Лира Литературно-рекламна Агенция
Гарт Грийнуел е едно от горещите имена на българския книжен пазар. А и не само. Неговата книга „Каквото ти принадлежи“ се превърна в хит у нас и донесе и международна слава на автора си. Романът бе номиниран за Националната награда за книга на САЩ, вече освен на български е преведен и на френски език, а догодина ще се появи и на испански и немски.
Гарт, който между 2009 г. и 2013 г. живее и преподава в Американския колеж в София, се върна в страната ни, този път в ролята си на автор, представящ книгата си. Людмила Еленкова от радио „Хеликон“ и Елена Бойчинова от lira.bg се срещнаха с него непосредствено след радушното представяне на „Каквото ти принадлежи“. Ето какво каза американският писател:
Живели сте в България, преподавали сте тук 4 години – не се ли изкушихте да останете? Много чужденци го правят.
Наистина се влюбих в България, тя е място, където можех да прекарам повече време. Тръгнах си, защото работата като учител на пълен работен ден не ми позволяваше да пиша, а аз исках именно писането да е в центъра на живота ми. Тогава получих стипендия от университет в САЩ, която ми позволи да правя точно това. Затова си тръгнах.
Използвахте ли някакви други източници при писането на книгата или разчитахте на спомените?
Книгата се базира до голяма степен на четирите ми години тук. Опитвах се да пиша за България такава, каквато я видях, по достоверен начин, максимално близък до моя опит. Въпреки че книгата е фикция, не е автобиографична, тя се базира на моето възприемане на България.
Мислехте ли, че книгата ще се чете от българи, докато я пишехте? Някои думи са оставени на латиница, непреведени – това чие решение беше?
За мен беше важно да има български думи в книгата, колкото може повече по две причини. Първата е, че сред основните причини да се влюбя в България е езикът. За мен българският е най-красивият език на света и аз исках музиката му да е в английската версия на книгата ми. Разбира се, вълнувам се от идеята какво е да мислиш на друг език и как се случва преводът от един език на друг в съзнанието на човека. Това съзнание исках да изследвам в романа.
А мислехте ли, че ще бъде преведена на български?
Всъщност написах книгата, без изобщо да мисля за публикуването й. Замислих се за тази възможност, след като я завърших. Тя няма друг превод. Но се замислете колко е предизвикателно да представиш българския като чужд език в българския превод. Мисля, че Надежда Радулова и Димитър Кенаров свършиха чудесна работа с това решение. Даже мисля, че това прави превода по-добър от оригинала, внася усещането за интернет чат. А интернет заема важно място в книгата. Всъщност основният български персонаж Митко прекарва толкова много време в интернет, че му е по-лесно да чете български с латински букви, а не с кирилица. Обичам това богатство на българския превод.
България и Митко едно и също ли са?
Не бих казал, но със сигурност са свързани. Отчасти книгата е за това как мястото, на което сме родени, ограничава възможностите, които иначе бихме имали. Това е нещо, което много ме вълнува и в САЩ, защото аз съм от много бедна част на страната. Аз съм от Юга, а често по-образованите части на САЩ се шегуват с нашия край.
Не говорите като южняк.
Това е заради образованието, което съм получил – завършил съм „Литература” в Харвард. В първи курс имах преподавателка, на която много се възхищавах и когато за първи път получих възможност да участвам в неин клас, тя ме прекъсна, защото не изговарях правилно думите. По някакъв начин мястото, от което идвах, предопределяше това, че не се вписвам в Харвард. Едно от нещата, които разказвачът научава, докато е в България, донякъде е какво означава да си американец и до каква степен идентичността се предопределя от родното място. И мисля, че същото важи и за Митко.
Все още ли мислите, че „за хора като него тук има малко възможности за честен труд”?
Да, мисля, че е трудно да си намериш работа в България. Мисля, че след кризата от 2008 г. в България, също както в Испания, както в много части на САЩ, хората страдат. Всъщност аз мисля, че ние все още сме в глобална криза. В много части на САЩ, като Кентъки, например, откъдето съм аз, нивата на безработица са много високи. България също беше ударена от кризата, така че да – аз все така мисля, че тук е много трудно, както и в голяма част от света.
Смятате ли, че бедните и богатите имат различно отношение към сексуалността?
Това е много сложен въпрос и отговорът зависи от това от чия гледна точка говорим – дали става дума за ЛГБТ общността, за хората и местата, които описвам в началото на книгата. Тези обществени тоалетни са местата, където хомосексуалните мъже търсят интимност, опитват се да създадат интимно пространство в общественото пространство. Една от забележителните характеристики на тези пространства е, че там се срещат хора с различен социален статус, различни раси – те се срещат там. Ние сме създали общество, в което се определяме според вариации от категории, една от които е социалният статус. Такава категория е класата. И мисля, че едно от забележителните неща, характеризиращо обществените тоалетни от началото на книгата, е, че това е единственото място, където могат да се срещнат човек като разказвача и човек като Митко. И мисля, че сексуалното желание може да срещне представители на различни категории, да прескочи границите на социалния статус. Да, мисля, че бедните и богатите имат различно усещане за сексуалност. Най-малкото, по-лесно е да си гей, ако си богат, защото си защитен от дискриминация. Но все пак не смятам, че ЛГБТ хората и бедните имат различно отношение към сексуалното желание. И знам, че в ЛГБТ общността има места, където хора като разказвача и такива като Митко се срещат като равни.
Може ли да се каже, че най-лесното средство за комуникация в наши дни е сексът?
Не, сексът е много сложна форма на комуникация, точно както всяка друга.
Дали има обидени сред гей общността от представянето на гей културата във вашата книга, особено заради образа на Митко?
Ако приемем, че това е въпрос за възприемането на книгата в България – не мога да отговоря. В САЩ ЛГБТ общността има много права и обществено приемане, каквото беше немислимо преди 10 години. Това не важи за България. Това приемане е следствие от много сериозна кампания, която взимаше истории на гей хора и ги представяше като много сходни на живота на хетеросексуалните. Вярвам, че всички гей хора по света трябва да имат право да сключват брак, но смятам, че защитниците на тази кауза в САЩ направиха почти невъзможно представянето на други модели на живот на ЛГБТ общността – които не са моногамни, не мислят за отглеждане на деца, не носят характеристиките на хетеросексуална двойка. Вярвам, че има хора, които не искат да се говори за места като тези, които аз описвам в книгата си. Които не искат да се говори за това, че проституцията е част от живота като цяло. Които не искат и да помислят за този тип взаимоотношения, които аз описвам в книгата. Вярвам, че места като тези, с които започва книгата ми, и взаимоотношения като тези, които описвам, са изключително пълнокръвни и имат точно същата ценност като всяко друго място и хора. Едно от нещата, които книгата се опитва да постигне, е да насочи вниманието към хора и места, които често пропускаме. Тези места са изпълнени с достойнство и имат своята ценност.
Търсите ли чрез тази книга политически отзвук?
Не и не мисля, че книгата е провокация. Тя е много интимна, лична книга, истинска човешка история, много сложна любовна история. И мисля, че ако хората я прочетат, те ще видят, че неща, които смятат за провокативни, всъщност не са такива. Това е история за обикновени хора и се надявам точно така да съм успял да я представя.
Смятате ли, че след Оскар Уайлд въобще може да се каже нещо по-различно за любовта?
Да. Мисля, че процесът срещу Оскар Уайлд прави определени типове истории по-възможни за разказване. Делото срещу него наистина по абсурден начин поставя началото на съвременното движение за права на ЛГБТ общността. И това е движение, точно като всяко друго, борещо се за права, което иска да даде гласност на повече истории. И в този смисъл е отговорът ми „да”. И се надявам разнообразието от истории да продължи да нараства. Защото мисля, че има такова разнообразие от човешки емоции и форми на възприемане, които ние дори не можем да си представим. И мисля, че част от интереса към книгата в САЩ се дължи на факта, че България е място, за което американците не мислят често. Американците, за съжаление, често не мислят за останалия свят изобщо. Исках да напиша книга, която разказва колко безкрайно интересно е това място, точно толкова, колкото много други. То е пълно с истории, които трябва да се разкажат.
Познавате ли две емблематични книги, по които са направени филми – „Планината Броукбек” и „Преди да падне нощта”? Какво е отношението ви към тях?
Да, познавам ги и ги харесвам. Рейналдо Аренас е част от цяло направление испаноезична гей литература. Моят партньор е южноамерикански поет и тази литература е важна за мен. Всъщност, наближава годишнина от излизането на филма „Преди да падне нощта” и аз подготвям предговор към новото издание на английския превод. Това е книга, която разказва напълно непозната за нас история и това се отнася в особено голяма степен за САЩ, защото американците имат много митове за Куба. Те не са базирани на реалността, а на пропаганда и идеология. Тази книга показва реалността, а не идеята за мястото. Мисля, че това е страхотна книга, филмът също е прекрасен.
По-нееднозначно е мнението ми за „Планината Броукбек”. Филмът вероятно накара много хора да се вгледат в двама влюбени един в друг мъже и да видят, че те са човешки същества. Защото точно това е хомофобията – хората мразят идеята за ЛГБТ хората, не самите тях.
Чували ли сте за книгата „Българските любовници”?
Да, тя е за мъже, предлагащи платена любов в Испания. Бих се радвал да се запозная с автора Едуардо Мендикути. Има и филм, наречен „Eastern boys”, който също представя проституцията сред мъжете и в гей контекста. Тези книги са доста различни от моята книга. Нито една от тези книги не е за любов, не е и за България. Моята книга представя гледната точка на чужденеца към България. Но се надявам да не е туристическо описание. В туристическия тип романи местата са описани с екзотичен привкус и чужденецът не се променя под влиянието на мястото. Вярвам, че моят разказвач се променя от взаимоотношенията си с България, така както аз бях. Моята книга представя две любовни истории – между разказвача и Митко и между разказвача и България. Това я прави различна от посочените книги и филми.
Какво е усещането да си номиниран за Националната награда за книга на САЩ?
Сюрреалистично. Цялото възприемане на книгата е сюрреалистично. Никой не очакваше тя да привлече подобно внимание, включително издателят ми. Благодарен съм за това, но е и малко плашещо, малко некомфортно. 20 години писах абсолютно невидимо и изведнъж през януари рязко станах видим. И през цялата година не съм писал, защото пътувам. И не знам какво е да пишеш без това усещане за невидимост и уединение. И това много ме тревожи в момента, защото мисля, че за да пиша, се нуждая от предишното уединение. От 4:30 до 6:30 часа всяка сутрин в ж.к. „Младост” 1А. Не знам какво ще бъде да пиша след цялата тази публичност. Но все пак това е сбъдната мечта – книгата ми намери своите читатели, влияе им. Това е мечтата на всеки писател.
Мода ли е писането за ЛГБТ – наблюдава се такава тенденция, особено в тийн романите?
Прави сте, че има разцвет на тази литература, особено насочената към юноши. Но все пак ЛГБТ литературата е в самото сърце на литературната традиция, защото тук попадат Пруст, Томас Ман, Вирджиния Улф, Томас Бърнхарт, Колъм Тойбин, много други. Това са все писатели, които стоят във фундамента на развитието на западната литература. Тази традиция представлява непрекъсващ разговор между писателите през поколенията – той продължава и днес и е много вълнуващ, много жизнен. И не смятам, че това ще се промени, защото ЛГБТ литературата има много дълбоки корени в литературната традиция.
