Българинът е на крачка от това да загуби себе си

04.09.2016 Автори, България, Интервюта

Да възродим отечеството иска със своя роман „Президентът” Димитър Недков

Името му се свързва с много писания, говорещи за тайните общества. Сам той участва във възстановяването на ложите на Свободните зидари в България и дори е посветен в най-високата, 33-та степен на масонството. Това е той – Димитър Недков, журналист, изследовател и общественик.

Една от ролите му е на коментатор в телевизионната документална поредица „Новото познание”. Но по-важното е, че отскоро в „Хеликон” е и неговият роман „Президентът”. Книгата веднага предизвика интереса на читателите, които сякаш откриха в утопичния лидер и реална фигура, която може да е наш президент… По-добър ли е кандидатът на Димитър Недков от всички останали – прочетете в интервюто на Люси Еленкова специално за Лира.бг.

– През 2015 г. вие написахте отворено писмо до президента Плевнелиев, в което не пестите критиката си към него. Може ли да смятаме, че романът ви „Президентът“ е литературното продължение на тази ваша позиция?

– Раждането на романа “Президентът” наистина започна от това мое добило широка популярност отворено писмо до сегашния ни държавен глава. Обществената реакция в социалните мрежи на думите ми към президента Плевнелиев потвърдиха мнението ми, че българите имат достатъчно основания да не се гордеят с този случайно попаднал не на мястото си човечец. Да те изберат за “българинът на българите”, както определям в романа си длъжностната характеристика на държавния глава и да сътвориш толкова много нелепости по отношение на Отечеството – това може да бъде сторено само от човек, който е пропуснал уроците по родолюбие в училище. Героите в моя роман разсъждават върху дилемата дали е дошъл краят на майка България или е започнала битката за достойнството на един народ. Моят президент е една утопична представа за оня, може би вече несъществуващ българин, без значение дали е мъж или жена, който изповядва идеалите за обединение на нацията. В душата му бушува океан от размисли върху спояващата сила на човешката любов. Животът на моя герой му е поднесъл достатъчно уроци за това що е човешко достойнство. Съдбата го е срещнала с наставници, които формират най-важното качество – да бъдеш себе си. И най-значимото – моят президент е на “ти” с историята на човешките цивилизации. Историята е неговата единствена любовница. Пуска го дълбоко навътре в себе си и му разкрива тайните на човешките взаимоотношения. Благодарение на историята този мой герой е овладял изкуството на помирението на противоречията. Заради тези свои качества е неприемлив за управляващата ни днес войнстваща посредственост. В същото време точно тези негови качества са успели да обединят онези над петдесет процента от българските избиратели, които – отвратени от политическите нрави у нас, са престанали да гласуват. Тези българи припознават този мой герой за свой президент, самоорганизират се, гласуват и той побеждава кандидатите на хваналите се гуша за гуша политически партии. България най-после има за национален лидер неподвластен на политическата партизанщина президент. Истинска утопия, нали!? Но утопиите се раждат именно в такива смутни времена, когато светът е изправен пред кардиналния въпрос – или се преустройва, или се самозатрива.

– Принадлежността към масонството ли формира отношението ви към президентската институция?

– В романа само веднъж е спомената тази хвърляща в паника общественото съзнание думичка – масонство. Моят герой няма никакво отношение към обществото на масоните. Защото, макар и в България да има подобни организации, те са много, много далеч от истинската философия на това обвито във всевъзможни мистерии Световно братство. Към сегашното самосъзнание на българите са недостъпни емблематичните примери на останали в историята големи политици и държавници, изповядващи принципите на масонството. Световно известни лидери са спасявали народите си и света благодарение именно на тези препредавани през вековете идеали за хармония между хората и техните взаимоотношения с Твореца. Философията на масонството е достъпна само за свободни хора, а ние, българите, все още продължаваме да живеем в робство на предразсъдъци и противостояние един срещу друг.

– Има ли държавник в българската история, който максимално да се доближава до образа, описан от вас?

– Не бих се осмелил на положителен отговор на този въпрос. Защото официалната българска история е бедна по отношение на описания на душевността и вътрешните противоречия на държавниците ни. Аз не съм историк, а разказвач на истории. Мен ме вълнува душата на държавника, а не неговата институционална маска. Затова разказвам личната история на моя президент. От нея читателят ще предположи и какъв държавник ще бъде той. Ако не си наясно със своя вътрешен свят, как ще се оправиш с драмите на заобикалящия те свят? Ако не си провел без посредник своя разговор с Оня там, горе как ще балансираш между догмата и истинската вяра в човешкото – още повече в един свят, в който в битката за енергия, вода и въздух човек за човека все повече престава да бъде… човек.

– Президентът тук е археолог по професия, с доста идеалистична нагласа към света. Защо намерихте опора за националното му самочувствие именно в богомилството. Не е ли то еретично учение спрямо православието като официална религия в България?

– Когато човек започване да задава въпроси се превръща в… еретик. Догмите са натоварили това определение с негативизъм. А еретизмът е бил може би най-големият катализатор, прекарал през вековете човека до модерния свят и върховните постижения на цивилизацията. Богомилството лежи в основата на помирението между човека и природата. Цяла Западна Европа го е проумяла, само ние, българите, откъдето то е тръгнало, си траем. За манталитета на Българската православна църква не ми се говори. Професията на моя герой му е дала възможността да разрови пластовете на религиозното в човешкото съзнание през хилядолетната история, преминала през вечния спор – чий Бог е по-праведен. Археологът е привилегирован първи да открива закономерностите на мира и войната в човешката история. За всяка находка той търси мястото й в този ритуал, наречен човешки живот.

– Героят ви си избира за „първа дама“ французойка, чийто произход е свързан с катарите. Да разбираме ли неговата любовна авантюра като неизбежна връзка на България с Европа, или има някакъв втори план?

– Той не я избира. Съдбата го дарява с нея. И не става дума за връзката на България с Европа, а точно обратното – връзката на Европа с България. Случвалото се по нашите земи до голяма степен е оказало съществено влияние върху формирането на Европа такава, каквато я познаваме днес. Това би трябвало да лежи в основата на националното ни достойнство. В романа катарката Мари дьо Бланшфор се оказва по-българка от много днешни прехласнали се по т. н. “евроатлантически ценности” наши сънародници. Колкото до втория план – за издържалата изпитанията на времето истинска любов, както се казва, граници няма.

– Какви са хората, които подкрепят вашия президент? А кои са негова опозиция?

– Хората, които подкрепят моя президент, са тези българи, които имат положителен отговор на въпроса: „Ти обичаш ли България? Това е и слоганът на неговата предизборна кампания. Зад моя президент застават българите, които искат да си отвоюват държавата от обяздилата ни войнстваща посредственост. Да си върнат достойнството на хора, които искат да живеят така, че с чиста съвест да предадат самочувствието си на българи на идващите след нас поколения. А негова опозиция са всички онези, които гледат на България като мащеха, от която си чакат своя дял от наследството. Онези, които превърнаха политиката в препитание, съвестта в разменна монета, морала в портфейл, честта в недостатък, вярата в слабост и надеждата в илюзия.

– Стремят ли се масоните към управлението на държавата, някои биха ви упрекнали, че чрез романа си прокарвате именно тази идея?

– Масонството е философска система за отношението на човек към човека. Масонството управлява единствено вътрешния разговор на отделния човек със самия себе си в стремежа му да опознае света и да заживее в хармония с него. Отдавна съм привикнал с упреците към мен за споделянето на тази философия. Днес в България тя носи в повечето случаи негативно отношение. Твърде малко са свободните хора, които не са в плен на натрапени им идеологеми. Основната идея, която споделям с читателите на романа-утопия “Президентът” е България да се управлява от българите. Поставянето ни в услуга на чужди за нацията ни интереси, самоунижението ни пред поредния Голям брат води към робство. Българинът е на крачка от това да загуби себе си. Казвам го с болка и тъга по заметените под протърканата ни черга ценности, които са ни опазили през вековете. Не мога да проумея, защо искаме да заживеем живота на другите, а не нашия си. Написах този роман в отговор на странния въпрос на малката ми внучка – дядо, ти от миналото ли си?!? Надявам се някога да го прочете, но не в самолета, който я отвежда завинаги от България. Виждате ли докъде докарахме надеждите си за Отечеството?