В метрото

Иван ГОЛЕВ

phpcx1tre_559xНаскоро ми се случи особена случка. В края на работния ден, привечер, хванах метрото на път за вкъщи. Бях качвал материали в сайта ни Лира.бг и подготвях други за поредния брой на списание „Книжарница“, което получава всеки клиент в магазините на „Хеликон“. След работа човек е поизморен и леко отнесен. Бях се хванал за тръбата по средата на пътеката, между двете врати, и погледът ми блуждаеше по седящите на седалките пътници и стоящите прави – ленивото, нищо незначещо сканиране. Още един ден отиваше към края си и за мен, и за тях. Доволни или недоволни от свършеното, очакващи малко разтоварване вечерта или бързащи към вечерята и леглото – редовите хора на големия град се преместваха от едно място на друго, Господ знае дали по-добро. Едни придремваха, други се взираха в телефоните си, трети просто гледаха пред себе си или наблюдаваха невиждащи отраженията си в отсрещното стъкло, зад което профучаваше чернилката на тунела.

На следващата спирка се качи жена на средна възраст и застана странично близо до мен. Вратите изсвистяха, мотрисата потегли и жената инстинктивно се хвана за най-близката до нея тръба. Беше облечена като всички – малко небрежно, но пък удобно. Летни сандали, тънък панталон, пусната свободно над него тениска. Приличаше на всички и… о, не, не приличаше на нито един от тях! Защото в дясната й ръка видях нещо, което накара полузаспалото ми сърце да трепне. Тя държеше… брой на „Книжарница”. На чиято трета страница беше снимката ми и краткото ми текстче, подобно на това.

Додето осъзнавах редкостта на случая и се опивах от сладкото усещане, че трудът ми бе достигнал до непознат човек, с когото пътувахме в един вагон, машинистът – софийски джигит – рязко даде газ и жената политна назад. Още миг – и щеше да падне в обятията ми. В последния момент се хвана за тръбата, за която и аз се държах, и остана на крака. Така и не се наложи да я хващам. Сега стояхме на сантиметри един от друг, всеки вкопчен в тръбата на различна височина.

Ние, пишещите, загряваме по-бавно. Силата ни е в това, да човъркаме и разбридаме една история, когато тя вече е отминала. Така и аз с горчивина си мислех: ех, защо не пристъпих към жената секунда преди тя да се хване за тръбата. Щях да я задържа за миг в ръцете си и да й кажа: Колко интересно нещо е животът, госпожо! Вие държите мен, а аз държа вас! И със загадъчна усмивка да разтворя списанието на трета страница.

Но съдбата реши това да не се случи. Не изрекох горните думи, които тя да запечата в паметта си и да разказва на деца и внуци: знаете ли, че веднъж… После тя слезе на своята спирка, аз – на моята. Остана ми само споменът за несъстоялата се неволна прегръдка и за забележителните слова, които тъй и не отправих към нея.

Все пак, мисля си, така е по-добре. Инак нещо щеше да се затвори, да приключи. И за известно време да секне движещата света енергия на неосъществената пълнота.

 

 

Прочетете още

211399_b

Топ 10 на „Хеликон” за най-продавани книги (22 януари – 28 януари)

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА 1. Ничия земя от Дейвид Балдачи 2. Произход от Дан Браун 3. Гордост …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *