Лира Литературно-рекламна Агенция
На 24 август излиза „Обичай ме заради мен“ от Джени Хейл − красива история за важната роля на семейството и специалното място, което заема първата любов в сърцата ни (изд. „Хермес“).
Да си вярна на себе си, понякога е напълно достатъчно…
Животът на Либи изведнъж се обърква. Тя губи едновременно работата, апартамента и годеника си.
Либи е принудена да се върне в родното си градче, за да обмисли бъдещето си. Там обаче среща мъжа, чието сърце е разбила. Дори след десет години Пит Бенет все още е способен да преобърне света ù. Но тя е последният човек, когото той иска да види.
Всичко в малкия град навява на Либи спомени от щастливото ù детство. Тя е посрещната радушно от приятели и роднини, което ù напомня колко ù е липсвало родното място.
Но точно когато е на път да се помири с Пит, Либи получава страхотно предложение за работа и възможност да се върне в Ню Йорк.
И тя отново е на кръстопът…
ИНТЕРВЮ
Какво беше първото нещо, което написа?
Когато бях на осем години, в училище написахме книжки, които бяха част от инициативата „Млади автори“. Подвързахме ги с картон и плат, като преди това дори ги редактирахме. Още си спомням вълнението около това първо писане.
Колко издадени книги имаш до този момент?
Седем, като не възнамерявам да спирам скоро.
Какво правиш през свободното си време?
Обичам да уча нови езици. Освен родния ми английски, знам и испански, но все още не мога да го ползвам напълно свободно. Ако имах цялото време на света, щях да ги науча всичките!
Имаш ли домашни любимци?
Да, имам си чихуахуа на име Тейлър.
Какво ще ни кажеш за „Обичай ме заради мен“?
Това е една истинска история за силата на съдбата, която понякога обърква плановете ни и ни изпраща в неочаквана посока. За срещите, които могат да променят живота ни. И за надеждата, че въпреки всички трудности, през които преминаваме, ние имаме силата да променим собствената си реалност.
ОТКЪС
В самото начало не искаше дори да стъпва в тази къща, а самото й закупуване беше идея изцяло на майка й. Либи се колебаеше дали да купи къщата, собственост на хора, които познаваше толкова добре, но майка й я увери, че това няма да представлява проблем. Имаше едно нещо, което Либи беше научила през годините: майка й ставаше много по-приятен човек, когато беше щастлива. Либи беше постигнала целта на живота си, след като баща й ги беше изоставил, само за да направи майка си щастлива. А фактът, че беше купила тази вила, бе доставил удоволствие на Силия Потър. Тя представляваше нагледна демонстрация на успеха на Либи и това беше начинът на майка й да се похвали.
Един от недостатъците на майка й беше в това, че когато бе в добро настроение, Силия ставаше разговорлива. А щом станеше разговорлива, можеше да изтърси какво ли не. Либи можеше съвсем ясно да си представи какви ги говори Силия на местния пазар: Дъщеря ми живее в Манхатън. Работи като счетоводител в една от четирите най-големи фирми! Имаше малко заделени пари, затова реши да купи къщата на семейство Робъртс. Аз й казах веднага щом я обявиха за продажба… като в този момент майка й най-вероятно се навеждаше заговорнически към събеседника, сякаш щеше да сподели някоя тайна с надеждата всички да чуят. Нали знаете, добавяше тя на висок шепот, Хю Робъртс вече не може да се грижи сам за себе си след смъртта на Ан. Толкова е тъжно…
Либи потръпна само от мисълта за това. Беше привързана към Хю и не искаше никой да говори лошо за него. Той беше човекът, който й беше опора, когато беше малка, и мисълта за това, което се беше случило с него, бе по-тежка, отколкото Либи можеше да понесе.
Не можеше да си представи, че Папа не може да се грижи за себе си. Той винаги беше човекът, който се грижеше за всички останали. Веднъж, когато Либи беше още на шестнайсет, беше отишла с колата на майка си на кино и нещо в двигателя не беше спряло да трака през целия път дотам. Майка й не разбираше нищо от коли, а Либи не искаше да я тревожи, затова се обади на Папа. Без да се поколебае и за миг, той я успокои и й каза да се отбие през тях след филма. Все още помнеше окуражителния му поглед, когато й отвори вратата и излезе навън под следобедното слънце, за да погледне колата й. Тя беше останала вътре с Нана, докато той не се върна с изцапани с масло ръце и не й каза, че всичко е поправено. Не й се налагаше да се притеснява за нищо, когато Папа беше наоколо, той винаги оправяше нещата.
Колкото по-навътре влизаше в къщата, толкова по-потисната се чувстваше, особено без нещата на Папа и Нана. Пристигайки тук, тя знаеше, че ще трябва да се изправи пред спомените си, но те я връхлитаха като огромна приливна вълна. В Ню Йорк беше подредила спомените си, заделяйки тези от ранното си детство, за да не се объркат с по-новите, но в тази къща, където беше прекарала толкова дни и нощи, накъдето и да погледнеше, всичко й напомняше за близките хора, които беше изоставила. Това ужасно я нараняваше.
Либи продължи обиколката си. Когато стигна до задната част на къщата, забеляза, че дървените подове в по-голямата си част не бяха чак толкова зле. Кухнята беше стара, а мивката капеше. Старият линолеум на пода беше започнал да се бели, а на стената на малката трапезария – чак до мястото, на което беше застанала, бе залепен старомоден тапет с флорални мотиви.
Опита се да затегне кранчето, но не успя и просто се облегна на ръба на мивката, загледана в капките, които една по една се разбиваха в коритото. Кап, кап, кап. Звукът беше безмилостно дразнещ, сякаш капеше на челото й. Чудеше се как Папа беше оставил мивката да капе. Той със сигурност би я поправил, освен ако здравето му не го позволяваше. Папа беше нейната опора. Той винаги беше силен, а мисълта за обземащата го слабост беше непоносима и я караше да се чувства уязвима и безпомощна.
Задната врата на вилата водеше към малък кът за почивка. През стъкления процеп на вратата нахлуваше лъч слънчева светлина. Вратата заяждаше, затова се наложи Либи да я дръпне с всичка сила и когато най-накрая успя да я отвори, си спомни каква инвестиция всъщност беше тази къща.
От циментовата площадка се озова направо в градината. Тревата под сянката на боровете беше все още росна и проскърца под обувките й, затова тя ги събу, за да ги предпази от по-нататъшно унищожение, и ги остави в края на пътеката, която обикаляше цялата собственост. Разрошена от вятъра, тя прекоси хладната трева и стъпи на мекия пясък. Докъдето й стигаше погледът, се простираха сините води на вирджинския залив Чесапийк. Хоризонтът, разделящ водата от небето, бе толкова незабележим, че двете изглеждаха като едно цяло. Либи се замисли за Нана – къде ли е сега, дали може да я види отнякъде.
Ан Робъртс й беше като родна баба. Либи помнеше аромата й на пудра, начина, по който сивата й коса падаше пред очите, когато се засмееше, усещането от окуражителното потупване на Нана по гърба й, когато двете се прегръщаха. Ан обичаше да се облича добре – винаги носеше изгладени ризи, закопчани отпред от горе до долу и прилежно пъхнати в панталона й, без нито една гънчица, а ноктите на ръцете й винаги бяха с маникюр. Същевременно в нея имаше нещо толкова простичко и успокояващо, че всеки мигновено се влюбваше в нея. Тя умееше да разказва истории, които приковаваха вниманието на Либи и тя попиваше жадно всяка дума. Винаги когато беше в нейната компания, Либи се чувстваше като най-важния човек на света.
Либи беше в Ню Йорк, когато Ан почина. Спомняше си деня, в който майка й се беше обадила, за да й съобщи. Това беше вторият път, когато беше плакала за някого от близките си хора у дома. Точно както би го планувала, Ан просто беше легнала да спи и така и не се беше събудила на следващата сутрин. Подобно на всичко останало, което правеше, Ан беше прекарала и последните си мигове в спокойствие.
Погребението беше в четвъртък и Либи можеше да си вземе почивен ден, за да присъства, но не го направи. Имаше си своите причини, но и угризения, че не бе отдала последна почит на Ан. В къщата на Нана се почувства засрамена от постъпката си. Не можеше да поправи тази грешка, пое дълбоко дъх и издиша бавно, но това не помогна чувството на вина да намалее.
Телефонът й иззвъня отново.
