Лира Литературно-рекламна Агенция
Людмила ЕЛЕНКОВА
Днес е Денят на Бастилията – националният празник на Франция. На 14 юли преди двеста двайсет и седем години е щурмуван и превзет символът на тогавашния френски абсолютизъм.
В последните две обаче, съдбата не е благосклонна към тази държава, положила основите на модерна Европа. Жестоки атентати свиха сърцето на Париж през 2015 г., а скорошната загуба от Португалия на Евро 2016 ни подсети колко демагогия съдържа „приповдигнатата истина на жеста“. Дали ще пришием стиха на поета Бодлер към спорната според мнозина политика на президента Оланд, няма значение. Едва ли това би качило рейтинга му.
По-любопитна е литературната институция. Припомняме ви някои автори и заглавия, оформили класическия й ореол.
Виктор Юго (1802-1885) е от фигурите на Франция, които могат да поведат тълпи. Той пише „Клетниците”, докато е в изгнание и в отговор на приключенския роман на Йожен Сю “Парижките потайности“. Последният заклеймява правосъдието и затворите, хранещи престъпници. Читатели по целия свят обаче до ден днешен са съпричастни на каторжника Жан Валжан и виждат собствените си държави като репресивна машина, сходна на Бастилия. Особено ние, българите, дори да не сме се докоснали до всичките 1650 страници на този труд, пазим с умиление спомена за защитната реч на Юго за нашия народ след Априлското въстание. И въпреки крайностите на писателя, политическите му амбиции и лична противоречивост, се прекланяме пред перото му. Гаврош пък се превръща в нарицателно. Защото когато „народът кърти паветата, за да строи барикада, от тях изскача искрата на времето“. Заложено било да прехвърчи и към настоящето на Франция.
Оноре дьо Балзак (1799-1850).„Когато жените обичат, те ни прощават всичко, дори и недостатъците. Когато не ни обичат, те не прощават нищо, дори достойнствата ни“. Един от многото цитати на грозния чаровник, банкрутиралия индустриалец, геният, създал над 100 романа и бетонирал класическия реализъм във форма, в каквато го изучаваме днес. „Величие и падение на куртизанките“ е фрагмент от Човешка комедия, свят населен с 2000 герои и с безчестието на дълга, останал му след Френската революция. Извън пословичната страст към жените, кафето и писането (по 18 часа на ден) Балзак e литературната бездна на 19 в., в която скокът е полет.
Ги дьо Мопасан (1850-1893).„Влязох в литературата като метеор, ще изляза като мълния.” Роден в замък от майка, която е приятелка с Флобер, Мопасан още приживе става галеник на съдбата. Виждаме го обграден със слава и женско внимание, собственик на четири замъка, две яхти и летателен балон. Кръщава ги на книгите си. Популярен е като майстор на късия разказ, а българските читатели го познават най-вече с романите „Бел ами“ и „Един живот“. Умира от сифилис в пансион за душевноболни, сякаш животът и творчеството му потвърждават мнението, че френската литература е като френската любов.
Анpи Мapи Бeйл – Стендал (1783-1842). Свързваме го с ненавистта към религията, с образа на първия кариерист, прецизно описан в лицето на героя Жулиен Сорел от „Червено и черно“, с длъжността на дипломат в Италия. Там Стендал създава „Пармският манастир“ и подобно на Ромен Гари от следващия век, сърцето му принадлежи на няколко нации и безутешната жажда да бъде лидер в своето време. Наполеон вдъхновява великия класик към борба за личностно израстване, той става масон. Оттук и символиката на цветовете червено и черно, над която дълго можем да размишляваме за възхода и падението на един идеал.
Извън списъка останаха Жул Верн, Алфонс Доде, Емил Зола, и десетки христоматийни имена. Както Флобер е казал – „Ема Бовари – това съм аз“, всеки от тях има правото да заяви – „Франция това съм аз“. Иначе, самочувствието предполага и доза смирение.
