Лира Литературно-рекламна Агенция
Безпрецедентен случай в петнайсетгодишната история на награда „Хеликон“: писателят Недялко Славов в две последователни години грабна статуетката, този път с романа си „Камбаната“. През 2015 г. той отнесе Орлето на „Хеликон“ за „432 херца“, а през 2014 г. получи номинация за „Портрет на поета като млад“.
Жури в състав Албена Стамболова, Катя Атанасова, Димитър Шумналиев (председател), професор Анри Кулев и Юри Лазаров обяви своето категорично решение.
Писателят Димитър Шумналиев в словото си каза: „Не признавам мъдрите прогнози за близката смърт на книгата. Те са обобщение, а всяко обобщение е опасно. Не отразява нюансите на родната литературна книжарница. Както е известно, у нас работят и печеливши издателства, и печеливши вериги. Слава на Бога и най-вече на техните собственици. Те оцеляват, защото предлагат книги. Включително и от автори, родени на изток от Трън… Ние, творците, трябва да се научим, че книгата е и стоков продукт. Колкото това да ранява висшите ни представи за собствена значимост. Високата литература все повече се влюбва в купувача, в магазина, в мениджърската похватност. Само който знае, че произвежда литературна стока и не се бои от масовото търсене, има шанса да оцелее на рафта… Вериги като „Хеликон” доказват, че любовта винаги иска партньор. В нашия казус – иска читател. Трябва да се научим да пишем за него… Но да се върнем на това, за което сме се събрали тази вечер. Петнайстата награда за нова българска художествена проза „Хеликон” получава романът „Камбаната”. Написан от Недялко Славов и издаден от „Хермес” заради въпросите които поставя: животът сред злодеи прави ли те злодей, а животът сред добри – добър?; къде е границата на човешката способност за саможертва в името на другите. Заради посланията, които излъчва чрез повествованието – да вярваме. Да вярваме в Бог, в способността на човека да се себенадмогне, вяра в необозримостта на човешкото, вяра в любовта. Заради езика и стилистиката на романа – въздействащи сетивно, емоционално, дълбоко.“
Дългогодишният член на журитата, писателят Бойко Ламбовски, сподели:
„Ще започна с това, че видях наградата „Хеликон” като пеленаче; и през по-голямата част от съществуването ù можех да я наблюдавам как расте – отблизо. Тази награда се роди с очила, проходи веднага и вече петнайсет години тича из книжарници и умове. Нейното чевръсто стрелкане между млади и стари, между леви и десни, между мастити и дебютиращи може би досажда на някого, другиго вероятно очарова, но някак стана така, че все повече очи я наблюдават с нарастващо внимание. Следят я с поглед най-добрите пера на България, но – смея да кажа – и най добрите читатели на българоезична проза… Сигурен съм, че сегашните, но особено бъдещите литературни историци ще ползват номинациите и наградите „Хеликон” за своите литературни изследвания… Пеленакът израстна и вече е в състояние да се грижи за талантливите пера на България.”
Находчива препратка към световната литература направи Гинка Панайотова, един от собствениците на „Хеликон“. Тя излезе пред публиката с книга в ръка, романа на Томас Бернхард – „Моите награди“, подчертавайки различията в мащаба и времето – началото на 60 –те години на ХХ в. в Европа и днешната ситуация около наградата „Хеликон“. В духа на Бернхард, иронизирал себе си в качеството си на носител на множество награди, тя изрази надежда, че нито един от българските автори не е приел своя приз с отвращение, каквото е изпитвал в суетата си Томас по отношение на Австрийската държавна награда за литература. И че грамотите ни не са „недостижими по безвкусица“. С това колоритно сравнение с усмивка, но и с открита любов, тя акцентира върху приемствеността, устоите и бъдещето на награда „Хеликон“.
Друг дългогодишен член на журитата, Юри Лазаров, също направи ретроспекция:
„Наградата „Хеликон” не обича скандалите около някои други литературни награди; и вестници. В известен смисъл те я натъжават. Защото скандалите в българската литература са по-скоро неясни ежби между талантливи хора, които няма какво да делят. Или, ако имат, то е пренебрежимо дребно. Разприте между писатели могат да постигнат само едно – да отблъснат читатели. Наградата „Хеликон” – вече 15 години – прави единствено това, за което е създадена: внимателно да се вглежда в новата българска художествена проза, прецизно да отделя зърното от плявата, да разгласява книгите и авторите, които (според журито) заслужават и в края на всяка година да каже кой ще я получи. И – в крайна сметка: да помогне на книгите да влязат в повече библиотеки. Наградата „Хеликон” във всяка от тези 15 години има ясно жури с ясни критерии. Участниците в него стоят зад избора с имената си. Този избор е обективен, защото е субективен. Няма как иначе. Наградата „Хеликон” премина ползотворно през важните първи седем години, през вторите – не по-малко важни; и сега се запътва към пълнолетието. И като се обърне назад, тя вижда 180 добри книги почетени от почтени и талантливи хора.Наградата „Хеликон” е щедра. Тя не само номинира и награждава. Тя гледа с умиление как нейните номинации стават номинации на други литературни награди; и се радва на това. Хубаво е, когато се затвърждава очевидното.“
Недялко Славов благодари за признанието, първо на сем. Панайотови, заради частния и навярно поради това обективен характер на наградата на „Хеликон“. В краткото си слово той заяви, че в журито винаги трябва да има поне един-двама писатели, по-талантливи от наградения. Отдаде дължимото и на издателство „Хермес“ – на издателя Стойо Вартоломеев и на Младен Влашки, които с труда си изправят срутените темели на литературните награди.
Ето какво сподели той за Лира. бг. в блиц интервю:
Честита награда, господин Славов, двойно или нищо, както се казва! Максималист ли сте?
Да, но приемам нещата логично, спокойно.
Тоест, очаквахте че и този път наградата ще бъде ваша!
Да, разбира се!
Това може да го каже човек напълно убеден в стойността на своето произведение. Какво заложихте в „Камбаната“, че тя доби такава тежест?
Каквото влагам във всички свои книги – но тук има нещо друго, на немски се казва „цайтгайст“ (духът на времето). Нещо се случва и в глобален план, а то е към добро. Тази книга доказа, че човешките възможности са разнопосочни, хората стават по- смели, матрицата се разчупва.
В каква тоналност ще звучат следващите ви творби, след ироничния патос на музиката в „432 херца“, след тежкия грохот на „Камбаната“?
Аз всъщност прекъснах един роман, за да напиша „Камбаната“. Той е за разликата между мъжа и жената, защото и там тече голямо разрушение, в отношенията между двата пола и цялата красота на две божи начала, която създава живота. Но, оказа се за добре, че прекъснах писането му. Догодина мисля да издам стихосбирка и пак да работя върху тая книга, пък нататък, каквото Господ каже.
За пръв път в историята на награда „Хеликон“ бяха връчени и две дипломи и статуетки на два български театъра за популяризирането на българската литература. Първата награда получи Драматичен театър Пловдив за постановката по романа на Алек Попов „Сестри Палавееви в бурята на историята“, постановка Елена Панайотова, и Народен театър „Иван Вазов“ за постановката „Гео“ по романа на Христо Карастоянов „Една и съща нощ“, режисьор Иван Добчев. Двамата известни наши писатели също са носители на награда „Хеликон“.
