Лира Литературно-рекламна Агенция
Любов, убийство и (не)оправдани угризения се преплитат в кървава история из многомилионния Истанбул в новия роман на турския писател Ахмед Юмит – „Убийството на султана“ (ИК „Сиела“).
Един от най-известните и високо ценени съвременни турски писатели Ахмед Юмит се завръща на българската литературна сцена с новия си роман „Убийството на султана“. След историческия трилър „Дервишката порта“ и романа „Патасана“ едва ли се прокрадва и съмнение, че Юмит е майстор на мистерията, който умело описва увлекателни истории за политически интриги и жестоки убийства. Новият му роман, който излиза на български – „Убийството на султана“, пленява още с първите редове – с една университетска любов, опитваща да се възроди след цели 21 години и неочаквано прерастваща в кървав трилър, виновникът за който остава неизвестен до самия край.
„Убийството на султана“ проследява историята на професор по история на име Мющак, който се превръща е „нерешителна, безволева, беззащитна и нещастна твар“, стане ли дума за неговата студентска любов Нюзхет – световнопризнат специалист по Класическа османска епоха, изградила кариерата си, оспорвайки общоприетите представи за историята на Османската империя. Преди повече от 20 години тя го е изоставила, заминавайки за САЩ, където започва кариерното ù развитие, но сега се е завърнала в Истанбул. Нюзхет се обажда да покани на гости своя някогашен любим Мющак, който все още не я е забравил. В дома на Нюзхет обаче, героят на Юмит се сблъсква с най-ужасния си кошмар: голямата му любов е убита. При това убийството ù е извършено със сребърен нож за писма с печата на султан Мехмед Завоевателя. А най-потресаващото е, че Мющак не помни какво е правил последните няколко часа. На всичкото отгоре и собственият му нож за писма го няма. Престъплението е налице, извършителят изглежда е ясен. Но дали? Докато Мющак се разкъсва между угризенията и желанието да не влезе в затвора, научава, че Нюзхет се е готвела да развихри голям скандал, посягайки на една от забранените теми в османската история – мистериозната смърт на Мурад II, който според нея е бил отровен от сина си, бъдещия покорител на Константинопол Мехмед Завоевателя. И гибелта на неговата любима изведнъж става още по-голяма енигма…
Ахмед Юмит е роден през 1960 г. в Газиантеп, Южна Турция. Завършва Университета Мармара в Истанбул през 1983 г., а през 1989 г. излиза и първата му книга. Днес Юмит е един от най-превежданите и високо уважавани турски автори. Освен „Дервишката порта“ и „Патасана“, на български език са излизали още книгите му „Паметта на Истанбул“, „Убийства в Бейоглу“ и „Марионетка“.
„Убийството на султана“ е в превод от турски език на Елен Кирчева. Корицата е дело на Фиделия Косева. Книгата е издадена с подкрепата на TEDA към Министерството на културата и туризма на Република Турция.
„След всеки ден идва вечер, драги ми!“
Ахмед Юмит
ОТКЪС
„Мъж, чийто срок на годност е изтекъл
като дрехите на гърба му“
Събудих се, сякаш някой ме викаше… Когато дойдох на себе си, още бях в мрака. Онова познато бучене в ушите, телесното отпускане… Съзнанието ми беше освободено от невидимия товар на волята, пак бях опиянен от дълбоко спокойствие… Като свободен вятър бродех в лабиринта с размити граници… Огледах се и ми се зави свят. Потърсих за какво да се хвана, за да не падна, дясната ми ръка напипа дървен парапет. Отнякъде се процеждаше снежна светлина. Намирах се в стар блок, на голямо мраморно стълбище…
Отново опитах да се огледам; струваше ми се познато, но не си спомнях. Тук някъде трябваше да има електрически ключ. Не се затрудних с намирането му, беше отдясно на полуотворената метална врата. Без да обръщам внимание на продължаващото виене на свят, слязох по стълбите и натиснах ключа на стената. И когато червеникавожълтата светлина на бледата лампа на тавана освети мръсните стени на отдавна небоядисаната сграда и дървения асансьор, се сетих: бях в блока „Сахтиян“. Може би най-старата сграда в квартала, построена от дядото на Нюзхет.
Това ми се случваше за трети път. Оказвах се някъде часове след загуба на съзнание. Единственото, в което бях сигурен, беше връзката на местата, където се озовавах с лицата, причинили загубата ми на памет. Съвършено неизвестно беше какво се е случило в това време. Нямах нито образ, нито звук, нито мирис… В паметта ми липсваше спомен за извършеното от мен през този период.
Шазие, с която живеехме в един блок – братовчедка и добър психиатър, – казваше: „Мога да разбера какво ти се е случило, като те хипнотизирам“, но аз категорично отказвах, страхувайки се от излизането наяве на подсъзнанието ми, в чиито дълбини не знаех какво се крие. Пък и това не ми се случваше толкова често.
Първата криза ме връхлетя месец след като Нюзхет ме напусна, тоест преди двайсет и една години и повече… Усетих онова бучене, както си седях в университетския ми кабинет, и приблизително след два часа се свестих в мавзолея на султан Мехмед Завоевателя, пред саркофага му. Сигурно съм вярвал, че мога да се освободя от Нюзхет, ако се концентрирам върху Завоевателя. По принципа да впрегнеш съзнанието си в работа, ако искаш да забравиш любовта… Втората криза беше след десет години, на петия ден от смъртта на майка ми. Намерих се посред нощ в гаровия ресторант на Хайдарпаша . До мен стоеше възрастна проститутка с размазан грим… Галех изрусените ù коси. По лицето ù беше изписано презрение към света. Нямах представа кога, къде и как съм я намерил. Последното, което си спомнях, беше снимка на майка ми от младини. Майка ми се усмихваше в обектива под кривата магнолия в двора на къщата ни, облечена в рокля на цветя с буфан ръкави. Гледайки блесналото ù младо лице, си бях помислил колко прилича на Нюзхет и после – край.
„Дисоциативна фуга – беше казала Шазие. – Нещо като временна амнезия. Вероятно изпадаш в нея при прекалено травмиращи събития.“
Сигурно беше права, и в двата случая бях загубил много скъпи хора. Любимата ме беше изоставила, заминавайки на хиляди километри, а мама, както казва поетът, беше изчезнала в хоризонта на невъзвратимата нощ… Тези случки бяха по-тежки, отколкото можех да понеса. Добре, но как да обясним днешната загуба на памет? Тъжна случка ли беше завръщането на Нюзхет? Не, но беше шокираща. Тоест не беше от значение дали събитията носят печал или щастие, радост или болка; каквато и да беше причината, загубата на памет се дължеше на тоталното объркване на съзнанието ми.
Обзелият ме от нахлуващия през открехнатата желязна врата хладен вятър прочисти мислите ми. Сигурно бях дошъл да се видя с Нюзхет, както обещах по телефона. И в това нямаше нищо странно; е, добре щеше да е да можех да си спомня как съм излязъл от вкъщи, как съм стигнал от Бахарие до Кадъкьой, кога съм се качил на корабчето и как съм отишъл от Каракьой до Шишли… Както и да е, беше станало… Погледнах наследения от баща ми ръчен седефен часовник с пожълтяло стъкло: беше 19:40. Време за вечеря… Ако го бях планирал, когато умът ми си беше на мястото, щях да избера приблизително този час да пристигна в дома на Нюзхет.
Как ли изглеждах? Изведнъж се уплаших. Веднага се огледах. Под палтото с цвят на мръсна мъгла бях сложил тъмносиньо сако с бледосиня риза отдолу, не бях пропуснал и тъмновишневата вратовръзка, бях обул черен панталон. Макар и летните черни мокасини да не подхождаха много на снежното време, все пак си отиваха и тъкмо се успокоих, когато опипах брадата си. Въпреки бръсненето сутринта усетих с върховете на пръстите наболите остри косми. Ух, това не беше добре. Нюзхет щеше да си помисли, че не я уважавам. Тръгнах към почтително очакващия ме насреща дървен асансьор, за да разбера колко сериозно е положението. Ако не ме лъжеше паметта, в това древно превозно средство имаше голямо огледало. Да, достопочтеното огледало, което въпреки отчасти олющения емайл отразяваше почти вярно външността на оглеждащия се в него, ме посрещна в асансьора. Лицето ми имаше странно изражение; очите с цвят на мед с избледнял, но спокоен отблясък и леката сянка от брадата ми придаваха дервишка небрежност. Един не много академичен непукизъм и безгрижност…
Ето това усещане, колкото и негативизъм да съдържаше, правеше всичко незначително и ме изпълваше с увереност.
С нея натиснах третия от долу на горе от подредените вертикално до вратата черни бутони. Асансьорът подскочи като епилептик; ух, май ще трябва да повървя, затюхках се, но той потрепери и бавно тръгна нагоре. С потеглянето на пенсионера асансьор се чу неприятен звук от шахтата… Механично скърцане от навиването на стоманен кабел около желязна макара, напомнящо за годините на самотност и изоставеност. Металически звук, който по свой начин показваше, че дърпащото нагоре тази симпатична дървена кутия устройство вече работи трудно и е към края си. Странно, обаче този неприятен звук, може би най-чужд на човешките усещания, отключи в съзнанието ми горещ спомен за Нюзхет.
Трябва да беше юни, защото ароматът на младата липа от улицата стигаше до асансьора. Беше след вечеря, слизахме, не се качвахме. Бяхме канени от госпожа Семиха, майката на Нюзхет. Първата официална вечеря след толкова години. Не да се запознаем, тя вече знаеше достатъчно за мен. Но вдовицата искаше да каже на човека, живеещ толкова дълго с единствената є дъщеря, че стига вече, нещата трябва да се приемат сериозно. Що се отнасяше до мен, още утре бих се оженил за Нюзхет, но последното, което би помислила откачената ми любима, беше да стане съпруга някому. А може още оттогава да е планирала да ме зареже и да замине. Както и да е, та след тази вечеря – пропита с уважение и по време на която аз бях изключително възпитан както винаги и изискан повече от необходимото – се качихме в асансьора, Нюзхет се нахвърли върху ми и рече: „Целуни ме.“
Смаяно се отдръпнах, понеже изобщо не очаквах това. Но нямаше място за отстъпление и опрях гръб в огледалото с още неолющен тогава емайл. Не, не го правеше, за да ме засрами – а иначе изпитваше страхотно удоволствие да засрами старомодния си любим на най-невероятни места. Очите ù блестяха диво, лицето є се беше изопнало, ноздрите ù потръпваха от страст. Като забеляза тъпото ми изражение, се притисна до мен и повтори: „Хайде, глупчо, целуни ме, асансьорът ще спре всеки момент.“
Ако беше само за целувка, щях да го направя, но циничният ù син поглед и липовият аромат в асансьора показваха, че ще последва и друго. Докато се колебаех, тя силно ме придърпа към себе си. Дори не успях да се противопоставя. Ако на партера брат ù Суат не чакаше асансьора, тази малка кабина щеше непременно да разбере как двама души се любят накрак… Когато Суат ме видя да излизам от вратата на асансьора червен като рак и със смутен поглед, схвана, макар и не напълно, положението, свъси светлокестенявите си вежди и скастри сестра си:
– Вече е късно. Къде си тръгнала по това време?
На Нюзхет изобщо не ù пукаше.
– Идвам – отговори кратко. – Ще изпратя Мющак до маршрутката и се връщам.
Сякаш тя беше мъжът, а аз – девойката, която трябваше да пази и да не оставя сама по улиците нощем.
Усетих как страните ми пламват, а навън валеше сняг, в асансьора беше студено, по краката ми лазеха ситни тръпки. Ами ако Нюзхет ме видеше такъв? С почервеняло лице, с тази срамежлива руменина върху повяхналата кожа, която наболата брада не можеше да прикрие. Бях надхвърлил шейсетте, но не се бях отървал от чувството за свян. Как ли щеше да ми се подиграва Нюзхет за това.
– Като че дете се крие в това огромно тяло… Ами порасни вече, де… – и като се намръщих, взе да се подмазва. – Майтап, бе… Ама и ти си едно галено дете, Мющак… – и се гушна се в мен. – Млади сме още… Кому ще навреди малко непристойност?
Не само сега, още тогава знаех, че е права. А и ми харесваше съпротивата є срещу тази срамежливост. Не само ми харесваше, но и ме замайваше. Когато се разделихме и се прибрах вкъщи, часове наред не можех да се отърва от това странно вълнение. Може би заради това се влюбих в нея; защото спокойно можеше да извърши онова, което потисках. И то подстрекаващо. Направо предизвикателно… Най-интересното беше как Нюзхет, толкова наслаждаваща се на живота, нежелаеща да изпусне и миг от него, беше станала толкова успешен учен. Тя го свързваше с дисциплината в немската гимназия. Развлечението си е развлечение, работата – работа.
– Важна е концентрацията, Мющак, да се концентрираш в онова, което вършиш.
И един ден беше престанала да се концентрира върху мен. Други неща привлякоха вниманието ù, отвъдокеански… Нов свят, нов университет, нов любим… Джери беше името на новия ù любим, впоследствие и съпруг. Десет години по-млад от нея и дванайсет от мен. Грозен според мен. Не мислете, че го клеветя, аз също не съм много красив. Искам да кажа, че красавците не будеха интереса на Нюзхет. Но с Джери имахме нещо общо – и двамата бяхме достатъчно едри, та да се справим със средна мечка.
Джери беше арт историк. На снимката изглеждаше предизвикателно. С тъмнокафяво кожено яке, жълта риза и червено фишу около врата. Тъмнорижава, сякаш къносана коса, дързък поглед в светлите очи и натрапчива усмивка, лепната на голяма уста под огромния нос… Не го предавам така негативно от ревност; точно такава беше снимката му в лондонското издание на списание за изкуство. Но Нюзхет го беше обикнала. Точно както мен… Може би и повече… И ако не повече, защо се беше омъжила за него? Дума дори не отвори за брак с мен. Майка ù споменала това. Защото целта на онази вечеря, когато се нахвърли върху ми в асансьора, беше точно това. Но Нюзхет нито тогава, нито по-късно засегна темата. И защо ли да го прави, защо да се омъжва за някой, дето се срамува от целувка в асансьор. Ако тогава в асансьора беше Джери на мое място, да поеме вулгарно в голямата си уста винаги ухаещите на мента малки устни на Нюзхет… Без да му дреме, че любовницата му е десет години по-възрастна, а може би точно защото това му харесваше, да я облегне на огледалото, без да се интересува от батко Суат, чакащ като крепостен пазач долу на асансьорната врата, нито от смръщените вежди на баткото, който не пееше пред сестра си… Може би щеше да спре асансьора между етажите… И с огромния си език сред малките устни на Нюзхет…