Лира Литературно-рекламна Агенция
На 6 юни 1999-а, 64-годишен угасна един от най-обичаните български поети. И от най-неспокойните. Затворен в своята нежелана неподвижност, той неуморно пътуваше със сърце и душа по всичките паралели и меридиани на общото ни битие. Мъчително изстрадваше събитията отвъд прозореца, които променяха представата му за света. Трептеше като лист от неправдите и чуждите болки. Мъжествено понасяше своите.
Дамян Дамянов остави поезия, от която се учиха и учат поколения, изкушени от словото. Неговите поетични строфи са живи и днес, защото са непресторени, страстни, човешки. Не му идеше да пише сложно, защото самият му живот бе сложен. Затова ни предложи простота – тази на своите сетива и чувства, търсейки и намирайки най-краткия път до нашите. Да е светла паметта и поезията му!
РОДИХ СЕ
Родих се. Поживях. Умирам.
Дошъл съм с плач аз на света.
И с плач живях. Със плач неспирен
вървях, и падах, и летях.
Макар сломен от болно здраве,
макар и с дух не толкоз як,
вървях превит, ала изправен,
ала със непревит гръбнак.
И колкото можах, направих,
и колкото успях — родих.
За спомен на света оставих
деца и недописан стих.
Дано децата ми с възвишен
път докатерят моя връх.
А свирещ вятър да допише
стиха ми с вечния си дъх.
ПРАЗНИК НА ПОЕЗИЯТА
Ще си умра с отворени очи…
Затуй ли пропилях живот до тука —
да видя как събратът ми клечи
и рови за коматче хляб в боклука
Затуй ли минах своя път нелек?
За да съзра как някой сгромолясва
най-светлата мечта от памтивек
за свобода, за равенство и братство?
Ни равенство, ни братство… И какво?
Затуй пък — свобода?… Но дращи суха
като огризка тя от пиршество,
в което други пълнят си търбуха.
Един от глад умира, друг преял,
с кола на принц край него профучава…
Не в кофата, бедняко прегладнял,
в душата ми бръкни — за идеал!
Знай, по-спокоен ще умра тогава.
КЪМ СЕБЕ СИ
Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.
Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.
Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си —
единствено така ще го решиш!
ОТ ЧУВСТВА И ОТ МИСЛИ ТЕ ИЗВАЯХ
Съзирах те навред, във всяко нещо.
Но ти не беше същата, оная,
която всеки ден и вредом срещах.
Ти беше друга: много по-различна,
по-нежна, по-красива, по-… злокобна.
Но в тебе аз онази все обичах:
измислица, на живата подобна.
Бъди каквато щеш. Нима е важно
каква си всъщност — грозна ли, красива?
По-важното е, че дори миражна
ти можеш моя хубав свят да раждаш.
Но никога — да го убиваш…
МОЛИТВА КЪМ ЖЕНА МИ
О, земна Богородице, която
не Бог, а мойте три деца роди,
светице над светиците, най-свято
те моля: днес и вечно с мен бъди!
Живота, който даде ми и вчера,
и днес ми дай, и утре, и навек!
И дай ми топлинка, да не треперя
сам сред желязото на тоя век!
Бъди все с мен в свят, пълен с чужда хубост —
една звездица в хаоса голям.
Води ме мълком, да не се изгубя!
Топли ме с дъх, за да не мръзна сам!
А аз — безсилен — ще ти давам сила,
която взел съм от самата теб.
А аз — безкрил — и тебе ще окрилям
във този безнебесен свят свиреп.
И хлябът, що ти дадох и ми даде,
и днес, и утре нека бъде свят,
за да нахраним с него всеки гладен —
и свой, и чужд, и беден, и богат!
И виното, което пием, нека
със всички други жадни споделим!
Домът ни да е стряха за човека,
почукал нощем за подслон! Амин!
