Начало / България / „Власт и съпротива”: ножът в националната ни памет

„Власт и съпротива”: ножът в националната ни памет

vlast_i_suprotiva_coverОбичаният автор на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” Илия Троянов се завръща с нов, разтърсващ роман. „Власт и съпротива” разбуни духовете в Германия, където бе публикуван за пръв път , след което последва заслужена номинация за най-добър немскоезичен роман.  Година по-късно книгата излиза в превод на български език. Смесвайки действителни събития и фикция, Троянов разказва история за достойнство и подлост, за предателство и възмездие. История, сграбчваща читателя за гърлото, без да го изпуска до последната страница.
„Власт и съпротива” е книга, писана методично и задълбочено, а историята шокира с потресаващи разкази на свидетели и жертви на тоталитарния режим и реални документи, вплетени във фикцията. Константин, бивш боец на съпротивата, и Методи – агент на Държавна сигурност, държат повествованието изпънато като струна, която всеки миг ще се скъса от напрежение. Единият, дисидентът, прави опит да взриви паметник на Сталин през 1953 г., след което се озовава в ареста, изправен пред мъчителя си – именно Методи. Въпреки че са бивши съученици, офицерът е безмилостен и техният двубой продължава много след края на комунистическия режим. Отделните глави във „Власт и съпротива” носят имена на години (1944-а разказва) и така добиват мощен исторически глас и разкриват потресаваща панорама, простираща се от страшните години на комунистическата власт до днешно време. Всеки от героите е страж на своята истина – Константин иска да разкрие безчинствата на властта по онова време, а Методи – да запази агентурното си минало в тайна и в същото време да запази своите привилегировани позиции и след промените.
iliya_troyanov_picНастоящият роман на Троянов не е първото му произведение, в което говори за тоталитарния режим. Преди няколко години документалният му филм „Напред, но нека никога да не забравяме. Балада за български герои” разказа за лагерите в България по време на комунизма. Макар да е живял едва 7 години в България, в интервю пред Deutsche Welle Троянов споделя: „В България аз се ориентирам много добре, както във времето, така и в пространството. Същевременно съм и достатъчно „чужд” и България не може да ми замъгли погледа. С други думи, навярно забелязвам неща, които един местен човек няма да забележи – просто защото гледам тази страна хем с вътрешен, хем с външен поглед.” Авторът критикува националната амнезия и смята, че романът му  ще провокира реакции на преосмисляне на последните 60-70 години от българската история.
Илия Троянов пристига в София специално за да представи „Власт и съпротива” (ИК „Сиела”) в края на септември.

 

ОТКЪС
1999-а разказва
Когато по-рано някой изневереше, го смятаха за аморален. Лош човек, мръсно човече. Е, ако беше партиен член, се казваше, че е допуснал грешка. Необмислена постъпка, случва се. Ако някой големец съблазнеше дъщерята на работник, другарите го тупаха по рамото. Ама и ти си един палавник. А когато някой от висшите етажи се кичеше с любовните си похождения като с ордени, уменията му на съблазнител предизвикваха възхищение. Така бе по-рано. Днес моралът е обвързан с долара.
Една грандиозна епоха си отива с пълна скорост, а дините, разрязани край пътя, сияят сладостно. Шапки долу пред находчивостта на продавача: впръскват се две капки урина в динята и тя узрява до пръсване, тая аленочервена диня мечта. Колко елегантно решение, заместило някогашното обстоятелствено и досадно мъчене. Колко ли са се мъчили предците при кръстоската на свине със стоножки, за да увеличат производството на свински джолан. Ами ти, Мичурин, герой на всяка трапеза, как ли си успял да изобретиш устойчив на ръждясване трактор? По прост, но хитър начин – като си го кръстосал с картоф…
Тромпети и фанфари вече няма, на мода са клаксонът и вдигнатият среден пръст, гумите – точно от двете страни на осевата линия, в задното огледало – все излишни неща, в крайпътната канавка – омацана с масло забрадка, къшеи от печен вкъщи хляб, нагнила слива и един пасат, година на производство 1977-а, купен в промишлената област на малък западногермански град от студент по макроикономика, който се храни в чужбина с донесените от дома си консерви, вариант в зелено; който допреди час е вършел добра работа, останка от времена на недоимък, чантите стоят до отворения багажник, чакането продължава. Наистина жалко, че това столетие клони към края си. Дали има още време за една реприза, за последна възможност сополите да бъдат издухани от носа?
Няма обаче място за тъга, предвижданията за следващия век са блестящи; няма причина за оклюмване, всички батерии и акумулатори са заредени докрай. В Севлиевско една старица излиза от къщата си с касетофон. Както всяка нощ в последните десет години. С треперещи ръце вдига уреда на височината на гърдите, натиска бутона за запис, внимава сама да не предизвика някакъв шум, въздишка, стон и по този начин да попречи на гласовете. Брат и бе отведен на разсъмване, още го няма. Говори и, жената е напълно убедена. Беше общителен, този неин изчезнал по-голям брат, събираше много сподвижници край себе си, които също биха останали нечути, ако сестра му не стоеше всяка нощ с касетофона на двора колкото може по-неподвижно, за да не изплаши гласовете, толкова дълго останали безмълвни. Веднъж месечно синът и спира пред паянтовата къща и се качва по стълбите, стиснал найлонова торбичка с празни касети. Не остава дълго, няма време да опита от баницата, която е направила за него. Завива му голямо парче в кухненска кърпа – за обратния път, а той го поглъща, когато спира да налее бензин. Когато денем жената прослушва нощните записи, в кухнята, единственото отоплено място през зимата, нахлузила дебели, плетени на ръка вълнени чорапи, тя не чува гласове. По-рано съхраняваше касетите в шкаф, който се заключва. Той отдавна е претъпкан. Тя затваря уморените си очи и зачаква следващата нощ.
Някои профучават като луди, вкопчили се конвулсивно във волана, други управляват возилото си с палци и тютюнджийско кашляне. Само онзи, който наблюдава пречките иззад затъмнени стъкла, ще може и да ги преодолее. Някои лица са замръзнали, други изглеждат изпрани на прекалено висока температура, например лицето на началника на затвора, който старателно се е посветил на задачата да приеме журналисти. Под дясното си око има кръвоизлив, лявото му око потрепва. Един от журналистите пита:
–    Работили сте тук и в старото време, нали?
–    Не.
–    Откога работите тук?
–    Едва от 1980-а.
–    Че това не е ли старото време?
–    Не, то е преди.
–    Как така преди?
–    През 50-те.
Ама бива си ги тия човешки твари, ей! Сипи на всеки по ракия, налей им чашата до ръба и разбъркай хубаво картите, белязаните ще влязат в играта достатъчно рано.
–    Кажете ни така, на четири очи, труповете какво ги… тогава?
–    Заравяха ги някъде, не в рамките на нашия район, има си хас, някъде зад затвора, при нас няма документи, а и аз още не съм бил тук, нищо друго не знаем, от време на време изравяме по някой череп.
Журналистите продължават пътя си – към Правец, за международна конференция за смешното и страшното, така се пестят разходи, с един куршум – два заека. В приповдигнато настроение са, калната зима е свършила, имат пред себе си добра порция живот, пясъчният часовник е еднакво пълен и в горната, и в долната си част. Понеже преди не са направили впечатление с нищо нередно, също могат да участват днес – внимателно, разбира се, все така на пръсти. Хапливият спомен за откриването на завода за полупроводници идва съвсем навреме, тъкмо в селото на име Правец, което всички са повишавали словесно до градче, в началото на небрежно формулираната си кариера. Генералният секретар Живков – в крайна сметка погребан с почести на държавен глава, журналистите също са присъствали, за да направят уравновесеното си резюме – оказал чест на родното си село:
„Изпитвам голяма радост, че днес на това място мога да открия такъв важен, извънредно важен завод. И ви обещавам, другарки и другари: таз година завод за полупроводници, догодина – за цели.“
Журналистите се смеят на спомена за тази дръзка шега, прозорецът е отворен, който подмине, без да се засмее, или прекалено добре знае вица, или не го е разбрал.
–    Не, не. Този е по-добър. Живков държи реч по повод някакъв юбилей: „Днес една пета от земното кълбо е социалистическа, но се кълна в Маркс, Енгелс и хан Крум, че скоро една десета ще е социалистическа!“.
Камионът пред тях пъшка.
–    Едно на едно, драги. Справедливо равенство. Голяма мъка е да се направи избор.
Мъката на мъката.
В апартамент на четиринайстия етаж в град сателит на държава спътник. Цената: по-рано – десет години чакане, сега – десет хиляди долара. Изглед към безброй панелни блокове. На север се простираха разклоненията на Плана планина, на юг – край столичната планина с една вила на склоновете си, дигитално укрепена, осигурена отвсякъде. Тук хризантемите се поливат със селска хитрост. Тесен апартамент, просторна вила. Двама възрастни мъже, които са запазили всички квитанции от живота. Съхранили са ги в главите, подредили са ги в папки. Звездите на небето предлагат разкривена картина, огледалото – изхлузено лице.
Векът се стапя, под езика лепне ивица горчив бонбон, мила Родино, стълба без стъпала, ти си земен рай, костите чакат проветрение под сминдуха, твойта хубост, твойта прелест, ах, те нямат край, купчина инжектирани с урина дини и хора, изпотени от отчаяние край пътя. Ние обаче профучаваме покрай тях. Никакво спиране.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *