„Най-важното в една рокля е жената, която я носи”. С тази популярна мисъл на Ив Сен Лоран започва романът „Малката черна рокля” от Джейн Л. Роузън, който вече може да бъде намерен и на български език. Очарователна, забавна и сърдечна история за една малка черна рокля и за съдбите на девет жени, които са се докоснали до нея.
Традицията на „Блумингдейлс“ повелява всеки сезон да има една малка черна рокля – хитът на сезона. Тя е върху кориците на списанията, по витрините на магазините, на червения килим. Това е Роклята – дискретна, елегантна, изискана. И всяка нюйоркчанка копнее да я има.Роклята кара млади момичета да се гледат в огледалото и за първи път да виждат, че оттам ги гледа жена; зрели жени да се въртят и оглеждат с нея като момиченца; очите на млади и стари мъже да се обръщат след нея. Защото така действа красивата рокля. Кара обикновената жена да се чувства необикновена. Красивата рокля не остарява. Тя е вечна и носи мъничко магия.
Малката черна рокля се превръща в една от героините, сред които са продавачка, частен детектив, секретарка, студентка… Всички те живеят в Ню Йорк и на пръв поглед са напълно различни, но всъщност ги обединяват страстите, емоциите и преживяванията, през които преминават, а житейските им пътища са свързани от една рокля и усещането, когато са облечени в нея. В книгата се преплитат няколко истории – за любовта, която може да те срещне на необичайно място, за втория шанс, за обидата от изневярата, за удовлетворението от работата, за житейската равносметка.
Романът на Джейн Л. Роузън е любовно писмо не само към малката черна рокля, но и към Ню Йорк. В пъстрия и динамичен град, в който съдбите на хората се пресичат, винаги се намира история, която заслужава да бъде разказана. „Малката черна рокля” е първата книга на Джейн Л. Роузън, която излиза в България. Вече е преведена на 10 езика и събира все повече позитивни отзиви, като от „Пъблишърс Уийкли” я определят като „забавно четиво, с добър сюжет – перфектен роман за летния сезон“.
ПРАВИЛНАТА РОКЛЯ ТЕ ПРАВИ НЕПОКОЛЕБИМА И УВЕРЕНА
Ето какво споделя нюйоркчанката Джейн Л. Роузън за новата си книга:
Какво ще ни разкажете за новата си книга „Малката черна рокля“?
Някои я определят като любовно писмо към Ню Йорк и мисля, че са прави. Това е историята на една рокля от „Блумингдейлс“, която, независимо дали е носена цяла вечер или за няколко часа, дава увереност на девет много различни една от друга жени и променя живота им. Правилната рокля може да те накара да се чувстваш непоколебима, уверена, да признаеш любовта си към някого или дори да забележиш собствените си възможности. Надявам се, че „Малката черна рокля“ ще подейства така и на всички свои читатели.
Какво ви вдъхновява да пишете?
В повечето случаи някаква мисъл, нещо, на което съм станала свидетел, анекдот. „Малката черна рокля“ е вдъхновена от една градска легенда, която приятелка ми разказа, докато чакахме багажа си на летище „Кенеди“. Така се роди и една от историите в книгата, а след това започнаха да се появяват една след друга и останалите.
Планирате ли внимателно сюжетите на книгите си, или сте от писателите, които сядат и направо започват да пишат? Това променило ли се е с годините, или зависи от книгата, върху която работите?
И двете. Първо оставям идеята да кристализира в съзнанието ми. Много внимателно обмислям героите и действията им от началото до края. Това се случва навсякъде – сутрин вкъщи, докато все още лежа в леглото и се правя на заспала, докато пътувам в метрото, преди да заспя вечер. След това нахвърлям основната идея за всяка глава върху картончета, които много рядко после поглеждам. И после започвам да пиша, сякаш никой не ме гледа. При „Малката черна рокля“ ми беше леко по-сложно. За да се нареди правилно цялостната картина, се изискваше много внимателно обмисляне на сюжета. По едно време, в процеса на писане, аз дори си направих календар, за да следя роклята. Знаех къде се намира тя по всяко едно време. Беше ми прекалено сложно да я следя само в ума си.
Имате ли домашен любимец, който е до вас, когато пишете?
Да, кучето ми Присила. Тя беше половинката от прекрасна двойка заедно с милия ми Елвис, порода „Котон де Тулеар”, който, както съименника си, си отиде доста млад. Присила е отчасти хаванска болонка, отчасти пудел и заради пъргавината й ние я определяме и като котка. Любимото ѝ място за почивка е върху масата в трапезарията, което пък е и моето любимо кътче за работа вкъщи.
Каква е предпочитаната ви гледка, докато пишете?
Няма друго място, където бих искала да работя, освен на верандата ми във Файър Айлънд. През уикендите има постоянно движение на най-различни хора, които преминават оттам, но през делничните дни е невероятно спокойно.
Някога имали ли сте ужасна любовна среща? Искате ли да споделите?
Имаше един период, след като завърших колежа и преди да се запозная със съпруга си, когато ходех по срещи, повечето от които на сляпо. През 80-те и 90-те уреждането на срещи е като Tinder и Match.com в наши дни. По онова време срещите на сляпо си бяха наистина срещи на сляпо. Не можеше да намериш човека нито по фейсбук, нито в гугъл, просто трябваше да се довериш на онзи, който ви е уредил. Аз имах и бонус защита в лицето на Джърмейн – любимия ми портиер в блока ми в Уест Вилидж, който ме приемаше като своя дъщеря. Той загатваше какво да очаквам с тона, с който ми съобщаваше за момчетата. Репертоарът му беше разнообразен и варираше от „Един джентълмен на име Стийв е тук и пита за теб. Да го пусна ли да се качи?“ до „Някакъв мъж на име Мо е тук. Да му кажа ли, че слизаш?“ Един ден, докато си слагах червило пред огледалото, домофонът звънна. Веднага натиснах копчето и чух Джърмейн да казва „Здравей, Джейн. О, звучиш сякаш си болна!“. Не му се доверих и така се озовах на най-ужасната си среща някога.
Каква страхотна история! Всички имаме нужда от един Джърмейн в живота си. А какво правите през свободното си време?
Точно сега нямам много свободно време, така че ме попитайте отново след няколко месеца, когато децата ми се изнесат от къщи.
Източник: Usatoday.com
ОТКЪС
Край и начало
от Люк Сийгъл, доктор
На следващата вечер отидох да взема Саманта Шварц с рокля на Max Hammer в ръка. Изчаках я, докато се преоблече – изглеждаше невероятно в нея. Странно е да си заобиколен от цялото си семейство на първа среща. Много се притеснявах как ще я представя на роднините. Какво знаех за нея, освен че имаше лош вкус за мъже? Някой все щеше да попита как сме се запознали, а аз не знаех какво точно да отговоря. През цялото време обаче се вдигаха наздравици, хората танцуваха и се разказваха страхотни истории за дядо ми, така че никой нямаше време да любопитства. А красивото момиче действаше като репелент[1] срещу всички клюкарки на празненството.
Младите колеги на дядо ми говореха колко много са научили от него и каква чест е било за тях да работят с него. Научили повече неща, отколкото в училището по дизайн в Роуд Айланд, Парсънс или пък в Института по модни технологии. Саманта очевидно го боготвореше. Разказваха как научили думи на идиш – един от тях вдигна дори наздравица на идиш. Друг пък каза, че най-големият комплимент, който е получил по време на работата с дядо ми, бил, когато дядо го нарекъл „mensch“[2]. Едно момиче разказа за чувството за хумор на дядо ми, който постоянно правел коментари и шеговити забележки за тяхното поколение. Със сълзи в очите продължи да говори за дядо ми и за това как той с удоволствие се научил да изпраща съобщения от телефона си, но когато емотиконите станаха популярни, той се разгневил.
– „Отне ми толкова време да науча добре английски език, а ето, че се връщаме към ерата на пещерните хора и си общуваме с йероглифи!“ – каза тя като имитираше полския му акцент.
Държаха се седем или осем речи. Стаята беше изпълнена със смях, веселие, сълзи от щастие и ръкопляскане. Но когато синът на Макс Хамър помоли дядо ми да каже няколко думи, всички притихнаха.
Морис Сийгъл, дядо ми, разказа историята как, когато бил на тринайсет години, случайно бил спасен на кораба за Америка от Макс Хамър. Говори за първите години в Америка и това колко било важно да изградят живот тук, за да почетат жертвата на тези, които останали в родината им. Когато най-накрая свърши, нямаше и един човек, който да не се беше просълзил. Когато си лекар, си мислиш, че работата ти е много важна, защото от теб зависи спасяването на човешки живот. Но животът на дядо ми и обяснението му какво значи за него да прави рокли за жени, ме свали на земята.
– Седемдесет и пет години правя рокли за жени. Това означава, че седемдесет и пет години съм правил жените щастливи. Седемдесет и пет години съм карал зрели жени да се въртят пред огледалото като малки момичета. Седемдесет и пет години съм правил така, че млади момичета да се гледат в огледалото и за първи път да виждат, че оттам ги гледа жена. Карал съм очите на младите мъже да изскачат от орбита; възрастни мъже да се ококорват. Защото така действа красивата рокля. Прави така, че обикновената жена да се чувства необикновена. Като моята Матилда, всички жени са наистина необикновени. Просто невинаги могат да си позволят да се увият с панделка и да покажат на света истинското си аз. Когато успеят обаче, роклята е от най-голямо значение. Никой, получил покана за вечеря, сватба или пък бал, не си казва: „Ох, трябва да си купя нова шапка“. Не, казва, че трябва да си купи нова рокля. Никой не губи седмици в търсене на перфектния пуловер или блуза, не, но перфектната рокля може да накара жените да влязат в почти всеки магазин в Манхатън. Роклята е тази, за която се търси подходяща чанта, обувки, подходящо червило, а не обратното. Роклята, която носят на абитуриентския си бал, на сватбата си, дори и на втората си сватба, е може би най-важното решение, което трябва да вземат за този съдбовен ден. Може би отделят повече време да обмислят каква рокля ще носят, отколкото да обмислят самото предложение за брак. Мога да се обзаложа, че не стъклените обувчици дават самочувствие на Пепеляшка да отиде непоканена на бала, а роклята. Роклята ѝ дава силата да го направи! Аз съм скромен човек, но ако не го кажа сега, няма да го кажа никога. Горд съм, че съм помогнал на хиляди жени да се почувстват красиви; че моите творения са карали хората да се обръщат след жените и са стопляли сърца; че роклите на Макс Хамър са висели на закачалки в гардеробите, обвити в спомени за всички тези специални поводи, когато са били носени. За разлика от мен, красивата рокля не остарява. Тя е вечна. Красивата рокля носи и мъничко магия. Крояч като мен е щастлив, че може да се нарече и магьосник. Щастлив съм, че ви познавам, щастлив съм, че познавах Макс Хамър и че прекарах живота си, като украсявах живота на необикновените жени.
Някъде по средата на речта на дядо ми Саманта ме хвана за ръката и останахме така, докато го слушахме. Почувствах неочаквана връзка с нея. Видях, че баба ми ни поглежда често и това почти ме накара да пусна ръката ѝ. Но вечерта беше изпълнена с толкова хубави емоции, че оставих баба ми да се наслади докрай. Освен това ми харесваше усещането на ръката на Саманта в моята. Никога не съм водил момиче вкъщи, защото семейството ми се бъркаше навсякъде. Но беше приятно да споделя този личен момент с някого извън семейството – някой, който беше там само за мен.
Почудих се дали наистина една рокля може да има толкова много власт? Погледнах красивото момиче до мен, облечено в рокля на Max Hammer. В очите ѝ блестяха сълзи и се замислих дали дядо ми е прав. Все едно ми беше прочел мислите, защото след това дойде при мен и ме целуна по бузата. Хвана Саманта за ръката и я завъртя.
– Магия – каза той.
Наистина е много красива в роклята, но чак пък магия?, помислих си аз.
– Как се запознахте вие двамата? – попита той.
Саманта забеляза, че се притесних, и отговори вместо мен:
– Срещнахме се заради една от вашите рокли.
Беше права. Една от неговите рокли ни срещна. Може би имаше магия все пак.
[1] Вещества, които отблъскват насекомите. – Б. р. [2] Mensch (от идиш) – честен и достоен човек. – Б. пр.