Как книгите издигат в култ красотата на лятото

16.06.2017 Любопитно

Любина Йорданова, Хеликон Русе

„Книгите са най-евтината ваканция, която можете да си купите.“

Шарлейн Харис

Едно от най-хубавите неща, на които може да се отдадем през лятната ваканция е четенето.
А още по-ползотворно и незабравимо бихме го направили, ако се потопим в книги, пълни с красиви цитати за лятото:

И така, със слънцето и изобилието от листенца, никнещи по дърветата, подобно на нещата, растящи на забързан каданс във филмите, аз имах познатото убеждение, че с лятото животът започваше отново.

„Великият Гетсби“, Ф. Скот Фитцджералд

Пролетта отлетя бързо и дойде лятото. И ако в началото градчето беше красиво, то сега беше в пълния блясък и пищност на своето богатство. Величествените дървета, които изглеждаха нищожни и голи през по-ранните месеци, сега избуяха силни и здрави; и протягаха своите зелени ръце над жадната земя, превръщайки откритите и голи пространства в кътчета за релакс с дебела и приятна сянка, от която да гледаш към необятната шир, огряна от слънцето и простираща се навред. Земята бе надянала своята най-ярко зелена мантия и разпръснала най-наситените си аромати. Това беше най-важният и жизнен период от годината. Всичко беше радостно и разцъфващо.

„Оливър Туист”, Чарлз Дикенс

Земите на замъка блестяха на слънцето, сякаш току-що боядисани; безоблачното небе се усмихваше на себе си в огледално гладкото езеро; сатенено-зелените ливади настръхваха от време на време от нежния бриз: юни беше настъпил.

„Хари Потър и Орденът на феникса“, Дж. К. Роулинг

Лятото настъпваше; Двамата с Джем го очаквахме с нетърпение. Лятото беше най-хубавият ни сезон: да спим в креватчетата на задната веранда или да се опитваме да спим в къщичката на дървото; лятото беше всичко хубаво за ядене; то беше хиляди цветове в изсъхналия пейзаж. Но най-вече, лятото беше Дил.

„Да убиеш присмехулник“, Харпър Лий

Беше тиха ранна утрин, градът тънеше в мрак и блажено кротуваше в леглата. Въздухът вече лъхаше на лято, вятърът галеше приятно, природата дишаше дълбоко, топло и спокойно. Стигаше само да скочиш от леглото, да надзърнеш през прозореца и тутакси да разбереш, че ей сега, в този миг, започват свободата и волният живот, че изгрява първото утро на лятото.

Вино от глухарчета.
Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа. А сега, след като Дъглас вече знаеше, наистина знаеше, че е жив, и неспирно се движеше из този свят, за да го докосва и да го проучва от край до край, струваше му се съвсем редно и уместно част от новото му познание, една частица от този особен жътвен ден да бъде запечатана, за да я отворят в студения януари, когато навън снегът навява, когато слънцето се е скрило и вече седмици и месеци не се е появявало, когато вероятно някои от чудесата на света ще бъдат позабравени и ще трябва да се припомнят отново. Понеже това лято щеше да бъде лято на незнайни чудеса, той искаше да си го съхрани, да му наслага етикети, че да може всякога, щом поиска, да се промъкне долу в полумрака и да го пипне с пръсти.

„Вино от глухарчета”, Рей Бредбъри

Има и такива дни, които сякаш си поемат дъх, задържат го и цялата земя замира в очакване. Някои лета не искат да свършат.
А покрай пътя избуяват цветя и щом ги докоснеш, поръсват облачета от ръждивокафяв прашец. Навсякъде изглежда, че е минал съвсем овехтял пътуващ цирк и с всяко завъртане на колелата е оставял следа от прастаро желязо. Прашецът се е разстлал под дървета, по речни брегове, има го и при релсите, по които някога минаваше локомотив. Тъй изронените цветчета и релсите се преобразяваха заедно в изронения ръб на есента.
— Погледни, Дъг — каза дядото, докато пътуваха от фермата към града. Зад тях в пикапа „Кисъл Кар“ бяха наредени шест големи тикви от бостана. — Виждаш ли тези цветя?
— Да, сър.
— „Сбогом, лято“, Дъг. Така се казват. Усещаш ли във въздуха? Август се е върнал. Сбогом, лято…
— Ама че тъжно име — промълви Дъг.

„Сбогом, лято“, Рей Бредбъри

Островът бе тяхното лято, техният щастлив живот заедно и вътре, в малките си сърца, те усещаха да зреят онези кълнове на храбростта, които, ако полагаш грижи да избуят и закрепнат, никоя житейска буря след това не може да прекърши.

Стоеше на верандата и за първи път в краткия си четиринадесетгодишен живот усещаше единение с целия свят. Въздухът, светлината, вятърът, морето, дърветата, тръстиките, облаците, уханията, тревите, прахът, пясъкът, скалите и звуците бяха огромен подарък от Господ лично за нея и тя напълно го осъзнаваше; онова, което чувстваше като задължение да му върне, бе да изпитва щастие. И тя го изпитваше без въпроси, без съмнения, без страх. Така, както Господ иска от всички нас, запалвайки свещичката ни.

„Островът ”, Александър Секулов

Или може би да те гледам как се наслаждаваш на безгрижно лято, докато се влюбваш, беше онова, което преди всичко ме държеше извън болницата.

„Последната песен“, Никълъс Спаркс

И, разбира се, правеше вино. Цяло лято Джей усещаше мириса на вино, което кипи, ферментира, старее. Всякакво вино: от червено цвекло, грахови шушулки, малини, цвят бъз, шипки, пръстени ябълки, сливи, пащърнак, джинджифил, къпини. Цялата къща се превръщаше в дестилатор: на печката се варяха плодове, на пода в кухнята стояха дамаджани с вино, което чакаше да бъде прелято в бутилки, на въжето за пране бяха проснати парчета муселин, използвани за изстискване на плодовете, цедки, кофи, бутилки, фунии бяха извадени и подредени в стройни редици, готови да влязат в употреба.

„Къпиново вино”, Джоан Харис

В стаята ухаеше на вечерна свежест и съвсем леко на горчива лайкучка. Беше паднала роса и тя бе извлякла от потъналите в унес цветя наситен мирис, който се бе плиснал над земята. След час-два щеше да настъпи нощта, а на Маниш Кар тя идваше внезапно и стремглаво, сякаш от засада: допреди миг хоризонтът бе обагрен от предзалезните лъчи, а после всичко бе удавено в дрямка, обсипаното със звезди небе сякаш падаше съвсем ниско и щурците пееха като за последно.

„Три ябълки паднаха от небето”, Нарине Абгарян

През ранния юни цветът на листата, стръкчетата и цветята избухва и всеки залез е различен.