Начало / Интервюта / Лора Маквей: Човечеството повтаря едни и същи грешки

Лора Маквей: Човечеството повтаря едни и същи грешки

imageРодената в Северна Ирландия писателка още от дете е повлияна от политическото и религиозното разделение в родината си и от ранна възраст започва да се интересува от света навън. Работи и оглавява организации, които защитават правото на момичетата и жените на образование и подкрепят свободата на словото. През годините се запознава с вдъхновяващите истории на много хора от различни държави, които са били принудени да напуснат родината си. Участвала е в събития за обсъждане на конфликти и на съдбата на бежанци от цял свят.
Именно опитът ù, социалната ù ангажираност, страстта ù към писането и интересът ù към руската литература са основният двигател за дебютния ù роман „Под бадемовото дърво” (ИК „Кръгозор”).
В него 15-годишната Самара разказва драмата на семейството си, докато пътува по Транссибирската железница към Москва в компанията на кондуктора Наполеон, на романа „Ана Каренина“, на родителите, братята и сестрите си. Когато талибаните завземат столицата на Афганистан Кабул, семейството бяга от ужасите на гражданската война и от един разпадащ се свят, в който те вече нямат място. Зад гърба си оставят жълтата къща с бадемовото дърво и щастливите спомени от миналото.
Според авторката книгите са мост между хората, за да изграждат разбирателство, да подсилват емпатията ни и да ни помагат да погледнем на живота от друг ъгъл, различен от нашия.

Korica Pod bademovoto darvoКакво Ви вдъхнови за дебютния Ви роман „Под бадемовото дърво”?
Има най-различни неща, които могат да дадат искрата за написването на книга. Когато съм се родила, родителите ми обмисляли дали да ме кръстят Лара, а не Лора, благодарение на „Доктор Живаго“ – романът на Борис Пастернак, който бил много харесван вкъщи по онова време. Така че съм привлечена от всичко руско още от бебешката люлка. Много исках да пиша за Толстой и в частност за „Ана Каренина“ – книга, която за мен беше от първостепенно значение, когато бях малко по-малка от Самара. Така че започнах да пиша романа с тази идея, а после се заинтересувах как една идеология може да се замени с друга.
Пътувала съм много до бившите комунистически страни и съветските републики и съм виждала със собствените си очи наследството от тези времена. В случая с Афганистан – той е имал различни лица – преди и по време на съветската инвазия, а после и по времето на талибаните. Има невероятна промяна в много малък период от време, когато обществото радикално се променя и после отново се променя, и това беше много интересно за мен.
Виждала съм цели серии от прекрасни фотографии от Афганистан през 60-те години на 20 век, които показват една страна от държавата, която не ми беше позната дотогава. Натъкнах се на снимки на хора в магазини за музикални плочи, четох, че Дюк Елингтън е свирил в Афганистан, а най-много ме заинтригува фактът, че жените са следвали в университети и са имали правото да се обличат по много по различен начин от днешния. Мисля, че почти половината лекари в страната по онова време са били жени. Всичко това живо ме заинтригува, а също така и какво ли е било да преживееш такава драстична промяна.

Голяма част от романа се развива в купетата на Транссибирския експресен влак. Защо влакът се превърна в основна реалия в книгата за бягство от конфликта в Афганистан през 90-те години?
За мен романът е за войната и напускането на родното място в по-широк смисъл, отколкото за конкретния случай с конфликта в Афганистан. Беше много важно да създам фон, на който героите ми могат да пътуват напред и назад, не само физически и през географски ширини, но и във времето и историята. Исках да пиша за това, че трябва да се учим от миналото, да носим миналото със себе си и как човечеството сякаш повтаря все едни и същи грешки.

В „Под бадемовото дърво” Самара и семейството ù преживяват ужасите на войната. Как бихте отговорили на критиците, които твърдят, че Самара преживява прекалено много жестокости? Или че един западен писател не трябва да се поставя на мястото на едно младо афганистанско момиче?
Идвам от Северна Ирландия и съм израснала с хора, които налагат определен начин на мислене – че си различен от другите. Смятам, че това до голяма степен ме е оформило като личност, определило е много от изборите ми във връзка с нещата, с които съм се занимавала, и определено е повлияло на стила ми на писане. За мен писането трябва да отразява нашите различия, както и общите черти, трябва да предизвиква емпатия, съчувствие. И ако романът ми може да помогне за постигането на тази цел, ако може да накара хората да се замислят върху тези въпроси и проблеми по един нов начин, тогава съм направила нещо хубаво и добро.
Хората имат ограничена представа какво е бежанец, но това е история за едно семейство от средната класа, чийто живот е напълно съсипан от военен конфликт, и не е толкова трудно за читателите да се идентифицират с героите.

Източник: Bookanista.com

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия. Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!