Лира Литературно-рекламна Агенция
Книгата „Опит” на известния поет, литературовед, шекспировед и преводач Александър Шурбанов е чиста есенция от човешкото познание. В изящното издание (ИК „Сиела”) влизат опитите на Шурбанов да обясни мястото на човека в мегаполиса, в природата, в света и в космоса. Книгата съдържа кратки есета, спонтанни размисли и стихотворения, подредени в четири части, които се развиват от частното към глобалното, от персоналното към общочовешкото.
Дали превеждайки френската дума essai [есе] Александър Шурбанов се оттегля от жанровата характеристика на книгата и превръща философските разсъждения в много лични, човешки опити? Текстовете тук разискват важни обществени и културни въпроси като изкуството и терора (дори изкуството в терора), прехода от младостта към старостта, ценностите преди и сега, смъртта и бъдещето. „Опит” е толкова лична книга-дневник, че критическият елемент свободно се слива с индивидуалния авторов поглед и текстът може да се разглежда като фрагменти от картина, които се възприемат еднакво добре в своето единство, но и в своята частност.
Това е седмата книга с есета на проф. Шурбанов, който на Деня на будителите бе отличен с Голямата специална награда на Портал Култура „за изключителния принос на неговото поетично и преводаческо дело”. Именно на него дължим българския превод на велики произведения като „Изгубеният рай” на Джон Милтън, „Кентърбърийски разкази” на Джефри Чосър, както и новия превод на Шекспировите големи трагедии: „Хамлет”, „Отело”, „Крал Лир” и „Макбет”. Последната му книга излиза извън коловоза на злободневието и от първата до последната страница следва фината нишка на неподправения, макар и забравен от мнозина, идеал на хуманизма. Въпреки скромния си обем, „Опит” е голяма литература – такава, каквато можем да четем на всяко кътче от света и тя да бъде актуална и общовалидна.
ОТКЪС
МАСОВИТЕ УБИЙЦИ СА ХОРА с артистично въображение. Това личи още в символиката и алюзивността, които влагат в избора на дати за своите акции. Да вземем атаката срещу сърцето на Ню Йорк на 11 септември 2001 година. Преди всичко едва ли е случайно, че избраха за нея първата година на новото хилядолетие. Сякаш с този зрелищен акт поискаха да заявят пред цялото човечество, че това хилядолетие ще бъде тяхно. Вярно е, че за хилядолетен райх бленуваше преди тях и един германски диктатор, но какво е той пред тях? Жалък клоун. На второ място, опожарителите на Манхатън избраха деня 11 септември, защото в американския датник той се отбелязва като 9.11 (nine eleven), а това за САЩ е номерът на националния телефон за сигнализиранe на спешни случаи. Сякаш убийците с демонична усмивка се провикнаха към нюйоркчани: „Хайде, обадете се сега на вашия всесилен телефон, потърсете помощ от него, да видим колко струват прехвалените ви защити, прословутата ви сигурност!“ Сякаш чрез една жестока алюзия се надсмяха над всички илюзии на съвременната западна цивилизация, разкривайки истината за нейната трагична уязвимост и крехкост.
Изборът на следващата дата, 13 ноември 2015 година, за петорната атака срещу отдадения на вечерни увеселения Париж също беше обмислен. Погромът в сърцето на Европа трябваше да стане навръх фаталния петък тринадесето число от месеца – съчетание, събуждащо суеверни страхове у европейците и наричано от мнозина „черен петък“. Да не забравяме, че от друга страна, петък е свещеният ден за мюсюлманите, из чиито среди са организаторите на нападението, и като такъв е най-подходящ за свещена война срещу неверниците, макар всяко друго усилие на такъв ден да се смята за грях.
И така, кръвопролитията на днешния тероризъм може да ни се виждат брутални и примитивни, но те съвсем не са лишени от мисъл и от полет на поетичното въображение. По някакъв парадоксален начин това ги сродява с изкуството. Най-звероподобният нагон на човешкия род търси сходство с най-извисената проява на неговата духовност. Кръгът се затваря. Ние всички сме затворени в кръга, който очевидно няма център и затова може всеки миг да се пръсне на безброй атоми и да се изгуби в бездните на Вселената.* * *
НЮ ЙОРК е по-голямо чудо от египетските пирамиди. Защото като тях е извисен и заострен към звездите – но е жив. Разнообразен в единството си. Разноцветен. Многогласен. Жив. И уязвим, както видяхме. Напоследък доста градове по всички континенти се опитват да му подражават, да го повтарят. Но никой от тях не може да се сравнява с него. Той има характер. Има история. Не е свят, но е стъпил на здрава скала сред водите. И е стъклен – митичният светещ град на хълма. Разбира се, когато го гледаме с възхита от долу нагоре, не трябва да забравяме, че е построен върху кръв, пот и сълзи. Но нали същото важи и за пирамидите!* * *
ЖИВОТИНСКОТО ЧУВСТВО за територия, която трябва да се маркира и охранява, у човека прераства в чувство за дом, за отечество. Нещо, което трябва да се поддържа, укрепва и облагородява. И в единия, и в другия случай обаче става дума за предявяване на изключителни собственически права, за самозащитно отграничаване от Другия, който трябва да бъде оставен отвън. Корените на цивилизацията, такава, каквато я познаваме, са заровени далеч преди появата на homo sapiens. Колкото и да не ни се иска да признаем, те са чисто биологически – законите на оцеляването.