Лира Литературно-рекламна Агенция
Интервю на Людмила ЕЛЕНКОВА с Иван Голев:
Романът ти „Сезонът на погребенията“ завършва трилогията „Дани“ и „Брокат и парцали“. Може ли да се чете отделно от тях?
Днес всичко може да се чете отделно от всичко. Обитаваме толкова разпокъсан свят, че причинно-следствеността е вече непостижим блян. Улавям се как за пръв път се срещам с някакви хора и започвам да им говоря така, сякаш сме били и пре-били. Не допускам да се дължи единствено на някакъв мой личен невротизъм – по-скоро океанът от свръхинформация, в който хаотично плуваме, ни кара да си спестяваме викторианските усукваници и мудно тътрене на нозе. Та и със „Сезонът” е така. Не е фатално, ако не си чел предишните два романа. Но, разбира се, е много по-добре да си. Само че „Дани” отдавна не може да се намери по книжарниците – може би само в някой антиквариат или в библиотеките. Или у хора, които го имат вкъщи.
Възможен ли е още големият разказ в съвременната българска литература? Не говоря за епоси от типа на „Тютюн“ и „Иван Кондарев“, да речем, колкото една последователна и цялостна тема с продължение.
Лаская се от мисълта, че трилогията ми отговаря положително на въпроса ти. С какъв успех – е друга работа. „Дани” и „Броката” ги писах преди 10-12 години и тогава навярно още съм си мислел, че подобни епоси имат място в литературата. Бях просто задължен пред себе си и пред героите си да напиша и „Сезона”. Но днес не съм така убеден в смисъла от подобни мащабни занимания. Може да се дължи на умора или пък на цялостното ми разколебаване в ползата от усилията ми. Пишеш като смахнат години наред, губиш зрение, за да отваряш очите на другите и накрая какво – и теб реката те изхвърля на брега като ненужен, а течението носи други щастливци, които кряскат и вряскат, както може би и ти на времето. Всичко е суета и го постига забрава. Още повече днес, когато истерията да се бълват все нови и нови продукти (включително и книги) така е завладяла производителите (издателите) им, че волю-неволю превръща всичко в еднодневки.
Героят ти Лазар Лазаревски е журналист, чийто зрял живот преминава в медиите, но защо той все не успява да се приспособи към тях?
Защото е някакъв тъпак навярно. Или пък пич – откъде да го знам. Да се приспособиш към сегашните медии означава или да си голям гьонсурат, или пък човек без всякакви принципи. Всеки що-годе мислещ член на бранша вижда в каква помия са се превърнали българските медии. Но той какво да прави – за това е учил, това го влече. Затова махва с ръка и си вика: аз ли ще оправя света? Лазар не е типичен журналист, а по-скоро културен медиатор. Може да върши различни неща в сферата на медиите, и когато се хване с такива, които му допадат, се справя добре. И все пак някакво дяволче все го човърка да си отваря устата, когато не трябва, да връзва кусури на едно или друго и затова периодично го отнася. Не може безкрайно да се мълчи. Има нужда и от махнаджии, макар че тях никой не ги обича.
Любимата му – Калина, присъства в текста заради принципа, че зад всеки успял мъж трябва стои по една умна жена, или като контрапункт на Лазаревски?
Пресилено е да се каже, че Лазар е успял. Той е в непрекъснато състояние на възходо-падение. Ако се задържи по-дълго на някоя длъжност, тогава пък нещо се прецаква в личния му живот. Не се радва на пълно щастие. Той е като всеки от нас. Едно му се получи, друго се закучи. Та Калина, с която съдбата го събира в някакъв етап от неразбориите му – дали благодарение на търпението си или като израз на поговорката: търкулнало се гърнето, намерило си похлупака – заживява с него. Но и тя не е лесна, да знаеш. Просто, да, може би е някакъв контрапункт, макар че в какво – и тя не е конформист, и тя току си удря главата в някой ръб наоколо. Тъй че бих коригирал фразата ти – до всеки мъж трябва да има по една жена (както и обратното), с която да се дърлят, но после да си прощават, защото единствено прошката движи този свят. Инак да сме се изпотепали отдавна.
Повествованието в „Сезонът на погребенията“ тече от първо лице. Не те ли смущава такова себеразкриване или го използва като вид катарзис?
За катарзиса си напълно права. Когато седнах да пиша „Дани” се намирах в такова затлачено от всякаква мръсотия състояние, че или трябваше да избълвам всичко навън през естествените си отвори (писането е един от тях), или да се пръсна. И така започна. Но, навярно си забелязала, в „Сезонът” като че ли е останало доста по-малко от гнева на Ахила, който е моторът на действието в първите два романа. Явно не може да си все гневен и недоволен. Да си вечен прънкяч, както казват по радомирско. Колкото до себеразкриването, мисля, че всеки добър читател е активен воайор. Знам по себе си: най-силно ми въздействат онези автори, които не се свенят да си разкрият душиците до най-дълбоките пластове. Тук не става дума да си завираме любопитните гаги един в друг, а за нещо много по-същностно. Когато открия, че на един Хенри Милър, например, не му пука да ме вкара в леглото между себе си и любимата си, аз разбирам, че той е над тези неща. Че иска да изпитаме своята общност на по-високи витки от спиралата на човешкото единение. Добрите писатели се ровят в мръсното бельо на героите си, човъркат из раните им, за да открият там някой скрит бисер или да извадят гнойта. А лошите писатели, които с буржоазна превзетост се гнусят от второто, ми приличат на лекари със снежнобели престилки, които не смеят да те докоснат, да не би случайно да прихванат нещо от теб. Какви лекари са тогава?
За какво служат книгите днес? Това, че четенето се превърна в своеобразен лайфстайл, не го ли отдалечава от същността му?
Не знам. Навярно не би трябвало да отделяме рязко етапите в развитието на читателската среда. Преди сто години, при доста по-затворения начин на комуникиране, четенето е било основно средство да опознаваш света и хората. Днес за това се грижат още една дузина човешки изобретения. Тези от нас, които въпреки тях се посвещават на книгите, са навярно нещо като феновете на операта. Мислим си, че операта би следвало да е демоде, но не е, който я обича, я обича. Освен това, четенето в наши дни е разпростряно върху най-различни жанрове, което многократно увеличава числеността на упражняващите го. Кеф ти роман, кеф ти книга за самопомощ, чиклит, фентъзи, документалистика, история, политика, спорт, медицина – всичко, за което се сетиш, се води книга, а книгата се чете. Ако някой се сети да напише книга със заглавие „Само за безмозъчни”, сигурен съм, че също ще си намери публика. Четенето за мнозина е дрога. Както има хора, които не могат без телевизионни сериали или без да пускат всяка седмица фиш за тото, така има и хронични читатели. Може би по този начин се крият от битието, създават си по-добър свят. Но те са основният контингент на издателите. Заради тях основно те бълват своята продукция, много често без да са убедени в качествата й. Лично аз мисля, че е по-добре да се издават по-малко книги. Това, разбира се, е невъзможно, няма как да го забраниш комуто и да е. Но така, както е сега, ако нямаш изработен вкус към литературата, е много лесно да бъдеш подхлъзнат в бозата. Я, че то не било лошо, хм, значи можело да се пише и така. И лека-полека ставаш функция на индустрията. Тя ти пробутва лъскави дрънкулки и ти се хващаш. Затова е много важно да се хигиенизира вкусът. Както и той да бъде възпитаван у младите. Безцелната свобода не е нужна никому. И дръвчето, ако не бъде подпряно в началото и поокастрено, много лесно може да се изроди в крив, стърчащ във всички посоки грозник.
Питаш за същността на четенето. Тя е в това да се самоопознаваш. Дори в тези жанрове, които уж са изобретени да са занимателни, като криминалета, трилъри и тям подобни, основното е да откриеш себе си в другите хора. Да научиш нещо за тях, което досега не си знаел, или пък да се убедиш, че и те са като теб и гребете в една посока. Да четеш, означава да се стремиш към единение с хората – като водиш вътрешен диалог с тях и ги убеждаваш, че ти си правият, или пък като приемаш тяхната правота.
