Начало / Критика / Преди и след вълната на покрусата

Преди и след вълната на покрусата

Юлия ПЕТКОВА

Cover-Istorii-razlichni-ot-moyata„Истории, различни от моята” веднага ме подсети за филма „Това се случва само с другите” от началото на 70-те , който слага начало на бурния роман Деньов-Мастрояни. С разгръщането на сюжета обаче, който предлага немалко изненади ала руска матрьошка, асоциацията с филма избледня.
Майстор на автофикцията, тук Еманюел Карер пресъздава истории, буквално прогизнали от скръб, разтърсващи, но изтъкани от кураж, които се пресичат с личния му житейски път. Докато двамата с приятелката му Елен са на почивка в Шри Ланка през зимата на 2004 г., островът е връхлетян от цунами, което предизвиква едно от най-опустошителните бедствия за човечеството през последните години.  То отнема живота на 4-годишната дъщеричка на тяхно приятелско семейство – трагедия, която ги ангажира емоционално до края на престоя им, а и след това. При завръщането им в лоното на ежедневието обаче ги очаква не по-малко скръбна новина. Сестрата на Елен, 33-годишната Жулиет, току-що е установила, че отново е болна от рак. Първия път коварната болест е посегнала на крака ù. И разказвачът ще се опита да проумее откъде тази обречена млада жена с три деца и перспективна професия (образцов магистрат) изтръгва сила, за да изрече: „Все пак мисля, че скромният ми живот е сполучлив”. Месец-два преди смъртта.
След смъртта на Жюлиет нейният експресивен приятел и колега Етиен, чиято съдба е сходна, ще предложи на Еманюел Карер: „Ти си писател, защо не опишеш нашата история?”. И Карер се заема да я спаси. Настрана от иронията и отчаянието, авторът ще се опита да обхване случилото се в неговата цялост, за да припомни, че тъкмо онова, което разделя индивидите, понякога ги споява и ги превръща в човечество. Нещо повече, спасявайки историите на Делфин и Жером, на Жюлиет и Етиен, Карер ще спаси и укрепи собствената си, инак разколебана, връзка с Елен. Никоя история не съществува сама за себе си, всяка болка, която преживяваме или съпреживяваме, ни принадлежи. И ни променя. Но да не забравяме, че има хора, „чието ядро се е пропукало съвсем в началото”, и въпреки всичките им усилия и смелост, не успяват да заживеят пълно, тогава жадният за пълнота живот си пробива път в тях чрез болестта…, такава болест е ракът.
„И тъй като вярвам в това, аз съм безкрайно шокиран от твърдението, че сме свободни, че щастието е въпрос на решение, че тук става дума за нравствен избор. За учителите по жизнерадост тъгата е признак на лош вкус, депресията – белег на мързел, а меланхолията – грях. Така е – грях е, и дори е смъртен грях, но някои хора се раждат грешници, раждат се прокълнати и всичките им усилия не са достатъчни, за да ги изтръгнат от жребия им. Разликата между хората с пропукано ядро и останалите, е като тази между бедните и богатите, тя прилича на класова борба, има хора, които успяват да се измъкнат, но на повечето не им се отдава, а да кажеш на меланхолика, че щастието е въпрос на решение, е като да кажеш на умиращия от глад, че като няма хляб, може да яде кифли.”
В течение на разказа авторът няколко пъти цитира Селин, сигурно защото острата до цинизъм мъдрост на последния се вписва идеално в сърцераздиращата рамка на този текст: „Цял живот търсим тъкмо смъртта и нищо друго, възможно най-голямата мъка, за да открием себе си, преди да умрем”. Също толкова уместно е твърдението на психоаналитика Пиер Казнав, че „смъртоносната болест и дори смъртта биха могли да се възприемат като шанс за истински живот”. Най-непоносимото страдание е несподеленото страдание, казва „Истории, различни от моята”. Нищо непонятно, нали? Но разказано така, че от сърцето ти се процеждат сълзи, ужасяващо човешки и чисти.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *