Лира Литературно-рекламна Агенция
На 20 август се навършват 95 години от рождението на Владимир Голев – автор на десетки книги със стихотворения, белетристика и мемоари, на пиеси и публицистика. Дългогодишен редактор на литературното списание „Септември”, той даде възможност за изява на множество млади български писатели, които и до днес изграждат гръбнака на съвременната българска литература. В края на живота си Владимир Голев все по-често обръщаше поглед към звездите, а Космосът с неговата необятност и необяснимост завладяваше безсънните му нощи. Наред със спомените от дългия си живот, той записваше върху белия лист и своите понякога наивни, ала съкровени мисли за безкрая, в който се пренесе мълчаливо и с достойнство.
Предлагаме ви фрагменти от ръкописа му „Нощем, когато и звездите спят…”, неиздаван досега.
Случки, спомени, мисли, вместо дневник.
Писано е всичко без ред и хронология, само да се намери занимание в безсъниците и болките на 2011…
Изолираният човек не може да се освободи от тревожните мисли, както кучката от своите кученца.
Народът често употребява благословията „Да остарееш, да побелееш” и ако това се случи и стигнеш до дълбока старост, разбираш, че тоя свят е могъл да мине и без тебе.
В края на живота ти изчезва всичко, което те е свързвало със света и оставаш сам като „гол прът на хълма”, по думите на вуйчо.
Чувал съм в Казанлък, че в изключителната творба за бай Ганьо Алеко Константинов е имал предвид казанлъчанин, а именно Ганьо Беев Балкански, голям търговец на гюл, както казваха в Казанлък, на розовото масло. Скитал да го продава по света. Случило се беше входът на двора към този казанлъшки бай Ганьо да се намира точно срещу нашия старовремски вход, срещу старата бабина къща с две стаи и огромен камък на двора, останал кой знае от кога. Играли сме в сенчестия двор на Бееви, където растяха дрянове и сливи, от които „зобехме” с удоволствие. В самата къща не сме влизали, защото старецът, син или внук на Алековия Бай Ганьо, не даваше. Беше сърдит старец и често ни потупваше по босите крака и гърба.
Добре, че все пак си натрупал навици. Ако не осъзнаваш някои свои постъпки, навикът ги коригира.
Успокоявам се донякъде като погледна картата или видя снимки на звездното небе. Значи не само ние сме нищожни в това море от хора по целия свят, казах си, когато вървях по Пето авеню във Вашингтон.
Всеки болен е отделен случай, дори при еднаква болест. Понасят се различно, зависи от това в какво здравословно състояние си бил преди да заболееш, какви други болести си имал и си се лекувал. Затова лекарите от Изтока отделят за болния цял час, а може и повече, за да се ориентират какъв е заболелият. Знам от познати, че лекар в Монголия приема на ден не повече от трима-четирима болни, като се запознава основно с човека.
Пак не заваля сняг, а в големия град това е едно забавление. И не просто забавление. Чистият бял сняг е като че ли едно прочистване на целия организъм, където са събрани любов и омраза, чувства и предчувствия.
Пред кръчмата на дядо Байко насред селото имаше няколко големи салкъма, които в горещи дни даваха добра сянка. Самият дядо Байко, вече 102-годишен старец, беше дал под наем сградата на своята кръчма на Ангел Димов. Той изнасяше на малка маса току-що купения си грамофон с песни – от едната страна „Моите две съседки”, а от другата – „Червената ти връзка”. На въпрос на баща ми защо не е купил и други плочи, Ангел отговаряше с вдигане на рамене, в смисъл, че така му продали грамофона с една плоча и той не знаел, че може да купи и други плочи.
Все по-често забравям имена.
– Не се безпокой, те и без друго не са имена – казваше Богомил Райнов.
Шегуваха се в кафенето на писателите с Веселин Ханчев, който никога не се изказваше на писателските събрания. Когато председателстващият едно събрание дълго чакаше някой да вземе думата, ръка вдигна Веселин Ханчев. Председателстващият видимо се зарадва, че поетът ще каже нещо важно по обсъжданата тема. Извика:
– Веселин Ханчев.
Поетът стана и попита може ли да затвори прозореца, че духа.
Всички се разсмяха.
Вървях по дълбоките снежни покривки и заварих Емилиян Станев, ядосан на някого. Викаше:
– Ще вдигна някой ден пушката и ще прострелям тия, които се правят на писатели. Ще оставя само седем (кой знае защо само седем) души.
После към мен:
– Вие, младите поети, с колко думи си служите в стиховете си? Знаете ли с колко думи е боравил Вазов?
Щом се успокои, запали цигара и рече:
– Като оставихте тоя народ без вяра в Господа, какво му дадохте? Какво му дадохте, а?
И ми отряза парче суджук от диво прасе…
– Като ударя нещо по-ячко, имам един, дето прави суджуци. На, да си посрещнеш гостите и да разправяш, че са от Емилиян Станев.
В Пирин, на хижа „Вихрен”, шеташе управителят на хижата Петрето, мой съсед в детските години, с когото сме играли заедно и ми извика:
– Владе, ти ли си, убил те Бог!
По стар бански обичай, това „ убил те Бог”, съвсем не беше проклятие, а сърдечно приветствие, радост, че ме вижда отново.
В Банско имат навика да казват нещата обратно, та ти сам да се сетиш кое как е. Например, ако попиташ срещнати хубав ли е пътят за Гулиина Баня, няма да ти кажат добър или лош, а ще чуеш „Убав е, со леп да го ручаш”, което значи „разкъртен е, целият е в дупки”.
В кафенето на Съюза, прави до тезгяха, пият кафе Мери Грубешлиева и Людмил Стоянов.
Като ме вижда, Мери казва:
– Здравей, Голев!
– Здравейте!
– Дай нещо за „Пламък”!
– Ще ви донеса стихове.
Като отминавам, чух гласа на Мери:
– Кой беше този?
На едно представление в Народния театър се случих до двама писатели. От време на време те коментираха пиесата и играта на артистите. По едно време единият рече на другия:
– Не знам дали забелязваш, но през последните години отнякъде стана модно да се говори тихо на сцената. Нищо не им разбирам.
Другият кимна с глава.
– И аз от година-две не им разбирам. Говорят, като че ли на носа си.
А и двамата не се сещаха, че причината може да не е в актьорите…
Майката на Йордан Радичков, баба Младенка, живееше у тях на стари години, беше умна и паметлива жена. Тя казваше:
– Има едни, дето много ги е страх от смъртта. А какво страшно има? Тя е само едно преместване – от едно на друго място.
Отиде си с това чувство.
Чичо ми Коле от Банско, известна личност, учител по математика в банската прогимназия, учител на Вапцаров, беше завършил образованието си в българското училище в Серес, където се сдружава в тясно приятелство с Владимир Поптомов и живя цял живот като революционер. Ходеше обикновено освен в училище и по обществени задачи, из полето и из Пирина, където оставяше овце и добитък на паша, не се срамуваше от селската работа, по сакото му винаги имаше сламки от плява или сено. Помагаше на бедните трудолюбиви хора с каквото можеше. Държеше заплатата си в долапа и когато някой му поискаше пари на заем, казваше: „Ами вземи си, парите ми са в долапа”. Случвало се е там да няма пари, тогава казваше: „Ами няма да има, оти не си турил”, като по такъв начин напомняше , че молителят не си е върнал предишния заем.
На трети март (не помня годината) ми се обади по телефона Добри Жотев. Тъй като мнозина ми се обаждаха за някаква услуга, го попитах какво има. Той ми рече:
– Малък повод ли е трети март?
Разменихме няколко думи по случай Освобождението на България и си пожелахме всичко най-хубаво.
Това беше всъщност сбогуване с него. Последното чуване гласа на приятеля, с когото сме дружили дълъг период.
Баба ми Тана често повтаряше:
– Човек с годините се променя. Не се променя обаче сърцето. То си остава, каквото е било на младини…
Какво всъщност подразбираше баба под думата „сърце”?
Нямам богатства. Не съм бил практичен и ловък. Цял живот съм вършил безсмислени неща – да пиша стихове. Но както казва Елин Пелин, само поет може да върши красиви, но безполезни неща. Като тая моя книга. Пиша я денем и нощем, без да мисля, че някой ден ще бъде издадена.
