Начало / България / „Разходка в Париж“ – вълнуваща семейна сага

„Разходка в Париж“ – вълнуваща семейна сага

Razhodka v parij_COVERНа 18 август излиза „Разходка в Париж“ (изд. „Хермес“) от Серена Бърдик – вълнуваща семейна сага, в която се преплитат опасни тайни, чарът на периода Бел епок и магнетизмът на импресионизма.

Заможните фабриканти Саваре са в центъра на парижкото светско общество. Щедри меценати на изкуството и близки приятели с Едуар Мане, те се ползват с авторитет в артистичните среди. Но зад бляскавата фасада Огюст и Колет Саваре още носят неизлечими белези от семейни трагедии и опасни тайни. Погълнати от собствените си страсти, те почти не обръщат внимание на дъщеря си – Еме. Сдържаното и самовглъбено момиче израства в компанията на Анри, когото баща й осиновява, за да подсигури наследник на фамилията.
Вече пълнолетна, Еме се е отдала на голямата си мечта да достигне майсторството на френските импресионисти. Освен изкуството, тя има още една голяма страст – Анри. Когато момчето изчезва без логично обяснение, Еме е готова на всичко да го намери. Тя дълго и напразно очаква знак от любимия си, докато изненадващо попада на следа. На изложба в парижка галерия тя вижда картина на млада жена. Когато осъзнава, че девойката на платното е тя, а художникът – Анри, Еме вече знае къде да го намери.

Серена Бърдик завършва Американската академия по драматични изкуства в Калифорния, след което се премества в Ню Йорк, където записва специалност „Английска литература“ в Бруклин Колидж. Страстта й към театъра, литературата, изобразителното изкуство, Едуар Мане и импресионализма се преплитат в дебютния й роман – „Разходка в Париж“. Серена живее в Масачузетс със съпруга си и двамата им сина.

ОТКЪС

***
Когато стигна до другия край на салона, Едуар обяви шумно, сякаш през цялото време намерението му е било всички да чуят:
– Ще ми направите голяма услуга, мадмоазел Саваре, ако ми разрешите да нарисувам портрета ви.
Стаята утихна и всички се втренчиха в Еме.
Ако Едуар беше имал намерение да я поласкае, не се получи. Тя се почувства засрамена, сякаш изведнъж намериха у нея нещо уникално – просто защото Едуар Мане декларира това.
Папа стана от дивана и смайването в погледа му заля с хладна обида Еме. Той се приближи до Едуар, струйка дим се виеше спираловидно от края на пурата му.
– Ще бъде чест да нарисувате дъщеря ми, мосю Мане – произнесе той с гордост, сякаш едва сега тя беше придобила някаква стойност.
Колет пристъпи напред, изоставяйки група дами, които си шепнеха, затулили усти с ръкавици.
– Да – съгласи се тя, сякаш решението беше изцяло тяхно. – Бихме били много поласкани.
Ала дъщеря й видя устата на Мама леко да потръпва.
Еме беше готова да каже не. Искаше й се да се противопостави на родителите си. Но после се сети за картината на Едуар „Le Déjeuner sur l’herbe“1. Тя изобразяваше гола жена, която гледаше втренчено, дръзка и предизвикателна, а мъжете около нея, напълно облечени, небрежно се наслаждаваха на своя следобед в голямата гора на Фонтенбло.
Еме беше на единайсет години, когато картината беше показана в Салона, и си спомняше възклицанията, гнусните слухове и разразилия се скандал, предизвикан от картината. Еме се беше втренчила в нея, възхитена, почувствала трепет между краката си, а Мама беше поставила ръка пред очите й и я беше обърнала с гръб.
Сега тя погледна родителите си, а после и Едуар. Той я наблюдаваше развеселено и заинтригувано, сякаш напрежението от нейната нерешителност беше дори по-забавно от желанието му.
Едуар Мане беше нарушавал правилата, беше понасял нападения и подигравки, но вече беше горд и прочут, уверен в способностите си да прави каквото си поиска.
Еме му се усмихна и кимна. Тя щеше да му позира, ала не заради родителите си или защото художникът я намираше за интересна. Щеше да отиде при него заради онази картина, освободила в нея тръпката на желанието.

Студиото на Едуар на Рю дьо Сен-Петербург беше прекрасно, обширно и просторно. Четири огромни прозореца гледаха към Рю Моние на запад и към Плас дьо л’Юроп на юг. Еме прекоси оживения площад, за да стигне дотам. Тъмните подпори по моста все още блестяха от сутрешната слана, дъхът й образуваше облаче през воала.
Портиерката – грозна, намусена жена, я заведе в студиото, където Едуар подреждаше цветни възглавници, наведен над дивана.
– Помислих, че може да сте променили мнението си – каза той.
– И да разочаровам родителите си? – Еме пристъпи под студената светлина, нахлуваща през прозорците на балкона.
Едуар вдигна вечерна рокля в цвят на лавандула от облегалката на дивана и се обърна към нея.
– И аз не бих посмял да ги разочаровам – каза той и й подаде роклята.
От всички цветове бледолилавото най-малко подхождаше на кожата на Еме, но тя не отрони и дума. Пое тежката коприна в ръце и тръгна към паравана в далечния край на стаята.
Когато тя излезе зад него, Едуар подреждаше бурканчета с боя на масата. Той я погледна и посочи към дивана, където беше наредил възглавниците.
Еме се отпусна на тях. През тънките подметки на чехлите си усещаше трептенето на пода от влаковете, влизащи и излизащи с пуфтене от гарата „Сен Лазар“. Едуар я беше предупредил да не слага ръкавици, така че ръцете й бяха открити чак до китките, което я караше да се чувства леко разголена.
Художникът грабна нещо тъмно от поставката и се приближи до нея. Той миришеше на тютюн и сладък цитрус, сякаш беше натъркал портокалови корички върху дрехите си. Нежните косъмчета по тила на Еме настръхнаха, когато мъжът завърза кадифена панделка около шията й.
Той посегна надолу и приглади коприната върху коленете й, надипляйки полата й първо по един начин, после по друг. Събра ръцете й, след това ги раздели. Повдигна къдриците от челото й, сетне ги остави да паднат обратно. Изправи се и я погледна, като подръпваше брадата си.
– От роклята е. Цветът й е неподходящ. – Звучеше раздразнен, сякаш това беше по нейна вина. – Вървете да се преоблечете. – Отпрати я с махване на ръка. – Утре ще трябва да наема друга рокля.
Няколкото минути, докато тя стоеше неподвижно, а той се суетеше около нея, я накараха да настръхне от нетърпение. Успокоена, тя се усмихна:
– Бих могла да ви го кажа, още щом ми я дадохте.
Едуар се намръщи и дълбока бръчка се появи между веждите му.
– Предполагам, че трябваше да попитам.
– Бяло или черно са единствените цветове, които ми подхождат.
– Какъв нюанс на бялото?
– Чисто, снежнобяло.
– Онази вечер изглеждахте изключително в зелено.
– Беше тъмнозелено. Много тъмно.
Той кимна делово:
– Тогава чисто бяло с нюанси на дълбокия океан.
През брадата му Еме можеше да види леко пожълтелите зъби. Погледът му загатваше някаква неуловима интимност и тя усети краката й да омекват, когато се шмугна зад паравана. Измъкна се от лавандуловата рокля, като сега остро осъзнаваше акта на събличане.
Когато се появи отново, стегната в сутрешната си рокля, Едуар беше пред платното и скицираше един розов божур, който беше извадил от вазата и захвърлил върху гладката маса. След няколко минути цветето се появи в нежни, деликатни щрихи с тънки, изящни листенца.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *