Начало / България / Излезе биографията на Род Стюарт

Излезе биографията на Род Стюарт

Rod Stewart - PRESSЗащо пиенето и сексът са част от професионалните задължения на рок звездите? Колко е важна първата кола за един мъж? Какво е усещането да станеш баща и дядо почти по едно и също време – при това на 66-годишна възраст? Това са едва част от въпросите, чиито колоритни отговори получаваме от видния британски рок певец Род Стюарт в откровената му автобиографична книга „Род. Автобиография” (ИК „Сиела”).

Родерик Дейвид Стюарт, или просто Род Стюарт, е роден през далечния 10 януари 1945 г. в „една малка спалня на най-горния етаж на терасовидна къща на улица „Арчуей“ в Северен Лондон, чиито прозорци толкова често били строшавани от експлозиите на германските бомби, че – пише самият Род – баща ми се принудил да закове дъски наместо стъкла”. Макар най-тежките бомбардировки вече да били в историята по това време, Лондон е бомбардиран сериозно през цялото време на бременността на Елси Стюарт. Това очевидно не се отразило ни най-малко на неродения все още Род, чийто живот, както ще ни убеди сам в книгата „Род. Автобиография”, е преизпълнен с приключения още отпреди да се появи на бял свят.

В автобиографичната си книга, която напомня по-скоро шантав роман, отколкото описание на действителни събития, Род Стюарт не спестява никакви подробности от своя жизнен и творчески път още от ранните си детски години до ден днешен. Стюарт обяснява защо пиенето и сексът са част от работните задължения на рок звездата и разкрива за пристрастяването си към купуването на скъпи произведения на изкуството, както и защо има проблем с пънка. Изтъкнатият рок певец разказва без капка свян дори за най-личните моменти от живота си – както за смъртта на своя баща и борбата си с рака, така и за многобройните изневери и забежки с русокоси красавици.

От „Род. Автобиография” научаваме още колко трудно се прави секс в спален чувал, как да бъдеш добър баща, когато имаш ламборджини, защо първата кола е по-важна от секса, дали можеш да си истински битник и да не миришеш, какво е общото между Род Стюарт и кралица Елизабет II, както и още куп закачки, нелепи случки и откровения на легендарния музикант.

Род. Автобиография” е в превод от английски език на поета Пейчо Кънев, сред чиито преводи е и този на биографията на бившия италиански министър-председател „Берлускони. Епичната история на милиардера, който завладя Италия”.

rod-stewart

ОТКЪС

На шестнадесет години аз съм си вкъщи през повечето вечери, освен когато имам тренировка по футбол в сряда, стоя си у нас и спестявам пари и енергия за уикенда, когато ще посетя пъбовете из „Уест Енд“ – „Дукът на Йорк“ на улица „Ратбоун“, „Бодливото свинче“ на площад „Лейчестър“. Или някои от старите ми съученици – Кенет Пиърсън, Клайв Аморе, Кевин Кронин, Браян Бореам, всичките като мен с възбуден интерес към музиката, дрехите и момичетата – може би са чули за някакъв купон в „Ърлс Корт“, а в такъв случай ще трябва да се хване метрото и да се отиде там с голяма бутилка сайдер в ръка, като се ослушваме за шума на улицата.
А един път някой спомена джаз фестивала „Бюли“ – цял уикенд с музика, пиене навън из земите на величествения замък, в средата на Ню Форест, в Хемпшир. Фестивалът се провеждаше за шеста година през 1961-ва и наистина прокарваше пътя на фестивалната култура, която щеше да се разрази по-късно през това десетилетие. А нямаше ли някакви размирици в края на миналата година? Феновете на традиционния джаз и тези на модерния не проведоха ли един юмручен спор, подклаждан от алкохола? Кой не би искал да види нещо такова? Никой от приятелите ми около мен не си падаше по джаза, особено по онова време, но това нямаше значение. Значение имаше мястото. Малко скъпичко, но нямаше да е проблем, понеже там се намираше един прекрасен пъб, „Ръцете на Монтагю“, до приливната река, мястото, където се провеждаше фестивалът. Разправяха, че може да се пие в пъба, докато нивото на водата спадне, а тогава било възможно да се нагази, прекоси и да се промъкне човек на фестивала, като се изкатери по канализационната тръба, без да плаща билет. Човек няма да мирише много приятно след това, но ще влезе безплатно.
И така, аз отидох и всичко сработи изключително добре. Останахме в заведението, докато нивото на водата се снижи достатъчно и след това отидохме да разузнаем откъде ще се промъкнем. Оказа се, че тръбата е преливник, а не канализационна, което се оказа добра новина. Намокрихме се до коленете и малко се поокаляхме, но нищо повече. Тръбата беше малко над един метър в диаметър, затова промъкването се оказа доста лесно и макар на другия край да имаше метална решетка, блокираща горната половина на тръбата, просто трябваше да минем под нея, това беше единствената трудна част, и се озовахме вътре.
И тук, през 1961-ва, на едно отдалечено, тревисто място, няколко часа след успешното ни преминаване през водата, и сред приглушените звуци на традиционен джаз, вероятно изсвирен от „Крис Барбър Джаз Бенд“, или може би от „Клайд Вали Стомпърс“, или дори от добрия стар Акер Билк, легендарният кларнетист, аз изгубих по това време вече не толкова ценната си девственост, от една по-възрастна (и по-голяма) жена, която доста сериозно започна да ме сваля в палатката за продаване на бира. Не мога с точност да кажа колко по-възрастна беше – но достатъчно голяма, за да се разочарова от краткостта „не мигай или ще го изпуснеш“ на събитието. (Части от това събитие, доста изменени и преувеличени, по-късно намериха място в песента Maggie May.)
Беше важно да оставя зад себе си такъв крайъгълен камък, макар като животопроменящо, завъртащо света около мен събитие, не мога да кажа, че този кратък момент в тревата би могъл да се сравни с онова, което ми се случи през 1962-а, когато чух първия албум на Боб Дилън. Той наистина разтресе земята.
И други албуми са ми оказвали влияние: разкошният и театрален албум на Ал Джолсън, който мама пускаше и аз обожавах; C’mon, Everybody на Еди Кокран от 1958-а (някои от първите ми опити да пея пред публика представляваха кресливи имитации на Кокран от тази песен); или, по радиото във фабриката за тапети „Шанд Къд“, слушах как Сам Кук пее с медено стържещия си глас You Send Me, песен, която по-късно щеше да се превърне в основен образец на онова, което исках да постигна като певец.
Но нищо друго не успя да ме шашне както албума на Боб Дилън. Пусках го отново и отново на семейния радиограмофон, на чиято скала бяха написани, но никога не успяваше да ги намери, екзотични станции като Москва и Кабул. Но в този случай, за младите ми уши, докато плочата се въртеше в дървения саркофаг, нещо в тембъра на гласа и мистериозността на текста наистина ми се струваше, че идва някъде отдалеч. На мен ми звучеше точно като Америка. Това обобщаваше всичко, което си представях, че е Америка. Дилън пееше Talkin’ New York и на мен ми се искаше да избягам там. Без да разстройвам родителите си – аз ги обичах – но просто да вкуся от този свят на възможности, превъплътен в музиката, необятността и откритостта на Америка. Този албум не само разшири хоризонта ми: той го приближи. Оттогава нито един албум не ми е въздействал по този начин.
Исках да мога да пея тези песни и исках да мога да ги свиря – да се въплътя изцяло в тях. Имах спестени 10 паунда, взех от брат ми Боб още 30 назаем, за да си купя подходяща акустична китара с метални струни – „Зенит“, от един музикален магазин в „Уест Енд“, който се казваше „Айвор Марантс“. За разлика от първата ми китара, тази притежаваше полезното качество да си остава настроена – и, алилуя!, сега вече самият аз можех да я настройвам. Също така имах и каподастер, който да защипя върху струните, а това ми изглеждаше върха на музикалната изтънченост. А от някакво друго място се сдобих с хармоника и стойка за врата ми и вече можех да съм изцяло като Дилън. (Измина поне една година, докато някой ми каза, че в хармониката не е нужно само да духаш, а и да всмукваш – и, следователно, тази комбинация от духане и всмукване води до уникалния експресивен потенциал на този инструмент. Дотогава аз само духах, като изваждах звук на пиле, което бива удушавано отново и отново. Но, хей – това си е учебен процес.)
През някои дни татко трябваше да ходи до Айлингтън, за да поръча продукти и ме оставяше да се грижа за вестникарския магазин. И веднага след като тръгнеше, аз слагах надписа „Затворено“, сядах в малкия заден двор, близо до външната тоалетна, опитвайки се да задобрея в песните на Дилън на китарата – трудна работа, защото не бях толкова добър китарист, но открих, че доста добре успявам да ги наподобя с гласа си. Този учебен процес ме поглъщаше за цели часове, докато изведнъж осъзнавах, че е време татко да се върне, оставях китарата и бързичко отварях отново магазина. Татко казваше:
– Дявол да го вземе, днес не си свършил много работа!
А аз казвах:
– Беше много спокойно. Почти никой не влезе.
И така, с глава, изпълнена с Дилън, и сърце, натъпкано с неясна тийнейджърска бунтовност, аз навлизах в една силно стилизирана битническа фаза. Най-важният ход? Пускане на много дълга коса. През всичките тези години след това беше трудно да се обясни на хората колко шокиращо беше да имаш дълга коса във Великобритания през 1962 г. В една държава, която все още беше обединена и непроменлива, това приличаше на поругаване на всички социални ценности, акт на почти гротесков бунт, дълбока обида на всичко, което беше правилно и благоприлично. Когато работех във фирмата за дървени рамки, трима или четирима от мъжете имаха доста дълги коси, до раменете, а когато вървях по улицата с тях, шумотевицата, която предизвикваха, караше кожата ми да настръхне. Хората буквално им заставаха на пътя. В тези мъже нямаше нищо заплашително или агресивно; просто косата им беше дълга. Но дългата коса бе достатъчна.
И аз оставих косата си да порасне. Изглеждаше ми като нещо напредничаво. Мислех, че дългата коса изглежда страхотно и смятах, че реакциите към нея бяха нещо още по-страхотно. А после спрях да я мия, за да добавя и чорлавост. Всъщност, спрях да мия и всичко друго. Смърденето беше важна част от това да си битник така, както аз го разбирах, във версията на битник културата, която се просмукваше при нас от Америка постепенно, дразнейки интереса ни. Няма как да си истински битник, ако не излъчваш лоша миризма. Затова престанах да вземам вана и да си пера дрехите – моето стандартно битническо облекло от дънки, блуза с висока яка и кожен елек. Родителите ми намразиха това развитие на нещата, а сестрите ми и брат ми Дон бяха отвратени – най-вече бяха притеснени заради нервите, които причинявах на майка и татко. Мери веднъж ме дръпна настрана и ми се накара, понеже мислеше, че съкращавам с години живота на родителите ни. Само брат ми Боб нямаше проблеми с това, защото и той си падаше малко бунтовник и минаваше през етапа на конте-хулиган, докарвайки си много спорове с татко. Боб най-вероятно знаеше, че тези неща идват и си отиват постепенно.
Също така станах доста силно, но повърхностно, политически настроен. Казват ми нещо и аз съм против него. „Срещу какво се бунтуваш?“ „Ти какво предлагаш?“ Започнах да си купувам „Дейли Уъркър“, крайният социалистически вестник само за да дразня другите, които не бяха крайно леви. По време на обедната почивка, на местата, където работех, аз го изваждах, разгръщах шумно страниците и започвах да го чета. Нямах никаква представа за какво четях, но мисля, че предизвикваше желания ефект.
Естествено, това беше един от златните периоди за протести. През октомври, 1962-а трябваше да се припотим покрай кубинската криза – Хрушчов и Кенеди бяха опрели чело в чело за две седмици, Великобритания го играеше кученцето между тях, а войната, която щеше да засенчи всички предишни войни, беше на път да се разрази над нас. Заради тази работа аз и моите приятели се подготвихме добре. Щом кризата се задълбочи, ние си натъпкахме раниците с дрехи и консерви печен боб и поехме към Шотландия. Решихме, че ако се придвижим достатъчно далеч в северна посока, носейки консерви с боб, колкото ни беше според силите, можехме да излезем живи от тази ситуация. Това може би е леко наивно. Както и да е, успяхме да стигнем едва до Лутън и после се върнахме обратно.

Прочетете още

sana

Индийска тенис икона – с първа автобиография

Иконата на индийския тенис, а и на спорта в страната въобще – Саня Мирза описа живота си в книга. Договорът за издаването на автобиографията на световната номер 1 на двойки бе подписан наскоро с едно от най-големите издателства в света – „Харпър Колинс“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *