Начало / Интервюта / Георги Лозанов: Що за творец е този, който се примирява

Георги Лозанов: Що за творец е този, който се примирява

С проф.Георги Лозанов- председател на журито на наградата „Хеликон”, разговаряме в неговия кабинет часове преди да бъде обявен носителят на авторитетната национална награда. Утре, 15 декември, от 19 ч в Софийската градска художествена галерия ще  бъде връчен призът  „Орлето на Хеликон”. Това е десетото юбилейно издание на наградата, учредена от най-голямата книготърговска верига у нас. Наградата се връчва на книги, които по безспорен начин съчетават мощен език със силна идея, книги, които се отнасят към съвременния живот пристрастно и в които българският език присъства като природна стихия.

Труден ли беше изборът за наградата „Хеликон” тази година?
–    Трудно, защото няма роман трепач, който безспорно и еднозначно да се откроява над другите. Но това се случва много рядко, това е голям шанс въобще определена книга да изпъква толкова ясно. И оттам нататък е процес на субективни предпочитания, въпрос на това – какво искаш да подкрепиш, какъв тип писане. По-скоро печели тип писмо, отколкото отделна книга.

Има ли вероятност да изтече информация в медиите за това кой  ще вземе „Орлето на Хеликон”?
–    Не. Наистина  вече е решено до голяма степен, но не бива да казваме.

Как взимахте решенията? Имаше ли дебати, спорове между членовете на журито?
–    Имаше противоречия. Съвременните журита се формират на принципа: хора с много различно виждане, за да не се изпадне в догматизъм и субективизъм ,а това прави консенсуса почти винаги невъзможен. Хубавото при нашето жури беше, ще си позволя тази метафора, че вкусът има заден ход. Не е да седнеш и да се заинатиш, работил съм с такива колеги, които на живот и смърт защитават позицията си. Поначало трябва известна доза ирония и безгрижие към подобен избор, защото наградите не са златен медал. Всеки избор по-малко или повече е произволен. А произволът трябва да носи по-скоро радост и либералност, отколкото някакви фанатизирани позиции.

Има ли опасност журито да е пропуснало някоя книга, която е имала характеристики да попадне сред номинираните ?
–    Има, разбира се. Макар че, общо взето, всички следим, особено пък хора, които активно са свързани с литературния процес като Йордан Ефтимов, Ани Илков и др. Ще бъде голяма изненада за мен, ако се окаже, че има някакъв друг голям текст, който не сме го разпознали като важен.

Как бихте отговорили на критиките за необективност?
–    Журито е абсолютно необективно. За каква обективност може да става дума? Това са допирателни, при това трудни допирателни – 5 човека с техните вкусове и с техния читателски апетит – какво на тях им се чете, какво им харесва.  Няма предварителна скала, по която нещата да се характеризират. Още повече, че винаги ще има критики, винаги ще има обида за този, който не печели. Няма творец, и аз го разбирам това, който може да се примири с това, че някой друг ще се окаже по-добър. И що за творец е този, който има това примирение.

Даването на тази награда и участието в журито са от неблагодарните занимания. И тъй като съм в критическата сфера, ми се случва често да го правя и това винаги носи след себе си големи напрежения и скандали. През лятото давах журналистически награди и след това толкова много критики и реакции. Имах чувството, че не сме се събуждали с такива скандални процеси в българското общество. И то заради една награда.

Какви изводи за качеството на съвременната българска литература могат да се направят на базата на попадналите в полезрението Ви?
–    Като качество на писмото, българската литература се разви много. Това са модерни, европейски автори, и то повечето от тях, не само номинираните. Това са автори, които се произвеждат във всяка една европейска държава. В този смисъл нямаме някаква особена национална самобитност, което за мен е привилегия. Излезе се от двете големи илюзии – че, първо, може да се ражда някакво национално писмо . Може би само Радичков носеше този белег, създаваше тази надежда, но това е много инцидентно, екзотично и това не може да бъде лицето на една литература. Избяга се от робуването на така прехвалената самобитност, избягват я и самите автори. Втората голяма илюзия беше, че може да бъде създадена някаква смайваща, голяма книга, която да описва прехода. Защото този епос , това време в крайна сметка  най-добре вече е възприето от романите на покойния Христо Калчев. Да направиш висока литература от това, което Христо Калчев правеше масова литература, това няма да стане. И сега се влиза в т.нар. писмо на културните модели, които са свързани с идентичност, с множественост на световете, които са екзистенциални, интелектуални взирания в човека.

От тези книги, които разгледахте, има ли някоя, която има качествата да стане популярна, да има характеристиките на бестселър?
–    Не. Българската литература трудно произвежда бестселъри. Има книги, които са свързани със сериалите, те по предпоставка са направени така, че да ползват създадена от друга медия масов интерес. Докато литературата, и това е проблемът на българската съвременна литература –  не може да генерира голямо внимание, което и жанрово я предопределя към едни по-камерни и по-фокусирани в дълбочината и метафориката на ставащото.

Защо българските автори са непопулярни в Европа?
–    Липсва културният контекст. Все пак се раждат големи текстове, но големите, важните въпроси на съвременността у нас са малко задавани. И затова тези текстове някак извинително се отдръпват настрани от това, което се случва основно в обществото. И затова те нямат енергията да родят нещо, което да прехвърли границите. Освен това липсва и щастлива случайност. Но все пак ние имаме българи, които са в голямата европейска култура, в елита й  – Цветан Тодоров, Юлия Кръстева. Така че ние имаме представителство.
Това са основните причини за мен – мащабът на дебата вътре в страната, да могат да се обсъждат големи, абстрактни въпроси, да има интерес към тях. И случайността.

Може би и читателят не желае големия дебат да се случва?
–    Може би хората не се безпокоят достатъчно затова дали са безсмъртни.

Познавате ли творчеството на предишните победители? Можете ли да посочите Вашия фаворит сред тях?
–    Алек Попов, Елена Алексиева. Към Елена имам особени симпатии към начина й на писане. Аз обичам нейното по-нюансирано, градско писане.

Какво е мястото и ролята на национална наградата „Хеликон” в културния живот на България? Има и други награди, за които често се знае предварително името на победителя.
–    Ето, това е. Наградата на „Хеликон” е непредвидима.Тя не е награда толкова и само за текста, а повече за социализация на книгата. Това е много важно за българската литература. Да могат текстовете да се социализират, защото там е проблемът. Този процес беше почти беше прекъснат след 1989 г. Дори Сашо Кьосев беше казал, че дойде краят на българската литература, но не като писане, а като комуникация, като ефективност на комуникацията. Разбира се, това беше временен момент.

Наградата „Хеликон” има чувствителност към социализацията на текстовете, което за мен е голямо достойнство и я отличава от останалите. И това е логично, защото тя идва от книжарниците. А книжарницата е много хубаво пространство, при това културно. Това е една награда, която обитава това културно пространство. И много се надявам книжарницата да успее да удържи това пространство. Защото, когато влезеш в нея, ти просто се променяш, ставаш друг от само себе си.

Има ли опасност книгата да изчезне?
–    Нито книгата, нито телевизията в този им вид ще изчезнат. Защото един материализиран текст в книга е съпоставим с твоето тяло – стратегия на удоволствието. Книгата преписва още една характеристика – създава еротика на четенето.  Изчезне ли книгата, означава да изчезне и сексът. Но тези дебати са малко теоретични. Броят на издаваните книги не намалява, за тиражите не знам. Но ако в исторически план се проследи, ще се види, че издаваните заглавия са все повече. А старите книги, които специалистите ползват, ще се дигитализират. Аз не мисля, че хората четат по-стари книги на повече от век.

Одобрявате ли културната политика на управляващите?
–    Нито една културна политика не може да спечели адмирации. Необходима ни е културна стратегия за защита на книгата. Защото книгата е заплашен вид, въпреки моята прогноза.

Смятате ли, че ДДС върху книгите трябва да бъде намален? Само в България и Дания данъкът е 20%. Френските книжари, издатели и автори реагираха бурно на намеренията на правителството да вдигне ставката от 5,5 на 7%.
–    Този въпрос отдавна трябваше да се реши. Това е форма на защита на книгата в тази държава. Лошото е, че сега, ако се обединят и излязат на протест, ще излязат протестиращи от всички сектори. Трябваше преди началото кризата да се постави този въпрос, да се създаде натиск, да се създаде течение и да се реши този въпрос. Тогава още държавата по-свободно даваше пари. Но дебат трябва да има и да се търси непременно решение.

Интервюто взе Румен Василев

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 1  юли. Изданието …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *