В метрото

Иван ГОЛЕВ

phpcx1tre_559xНаскоро ми се случи особена случка. В края на работния ден, привечер, хванах метрото на път за вкъщи. Бях качвал материали в сайта ни Лира.бг и подготвях други за поредния брой на списание „Книжарница“, което получава всеки клиент в магазините на „Хеликон“. След работа човек е поизморен и леко отнесен. Бях се хванал за тръбата по средата на пътеката, между двете врати, и погледът ми блуждаеше по седящите на седалките пътници и стоящите прави – ленивото, нищо незначещо сканиране. Още един ден отиваше към края си и за мен, и за тях. Доволни или недоволни от свършеното, очакващи малко разтоварване вечерта или бързащи към вечерята и леглото – редовите хора на големия град се преместваха от едно място на друго, Господ знае дали по-добро. Едни придремваха, други се взираха в телефоните си, трети просто гледаха пред себе си или наблюдаваха невиждащи отраженията си в отсрещното стъкло, зад което профучаваше чернилката на тунела.

На следващата спирка се качи жена на средна възраст и застана странично близо до мен. Вратите изсвистяха, мотрисата потегли и жената инстинктивно се хвана за най-близката до нея тръба. Беше облечена като всички – малко небрежно, но пък удобно. Летни сандали, тънък панталон, пусната свободно над него тениска. Приличаше на всички и… о, не, не приличаше на нито един от тях! Защото в дясната й ръка видях нещо, което накара полузаспалото ми сърце да трепне. Тя държеше… брой на „Книжарница”. На чиято трета страница беше снимката ми и краткото ми текстче, подобно на това.

Додето осъзнавах редкостта на случая и се опивах от сладкото усещане, че трудът ми бе достигнал до непознат човек, с когото пътувахме в един вагон, машинистът – софийски джигит – рязко даде газ и жената политна назад. Още миг – и щеше да падне в обятията ми. В последния момент се хвана за тръбата, за която и аз се държах, и остана на крака. Така и не се наложи да я хващам. Сега стояхме на сантиметри един от друг, всеки вкопчен в тръбата на различна височина.

Ние, пишещите, загряваме по-бавно. Силата ни е в това, да човъркаме и разбридаме една история, когато тя вече е отминала. Така и аз с горчивина си мислех: ех, защо не пристъпих към жената секунда преди тя да се хване за тръбата. Щях да я задържа за миг в ръцете си и да й кажа: Колко интересно нещо е животът, госпожо! Вие държите мен, а аз държа вас! И със загадъчна усмивка да разтворя списанието на трета страница.

Но съдбата реши това да не се случи. Не изрекох горните думи, които тя да запечата в паметта си и да разказва на деца и внуци: знаете ли, че веднъж… После тя слезе на своята спирка, аз – на моята. Остана ми само споменът за несъстоялата се неволна прегръдка и за забележителните слова, които тъй и не отправих към нея.

Все пак, мисля си, така е по-добре. Инак нещо щеше да се затвори, да приключи. И за известно време да секне движещата света енергия на неосъществената пълнота.

 

 

Прочетете още

Demonstrators clash with police during the "yellow vests" protest against higher fuel prices, in Brussels, Belgium, December 8, 2018. REUTERS/Yves Herman

Протести и простаци

Иван ГОЛЕВ Франция пак се разбунтува. И други страни в Европа надигнаха глас. Чат-пат и …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *