Лира Литературно-рекламна Агенция
Новата българска проза сякаш ни занимава с едни и същи имена, затова в Лира.бг. решихме да поканим истински свежо − е, не съвсем младо нейно попълнение, което ни заинтригува с лаконичния си стил, непретенциозно общуване, пък и със своя роман „Неотминало“. Фиксираме се в чувството, отразено на корицата – сърце във вид на диамант, но… от хартия. Случайност или закономерност, трайно или мимолетно е съдържанието в тази форма, говорим с автора Александър Чобанов.
Все пак, не си дебютант в българската литература?
Не съм (смее се), това е втори мой роман, иначе петата ми книга. Първата – „Колекция 18“, излезе през 2008 г. Ще станат девет години, откакто се лутам из българския литературен свят.
Знам, че имаш опит и като сценарист. Помага ли сценарият при писането на един роман?
Да, така започнах. Писал съм и сценарии за доста популярни телевизионни филми – „Под прикритие“, „Четвърта власт“,“Дървото на живота“ и т.н., но в случая този жанр помага, колкото да избягам от него.
А защо в „Неотминало“ си включил пиеса?
„Неотминало“ съдържа две любовни истории – едната започва след падането на Берлинската стена, другата се развива с идването на новото хилядолетие. Пиесата е на един от героите и читателят лесно ще я види като мост между тях.
Заглавието е особено, каква е тази дума – „неотминало“?
Сред персонажите има дете, което слуша разговорите на възрастните и си прави свои асоциаци, заиграва се с думите им, търси логика и повтаря това, което чува от майка си, но по свой начин − отминало, неотминало, отминало, неотминало. Взех от този детски поток на съзнанието думичка за заглавие. „Неотминало“ ми хареса, защото се помни лесно и не е толкова преекспонирана.
В диалозите си често прибягваш до повторението на думи, защо го правиш?
Чисто стилистичен похват. И в музиката го използват някои композитори – да речем, слушаме симфония с една и съща малка, завършена тема, която се появява за кратко и се повтаря през цялото време.
Казваш буквално в текста – „Ние сме част от една завършена симфония, над която нямаме контрол“. Може ли да обобщим това усещане като типично за поколението на късния социализъм?
За него е тази книга. Моят приятел, писателят Васил Георгиев, веднъж каза – ние сме поколението на вечно младите. Защото тези след нас масово започнаха да напускат България, пръснаха се в различни посоки и някак все се оказваме най-младото поколение. Което стои тук и безучастно наблюдава случващото се.
Любовта зависима ли е от пътя на политическото развитие?
Да, корицата със сърце е малко измамна, макар и добре преценена от художничката Капка Кънева. Защото романът разглежда любовта в различен контекст – политически, социален. Ако проследиш двете любовни истории вътре, преминаваш през т.нар преход на нашата страна. Любовта, която поставих около падането на Берлинската стена, сякаш сама повиши емоционалния си заряд. За разлика от втората, която се развива в съвремеността, там не можах да усетя силата на този заряд. Виртуалната среда като че ли ампутира някакво сетиво на хората, избягваме емоциите, независимо дали са положителни или отрицателни. Друг е въпросът, че мнозина използват политиката заради отрицателните, за да всяват страх например. Но чувствата станаха нещо, от което се пазим, любовта се превърна в клише. Това е огромен проблем, според мен, и за него съм се опитал да разкажа в „Неотминало“.
