Лира Литературно-рекламна Агенция
Днес, 1 октомври, се отбелязва Световният ден на музиката. Празникът има вече над 40-годишна история и се отбелязва по инициатива на ЮНЕСКО в 120 страни. Провежда се за първи път през 1974 г. по решение на Международния съвет по музика към организацията.
Без музика не мога
„Без музика животът щеше да е грешка“, казва Фридрих Ницше. „Музиката изразява това, което не може да бъде изказано с думи и не може да бъде запазено в мълчание“, допълва Виктор Юго. Кърт Вонегът пък пише: „Когато умра, пази Боже, нека моята епитафия бъде: „Единственото доказателство за съществуването на Бог, от което той имаше нужда, беше музиката“. Халил Джубран също показва огромното си уважение и страст към музиката: „Музиката е езикът на духа. Тя открива тайната на живота, носи мир и спира враждите.“
Музиката и литературата често вървят ръка за ръка и буквално. Много автори пишат най-добрите си книги под влияние на музиката. И няма как да е инак. Джазът, например, извира от романите на Харуки Мураками. Всеизвестна е любовта на японеца към тази музика – той е страстен колекционер и притежава богата колекция от над 6000 плочи, а преди да пробие с романите си е бил съдържател на джаз бар.
Класиците-музиканти
Някои от най-добрите и популярни писатели сами са опитвали и обичат да свирят на различни инструменти. Акордеонът и цигулката обединяват Чарлз Дикенс и Томас Харди.
Светът на Дикенс е пълен с музика, но той самият така и не успява да пробие като музикант. Като дете започва да учи пиано и цигулка, но скоро се отказва. След това се опитва да свири на акордеон и в първата си година в Америка – 1842 г. свири почти съвършено носталгичната “Home Sweet Home”.
Като дете и Харди първо се захваща с цигулката, не без намесата на баща си, който често забавлявал цялото семейство и приятелите им с музикалните си таланти. На 4-ия си рожден ден обаче получава като подарък акордеон.
Марк Твен също бил голям почитател на музиката. Често събирал цялото си семейство около пианото, докато свирел. Имал познания и за китарата и банджото.
Китарите на Кен Фолет
Музикални страсти тресат и съвременните писатели. Кен Фолет например свири на бас китара. „В момента свия на „Стайнбергер Спирит Бас“. Тя няма глава, а само тяло между прагчетата. Харесва ми, защото е много по-лека от нормалния бас. Друга любима китара ми е „Уоруик Фортрес“ – як немски инструмент, който звучи страхотно“, пише авторът на „Устоите на земята“. Той започва да свири с „Фендър Джаз“, но зарязва марката, тъй като „не звучи добре“ с фолк бандата му. Притежава и бас с два грифа, „но е трудно“. Дори по интернет си купил бас-балалайка, която вижда у улични музиканти в Русия. „Звукът й е страхотен, а освен това изглежда добре на сцената“, казва Фолет. Той свири и на обикновени китари и може да възпроизведе стила на Боб Дилън. Признава, че се е пробвал и на блус арфа, и на пиано.
„Купих си първата китара втора ръка, за 4 лири, когато бях на 14. Беше класическа „кухарка“ със стоманени струни и се научих с нея да свиря парчета, които минаваха за фолк. Всъщност беше американски поп.
Никога не съм ходил на уроци, но както за всички в семейството ми, с лекота усвоявах нови инструменти, настройвах ги и свирех. Освен това забелязах, че с китара по-лесно привличах момичетата. Много по-лесно, отколкото ако им говорех.
После сестра ми се ожени за джазкитарист и той ме научи на много акорди. Аз пък научих малкия си брат Джеймс на няколко акорда. Научих и сина си Емануел. През 80-те, когато синът ми беше тийнейджър, тримата свирехме парчета на „Бийтълс“ на семейните неделни обеди. Един ден Джеймс предположи, че можем да свирим и пред повече хора, ако имахме барабанист. Намерихме Кевин Смол. Аз се преквалифицирах на басист, както беше направил Пол Макартни. Но спряхме да свирим „Бийтълс“, защото с пеенето беше трудно. Променихме репертоара към рок-парчета и свирехме в грънч клуб в Западен Лондон“, разказва още Фолет.
Стивън Кинг и писателската му банда „The Rock Bottom Remainders“
Стивън Кинг е най-силното олицетворение на връзката между музика и литература. Той е в основата на създаването на писателската банда „The Rock Bottom Remainders“, в която участват още колегите му Ейми Тан, Дейв Бари, Мич Албом, Скот Търоу, Ридли Пиърсън, Арън Ралстън и др. Названието на бандата е препратка към напомнянията за сроковете, които всеки писател получава от издателите и агентите си. Групата редовно се събира, подпомагана от професионални музиканти, и свири благотворително, като досега са събрали над 2 милиона долара за различни каузи. Едно от най-значимите им участия е на откриването на Залата на славата на Рок‘н‘рола в Кливланд, Охайо, през 1995 г. През 2010 г. пък свирят в Уудсток, като парите отиват по програмата на Фондация Пиърсън за осигуряване на книги за децата и училищата в Хаити.
„Ние свирим толкова добре, колкото членовете на „Металика“ пишат романи“, казва за бандата Дейв Бари. Все пак те получават добра оценка не от кой да е, а от Брус Спрингстийн: „Бандата Ви не е много зле. Е, не е много добра. Но не ставайте по-добри, за да не се превърнете в поредната средняшка групичка.“
