Лира Литературно-рекламна Агенция
Писателката, чийто дебютен роман „Миниатюристът“ надмина по продажби Дж. К. Роулинг, завладя класациите с нова история за трагична любов и стари тайни на фона на Гражданската война в Испания.
„Всичко, което можеш да си въобразиш, е реално“ пише Пабло Пикасо. Именно в един такъв въображаем свят на война, кръв, изкуство и мистерии ще ви потопи Джеси Бъртън – разорената актриса, която само за седмица се превръща от личен асистент в един от най-бързо продаваните автори. Две години след бестселъра „Миниатюристът“ на българския пазар излиза вторият роман на хитовата писателка – „Музата“. В своя напрегнат разказ Бъртън остава вярна на историческите факти, заплетените сюжети и напрегнатата криминална нишка, превръщайки го в амбициозна книга за читатели с нюх към детайла.
В един горещ юлски ден през 1967 година Одел Бастиен изкачва за пръв път стъпалата на лондонската галерия „Скелтън“. Тя знае, че в момента, в който прекрачи прага, животът ѝ ще се промени из основи. След продължителна борба да намери мястото си в големия град, Одел намира работа като секретарка на бляскавата Марджъри Куик. Така животът на момичето се оказва трайно обвързан със съдбата на една мистериозна картина, оказала се в галерията на ексцентричната дама.
Тайната история на картината се простира чак до 1936 година, в стара къща в провинциална Испания, където Олив Шлос, дъщеря на известен търговец на изкуство, крие собствената си амбиция на художник. В нейния крехък рай обаче безвъзвратно нахлуват художникът революционер Исаак Роблес и сестра му Тереза, които плавно се превръщат в част от семейство Шлос с неочаквани и трагични последствия.
Фокусирана върху историята на една картина, с лекота прескачаща между десетилетията, „Музата“ преплита мистерия, романтика, маниакална обсебеност, революция и изкуство в истински шедьовър, съвсем в духа на сензацията „Миниатюристът“.
„Толкова отдавна пишех с единствената цел да бъда одобрявана, че бях забравила генезиса на импулса. В училище, когато започнах да получавам публично признание за личното си занимание, загубих нещо изключително важно. Писането се превърна във външна изява, в представление. Бях молена да повтарям удоволствието за тези хора отново и отново, докато копието на акта се превърна в самия акт и аз забравих искрата и същността – безметежното, скрито, чисто съзидание.“
„Когато нещо се смята за „добро“, то винаги привлича хората, което често завършва с унищожаване на създателя му.“
из „Миниатюристът”
ОТКЪС
ОДЕЛ
Юни 1967 г.
I
– Номерът на обувките нема значение – каза жената, забърсвайки потта от чело под коса с цвят на мокра мишка.
– Моля?
– Вече казах. Все тая кой номер.
Тогава не знаех, че Мократа мишка е последният клиент, когото обслужвам в живота си. Потта от подмишниците ми беше избила върху полиестерната блузка, раменете ме боляха, върховете на пръстите ми бяха изтръпнали. Горещият ден отиваше към края си, което означаваше, че трябва да почистим с прахосмукачката килима от всички частици мъртва кожа. Синтия обичаше да казва, че бихме могли да оформим цял крак от тези остатъци, чудовище, което ще танцува своя собствена джига.Харесваше ѝ работата в магазина за обувки „Долсиз“ и именно тя ме доведе тук, но само час след започване на работния ден аз вече копнеех за прохладата на моята стая, за тетрадките и молива, които ме очакваха до тясното легло. „Момиче, дигни глава – прошепваше Синтия. – Не си в погребалното бюро до нас.“
Запътих се към склада, място, където често намирах убежище, след като привикнах със задушаващата миризма на каучукови подметки в него.
– Чакай! Ей,почакай – провикна се след мен жената.
Като се увери, че е привлякла вниманието ми, тя се наведе, изхлузи износената си обувка и разкри стъпало без пръсти. Без нито един пръст. Гладко чуканче, парче плът, невинно стъпило върху избелелия килим.
– Виж – каза тя, а гласът ѝ се снижи, докато изритваше и втората обувка, която разкри същата картинка. – Просто… тъпча върховете с хартия, така че няма значение какъв номер ще донесеш.
Ама гледка беше, не съм я забравила и досега – англичанката, която ми показва краката си без пръсти. В онзи момент видяното вероятно ме е отблъснало. Казваме, че младите не понасят грозотата, че все още не са се научили да се преструват, да не зяпат и да приемат истината, че всъщност много хора са грозни независимо от красивата си външност. Е, не бях чак толкова млада – бях на двайсет и шест. Не помня как реагирах в онзи момент, но си спомням, че по пътя към апартамента, който деляхме със Синтия, до парка „Клапъм Комън“ аз ѝ разказах случката и тя пищеше едновременно очарована и ужасена при мисълта за краката без пръсти.
– Сакатия Макги! – провикна се тя. – Идва да ви вземе, Дели!
И след това с някакъв оптимистичен прагматизъм добави:
– Поне може да носи каквито си ще обувки.
Може би тази жена беше вещица, дошла да възвести промяната в жизнения ми път. Не мисля, но присъствието ѝ тогава наистина ми се стори поетичен завършек на тази глава от моя живот. Цивилизован мутант, какъвто беше, дали пък не бе видяла у мен сродна душа, възможен довереник? Дали двете не обитавахме пространство, където нищо не е такова, каквото изглежда, така че единствената възможност е да попълваш празнините си с хартия? Не знам. Разбира се, съществува и слабата вероятност жената наистина да е искала само чифт нови обувки. И все пак винаги мисля за нея като за герой от някакъв роман, защото това бе денят, в който всичко се промени.
През петте години след пристигането си тук бях кандидатствала на много места, но не получих отговор отникъде. Често си фантазирах как напускам магазина за обувки „Долсиз“, веднъж дори подадох молба в един национален ежедневник за мястото на момиче, което разнася закуските. Тогава Синт каза, че „работата може да се върши и от куца, едноока, глуха жаба, но те пак няма да щат да я дадат на вас, Одел“. Синт, с която бяхме учили в един и същи клас и после бяхме пътували заедно до Англия, бе обсебена от две неща – обувките и годеника си Самюел. Изобщо не се напъваше като мен и моите мечти за по-добър живот понякога бяха източник на напрежение между нас. Често заявявах, че не мога да издържам повече, че не съм като нея, а Синт ми отговаряше „О, щото ние съм някаква овца, а вие си толкова умна?“.
Откак пристигнах в Англия, се бях обаждала по телефона на огромен брой обяви за работни места, за които не се изискваше предишен опит. Хората бяха много мили, но след това, когато отидех на място, и о, чудо, чудо! – всяко място се оказваше вече заето. И все пак, ако искате, наречете го безумие, ако щете – мой личен стремеж към нещо, което смятах, че ми се полага по право, но аз продължавах да кандидатствам. Последно бях подала документи за машинописка в Института по изкуствата „Скелтън“, място с колони и портици, което посетих през една от свободните си съботи. Прекарах деня в скитане от зала в зала и разглеждане на картини на Гейнзбъро и Шагал, акватинти на Уилям Блейк. Във влака към Клапъм на път за дома едно малко момиченце ме погледна и попита майка си: „Това измива ли се?“. Протегна пръстчета и потърка меката част на ухото ми. Майката не я сгълча, а изразът на лицето ѝ ясно показваше желание ухото ми само да отговори на този въпрос.
Не се бях борила със зъби и нокти за отлична диплома по английска литература от Университета на Западните Индии за едното нищо. Не бях понесла детското щипване във влака за едното нищо. Там, у дома, самото британско консулство ме бе наградило с първата награда за студенти от Британската общност за моето стихотворение „Карибска лилия“. Съжалявам, Синт, но не възнамерявам да нахлузвам обувки на краката на червендалести Пепеляшки до края на живота си. Разбира се, имаше много сълзи, изплакани най-вече в подгизналата ми възглавница. Желанието вреше и кипеше вътре в мен, срамувах се от него и все пак то ме управляваше. Стремях се към по-велики неща и чаках вече пет години. Междувременно пишех отмъстителни поеми за английското време и лъжех майка си, че Лондон е земен рай.
Писмото беше на изтривалката, когато аз и Синт се прибрахме. Изритах обувките, които ме изтезаваха, и застинах неподвижно в антрето. Пощенското клеймо беше Лондон W.1, центърът на света. Викторианските плочки под босите ми крака бяха студени, пръстите ми се сгърчиха върху кафявите и сините квадрати, но както обикновено издържах хладното им докосване, после плъзнах показалец под ръба на капачето и го повдигнах като пречупен лист. Беше бланка на Института „Скелтън“.
– Е? – попита Синт.
Не отговорих, а прочетох зашеметена писмото докрай, забила нокът във флоралния тапет на стената.Институт „Скелтън“
Площад „Скелтън“
Лондон, W.1
30 юни 1967 г.
Уважаема мис Бастиен,
Благодарим Ви, че изпратихте документи за свободното работно място.
Да осъществим стремежите си при обстоятелствата, в които животът ни поставя, е всичко, на което човек може да се надява. Очевидно сте млада жена с големи възможности, щедро подплатени с умения. Във връзка с това имам удоволствието да Ви предложа едноседмичен пробен период като машинописка.
Предстоят Ви много уроци, но повечето ще научите сама. Ако намирате условията за приемливи, моля информирайте ме с обратно писмо, за да придвижим нещата нататък. Предлагаме начална заплата от 10 лири седмично.С най-добри пожелания
Марджъри Куик.10 лири на седмица. В „Долсиз“ получавах само шест. Четири лири са огромна разлика, но не парите бяха най-важното. Най-важното беше, че се приближавах с една стъпка по-близо до това, което ме бяха учили, че е култура, история и изкуство – Важните Неща. Подписът беше с плътно черно мастило, М-то и К-то бяха екстравагантни, с почти италианско величие. Писмото ухаеше слабо на странен парфюм. Беше малко опърпано, сякаш тази Марджъри Куик го е носила в чантата си няколко дни, преди най-сетне да се реши да го пусне в пощата.
Искаха ме. Какво удоволствие, какво писмо, преливащо от толкова много обещание. Сбогом, магазин за обувки, сбогом, робия.
– Получих я – прошепнах на приятелката си. – Да му се не види, получих я.
Синт изпищя и ме прегърна.
– Да!
Разплаках се.
– Успя. Вие успя!
Поех аромата на шията ѝ жадно, сякаш бе въздух след гръмотевична буря в Порт ъв Спейн.
Забий нокът в тази стена, Одел Бастиен, разкъсай това хартиено цвете. Сега, когато знам последвалите събития и проблемите, в които се забърках покрай тях, се чудя дали бих го направила отново. Дали бих се появила в 8.25 в понеделнишката сутрин на 5 юли 1967 г., намествайки онази нова моя шапка и с крака, шаващи нервно в обувките от „Долсиз“, за да работя в „Скелтън“ за 10 лири седмично за жена, наречена Марджъри Куик?
Да, бих. Защото бях Одел, а Куик беше Куик. И би било глупаво да вярвам, че в онези времена щеше да ми се предостави друга възможност.
