението на собствената им страна.

Ноам Чомски:

Веднъж от чисто любопитство надникнах в най-известното издание на Encyclopedia Britannica. Беше някъде от 1911 година и проверих какво пише за Леополд II. Естествено, имаше статия за него и там се разказваше какви чудесни неща е направил, как е изградил държавата и прочее. Накрая се споменаваше нещо от рода на „понякога се отнасяше строго с народа си“ – да, като например да избиеш десет милиона души.

Андре Влъчек:

Когато бях в Брюксел през 2011 година, се натъкнах на много статуи на Леополд II. Той се радва на огромна почит в Белгия и независимо че се знае, че онова, което е сторил с народа на Конго, е геноцид дори според европейските колониални стандарти, той все още е смятан за един от националните герои на страната.
В даден момент белгийската държава му отнема колониите и ги национализира. Звучи като шега, разбира се. Вместо да ги освободи, след като разбира, че са били избити десет милиона души, белгийската държава ги отнема от перверзния монарх и започва сама да ги управлява. И съм сигурен, че белгийците са успели да убедят и да превъзпитат много конгоанци така, че да повярват, че няма нищо лошо в това да бъдат колонизирани.

Ноам Чомски:

Доста интересен е фактът, че колонизираните народи често пъти приемат и дори честват своите потисници. Веднъж в Колката  посетих музея на кралица Виктория и когато човек влезе вътре, първото, което го посреща, е огромна статуя на сър Робърт Клайв, един от хората, разрушили Индия. Екскурзоводите ме поведоха от зала в зала, пълни с отвратително грозни картини, изобразяващи как британци бият индийци, унижават ги и прочее. След това отидох в реставрираната стая за чай на кралица Виктория, която е като национален храм. Всичко това е символ на унищожаването на Индия, когато кой знае колко много хора са били избити.

Прочетете още

IMG_20171107_144600-300x225

Всинца ли ся возвисихме?

Николай ФЕНЕРСКИ Моят приятел доктор Георгиев почти всеки ден използва скалпела си във Велинградската болница, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *