Лира Литературно-рекламна Агенция
Днес се навършват 75 години от кончината на големия индийски писател, поет, философ, педагог, композитор, общественик, чието име на бенгалски език означава „Повелител на Слънцето“. Той е роден на 7 май 1861 година в Калкута в знатно бенгалско семейство с вековни традиции и променя дълбоко бенгалската култура в края на 19 век и началото на 20 век. През 1913 година получава Нобелова награда за литература и става първият неевропеец, удостоен с това отличие, което го превръща в един от най-широко известните по света индийци, наред с Махатма Ганди. Двамата са политически съмишленици в движението за независимост на Индия, като 
Ганди получава прозвището си Махатма („велика душа“) от Тагор, а от своя страна го нарича Гурудев („божествен учител“).
Произхождащ от бенгалско семейство от кастата на брахмините, Рабиндранат Тагор започва да пише стихове едва осемгодишен, а на шестнадесет години вече публикува поезия под псевдонима Бханушинго и пише първите си разкази и пиеси.
Най-важните си произведения създава на бенгали, но превежда голяма част от поезията си и на английски. Сред най-известните му произведенията са стихосбирките „Гитанджали“ и „Градинарят“, романа „Гора“ (1910) и сборника с философски есета „Садхана“.
През ноември 1926 година той идва в София, където му е устроено изключително сърдечно посрещане. Ето какво пише за него Димо Казасов в „Следи от изминали дни”:
„В тогавашния „Свободен театър” (днешния Музикален театър на ул. „Васил Левски”) се състоя публично събрание с вход и то доста висок. Билетите бяха разграбени и посетителите мъчно можеха да си пробият път сред множеството, блокирало улицата пред театъра. Когато Рабиндранат Тагор се появи на сцената, паянтовият салон на театъра потрепера от бурните и продължителни овации.
С няколко думи открих събранието, като припомних следното изказване на оратора пред европейския печат: „Европа – това е лудница, в която хората танцуват над гробовете на своите синове.” В речта си Рабиндранат Тагор каза:
Още съм под впечатлението на трогателното посрещане, което намерих тук. Бих искал да бъда един музикален инструмент, защото само музиката може да изрази човешките чувства.
Обиколих цяла Европа от севера на Швеция до вашия юг и видях много. Мисля и се мъча да отгатна тайната, която ви е събрала тук и идвам до заключението, че вие сте един млад народ, с проста душа, който още не е покварен от западната цивилизация. Бях в страни, където се цени физическото и материалното, бях сред цирка на грубата сила. А вие сте млад народ, който иска да се приобщи към духовното начало. Вие сте народ, който вярва в идеалите на бъдещето.
Аз не ида при вас като поет и философ, но в качеството си на поет искам да ви кажа, че съм ваш човек, защото поетът пее за любовта, която усеща и която аз чувствам, че препълва вашите души. Аз идвам да подчертая онова, което ще възроди човечеството и на което изцяло служа – любовта между народите.
Аз принадлежа на една нация, която притежава млада литература, която не е засегната от атмосферата на западната литература, тровеща читателя. Идвам от страната, където сме по-близо до природата, до човека и до народа и където по-ясно и по-пълно долавяме въжделенията и стремежите на света.
Нашата литература не се бои от критиката, която често си служи с отвлечени неща. Ние ценим произведенията по вложения в тях максимум от човещина. Ние сме прости, не познаваме рекламата и сме равнодушни към нейните похвати. На нас са скъпи народните песни и нашата лирика. В тях намираме ценности, които са чужди на сложната и богата европейска литература.
В моето отечество имаше тенденция за подражаване на всичко, което идва от Запад. Това подражаване води към фалш и затъпяване. Баща ми и аз винаги бяхме чужди на всяко изкуствено присадено нещо. Което съм създал, то е дълбоко мое собствено. То е искрено и вярвам, че е истинско.
Нашите критици не знаеха дали да ме приемат или да ме отрекат. Тяхното отрицание не ме отчая. Напротив, то укрепи моя дух. Когато на бреговете на Ганг пишех съчиненията си, аз не мислех, че пиша за другите, мислех, че пиша за себе си. Като малък не обичах училището и своите възпитатели. Бях непокорен. Непокорен, защото търсех свободата.
Едва към петдесетата си година почувствах нужда да опозная външния свят и един ден се озовах в Лондон с ръкописа на „Гатанджали’’ (Рабиндранат Тагор е удостоен за стихосбирката си „Гатанджали” с Нобелова награда за литература). В интимен кръг прочетох нещо от произведенията си, но не забелязах у присъстващите интерес към прочетеното. Почувствах се унизен. Исках да избягам. Но на другия ден се появиха похвални отзиви и аз станах известен на западните читатели. Аз обаче съм източен човек и си оставам източен поет.
Вярвам, че и вие имате голяма литература и богата народна поезия. Уверен съм, че вие не сте още заразени от фалшивите порочни похвати на Запада и на неговите школи. Вие не сте като изкуствените цветя: наглед пресни и благоуханни, а всъщност сухи и без всякакъв аромат.
Нашите два народа имат това общо, че са млади и затова вярвам, че ще бъда разбран от вас. Вярвам във великите заложби, които се крият във вашия народ и от сърце ви желая да бъдете щастливи.”
Съгласни или не с всичко, казано от великия индиец, нека в днешния ден си припомним някои от неизтляващите му с времето мисли.
Да си откровен е лесно, когато нямаш намерение да казваш цялата истина.
Не се бой от миговете – в тях звучи гласът на вечността.
Пепелта на мъртвите думи е полепнала по теб: измий душата си с мълчание.
Реката на истината тече през каналите на заблужденията.
„Учените казват, че новият ден ще започне, когато вие угаснете” – казал светликът на звездите. Звездите нищо не му отвърнали.
Смъртта е угасване на светлината на лампата, а не на слънцето.
Тревата търси на земята тълпите от себеподобни; дървото търси в небето своята самота.
Главното, на което животът учи човека, не е, че в света съществува страдание, а в това, че от самия човек зависи дали ще го превърне в благо, в радост.
Детето-цвете разтваря чашката си и възкликва: „О, скъпи мой свят, моля те, не увяхвай!”
Щастието е в това да отдадеш сърцето си на друг.
Дори шайката разбойници е длъжна да съблюдава някакви морални норми, за да остане шайка; те могат да грабят от целия свят, но не и един от другиго.
Каква огромна разлика между прекрасния, свободния, с нищо не помрачаван свят на природата, толкова тих, спокоен и непостижим, и нашата всекидневна суета, с нейните дребнави и тъжни тревоги и спорове.
Всяко родило се дете е вест за това, че Бог още не се е разочаровал от хората.
Не ударите с чук, а танцът на водата довежда облото камъче до съвършенство.
Лъжата никога няма да израсне до истина, ако расте на сила.
Ние потъваме в гъсталака на шумната тълпа, за да заглушим вика на собствената си съвест.
Водата в каната е прозрачна, а в морето – тъмна. Малките истини говорят с ясни думи; голямата Истина е велико безмълвие.
Потъвайки в наслаждения, ние преставаме да изитваме удоволствие.
Ние живеем на този свят само когато го обичаме.
Бракът е изкуство и то трябва обновявано всеки ден.
Докосвайки, можем да убием; отдръпвайки се, можем да владеем.
Позволи да вижда бодлите на този, който има очи да види Розата.
Ние опознаваме човека не по това, което той знае, а по това, на което се радва.
Много хора могат да говорят хубави неща, но само малцина умеят да слушат, тъй като за това е нужна сила на ума.
Лъкът шепне на стрелата, докато я пуска: „В твоята свобода е и моята.”
Животът получава богатството си от света; а цена му дава любовта.
Безкрайната надежда и ентусиазъм са най-голямото богатство на младия човек.
Тъмните облаци се превръщат в небесни цветя, когато ги целуне светлината.
В лъчите на Луната ти ми изпращаш своите любовни писма – казала Нощта на Слънцето. – А аз ще ти оставя своите отговори в сълзите по тревата.
Ти се усмихна и ми заговори, ей-така, за нищо; и аз разбрах, че точно този миг съм чакал толкова дълго.
Песимизмът е форма на душевен алкохолизъм.
Затворете вратата пред всички грешки и истината няма да може да влезе.
Ако не виждаш слънцето, не плачи – заради сълзите няма да видиш звездите.
Няма да успеете да прекосите морето като просто стоите и се взирате във водата. Не губете времето си за напразни желания.
Мъжът е тайна за жената, а жената – за мъжа. Ако не беше така, то би значело, че природата напразно се е потрудила, за да ги отдели един от друг.
Когато някоя религия реши, че трябва да завладее с доктрината си целия свят, тя се превръща в тирания.
