Лира Литературно-рекламна Агенция
От няколко години в Европа и света все по-популярна става една нова професия – библиотерапист. Това, най-общо казано, е лекар, който предписва книги вместо лекарства. За всеки запален читател тази професия сигурно изглежда като блян, макар че със сигурност подобна функция изпълняват всички по-добри книжари.
Ровейки по темата, се натъкнах на есето на писателката Керидуен Дови за „Нюйоркър“, в който тя разказва за първия си сблъсък с библиотерапията. Ето какво пише тя (със съкращения):
„Преди няколко години ми подариха сесия с библиотерапист в „Училище по живот“ в Лондон. Образователната структура предлага иновативни курсове с цел да помогне на хората да се справят с емоционалните предизвикателства на съществуването. Трябва да призная, че в началото не харесах идеята да получа „рецепта“ за четене. Предпочитах да изповядвам пропагандираното от Вирджиния Улф отдаване на собствените си открития и да се наслаждавам не само на самите книги, но често и на начина, по който ме намираха – например на задната седалка на автобус, в туристически хостел в Дамаск, в най-забутаните тъмни кътчета на библиотеката в гимназията, докато се разсейвах по време на учене. Дълго време бях особено внимателна и се противях на специфичното поведение на някои запалени читатели, които настояват: „Трябва да прочетеш това“ и ти натикват книга в ръцете с блажен блясък в очите, без да разбират, че книгите означават различни неща за хората – и дори за един и същ човек – в различни моменти от живота им. Когато бях около 20-годишна харесвах разказите на Джон Ъпдайк, например, но когато бях на 30 – ги мразех, макар че не знам по каква точно причина.
Книги за духовна сила
Но сесията беше подарък и даже неочаквано бях развълнувана от въпросите за навиците ми на четене, които библиотерапистът Ела Бертоуд ми изпрати. Никой досега не ме бе питал такива неща, макар че четенето на художествена литература винаги е било основно занимание в живота ми. Обичах да поглъщам книги по време на ваканциите си. Винаги в куфара ми има повече книги, отколкото дрехи, казах на Бертоуд. Признах и малката си мръсна тайна – че не обичам да купувам, или притежавам книги. Винаги предпочитам да ги взимам от библиотеката. Тъй като съм писател, това не ми носи много добра карма що се отнася до превръщането на книгите ми в бестселъри. За моя изненада в отговор на въпроса: „Какво най-много ви тежи в момента?“ отговорих: „Тревожа се, че нямам духовната сила да се справя с мъката, която ще ме обземе при загуба на някой, когото обичам. Не съм религиозна и не искам да бъда, но искам да прочета повече за хора, които в някакъв ранен етап са открили форма на вярата в някакво свръхсъщество като тактика за емоционално оцеляване.“ Оказа се, че дори само отговорите на такива въпроси ме караха да се чувствам по-добре, някак по-лека.
Имахме няколко задоволителни размени на писма, а Бертоуд продължи да дълбае все по-дълбоко. Разпитваше ме за семейната ми история, за страха ми от мъката. Накрая ми изпрати „рецептата“ с препоръчани четива, никое от които не бях чела. Сред тях бе „The Guide“ от Р. К. Нарян. Бертоуд написа, че това е прекарана история за човек, който започва да работи като екскурзовод на гарата в Малгуди, Индия, но сменя много начинания, преди да разбере, че призванието му е да е духовен учител. Беше избрала романа, защото можел да остави в мен усещането за „странна лекота“. Друга „предписана книга“ беше „Евангелието по Исуса Христа“ от Жозе Сарамаго: „Сарамаго не разкрива собствената си позиция по отношение на вярата, но описва по много жив и завладяващ начин версия на историята, която всички знаем толкова добре.“ “Henderson the Rain King“ от Сол Белоу и „Сидхарта“ от Херман Хесе също ми бяха предписани. Имаше и няколко заглавия нехудожествена литература като „Историята на Бог” от Карън Армстронг и „СУМА: 40 истории от отвъдното“ от Дейвид Игълман.
За няколко години минах през предписаните ми книги. С моя си ритъм, с начина си на откриването им и сега съм щастлива достатъчно, за да не се е налагало да изпитвам поносимостта си към мъката. Но това, което се случи е, че тези книги ми помогнаха да премина през нещо напълно различно. В продължение на няколко месеца се наложи да изтърпя силна физическа болка, на която устоях. Прозренията ми от четенето са още неясни, както често се случва при четенето на художествена литература, но в това е и силата им. В зряла възраст открих, че именно художествената литература е едно от малкото ми останали средства за трансцеденталност, че именно в тези книги е малката точка, в която тялото ми се слива с велената. Четенето на художествена литература ме кара да губя усещане за себе си, а едновременно с това ме кара да се чувствам цяла. Както Улф, самата тя ревностна читателка, пише: книгата „ни разделя на две части, докато четем“, „състоянието на четене се състои именно в пълната елиминация на Егото“, докато „обещава вечен съюз“ с друг ум.
Библиотерапията през вековете
Библиотерапията е много широко понятие за една древна практика на окуражаване на четенето с терапевтични цели. Първата употреба на този термин е в един текст в „The Atlantic Monthly“ от 1916 г., наречен „Литературна клиника“. В него авторът описва нещо, което нарича „библиографски институт“, управляван от негов познат в мазето на църквата им. Там познатият му раздавал четива с лечебна стойност. „Библиотерапията е една нова наука“, твърди авторът през 1916 г. „Книгата може да бъде стимулант или седатив, или сънотворно. Въпросът е да знаете какво може да направи тя за вас. Една книга може да послужи като успокояващ сироп или горчиво мазило. Ако сте клиенти, чиито разбирания са средно закостенели, трябва да четете повече романи. Но не такива, които са приятни и ви карат да забравите за себе си. Трябва да четете драстични, дразнещи, брутални романи“ (Джордж Бърнард Шоу е на върха на списъка), казва още авторът Багстър. Накрая той разказва за случай с „пациент“, който бил „предозирал“ с военна литература, който го накарал да се замисли какви книги трябва да му предпише, за да „влее нов живот и да възстанови пулса на живота – силен, но по-бавен“.
Днес библиотерпията приема много различни форми – от курсове по литература за затворници до читателски кръгове за възрастни хора, страдащи от деменция. Понякога може да става дума само за сесии, индивидуални, или групови, с хора, които са загубили умението да се наслаждават на четенето, но искат да си го върнат. Бертоуд и приятелката й и колежка Сюзан Елдъркин предимно практикуват „емоционална“ библиотерапия и проповядват за силата на четенето на художествена литература. Двете се срещнали преди 20-на години в университета в Кембридж и се сближили покрай съдържанието на библиотеките си и особено зарди присъствието в тях на „Ако пътник в зимна нощ“ от Итало Калвино – книга, която сама по себе си е за природата на четенето. Приятелството им продължило като двете започнали да си препоръчват книги по различни поводи – разбито сърце, професионална несигурност. „Когато Сузи беше в професионална криза – искаше да бъде писател, но се страхуваше да не бъде отхвърлена, и препоръчах стиховете „Archy and Mehitabel“ от Дон Маркуис“, ми разказа Бертоуд. „Щом Арчи, хлебарката, можеше да е толкова отдаден на изкуството си и да скача по клавишите на пишещата машина, за да пише поезия през нощта в нюйоркските офиси на „Ивнинг Сън“, тогава и тя със сигурност можеше да е подготвена да страда за своите произведения“, ми каза Ела. Години по-късно пък Елдъркин дала на чудещата се как да съчетае майчинството с рисуването Бертоуд „Notes from an Exhibition“ от Патрик Гейл – роман за успешна, но притеснена жена-художничка.
Те продължили да си препоръчват романи една на друга, на приятели и роднини. През 2007 г. когато колегата им от Кембридж Ален дьо Ботон решил да направи „Училище по живот“, му подхвърлили идеята за библиотерапевтична клиника. „Не знаехме някой друг да прави такова нещо по този начин тогава. Библиотерапията, ако въобще съществуваше, беше практикувана в по-скоро медицински контекст и ударението беше върху книгите за самопомощ. Но ние се бяхме посветили на художествената литература като алтернативен лек, защото даваше на читателите по-трансформационен опит“, споделя Бертоуд.
Двете проследили традициите в библиотерапията чак до древните гърци, които „търсели в библиотеката в Тива „място да лекуват душите си“. Практиката продължила и през XIX век, когато Зигмунд Фройд започнал да използва литературата в своите сесии по психоанализа. След Първата световна война на завръщащите се у дома травматизирани войници често било предписвано лечение с книги. „Библиотекарите в САЩ минавали курсове как да дават книги на ветераните от войната. Има и информации как по същото време в Англия използвали със същата цел книгите на Джейн Остин“, казва Елдъркин. По-късно библиотерапията е използвана по различни начини в болниците и библиотеките, а от скоро е популярна сред психолози, социални работници и лекари в различни видове терапии.
Днес има цяла мрежа библиотерапевти, обучени от Бертоуд и Елдъркин, които работят по цял свят – от Ню Йорк до Мелбърн. Най-често срещаните „заболявания“ са конюнктурни, казва Бертоуд. Хората се оплакват, че са затънали в коловоза на кариерата си, чувстват се в депресия, имат проблеми във връзката, страдат от тежка загуба. Библиотерапистите работят с много пенсионери, които са били запалени читатели и десетки години са чели криминални романи, но искат да намерят нещо ново, което да ги развълнува. Мнозина търсят помощ в адаптацията си към живота на родител. „Имах клиент в Ню Йорк, мъж, който се бе сдобил с първо дете. Той беше много притеснен как ще се справи с отговорността за друго малко същество“, казва Ела. „Препоръчах му „Room Temperature“ от Никълсън Бейкър, която е за мъж, който храни бебето си с шише и медитира от мислите за бащинството. Разбира се „предписах“ му и „Да убиеш присмехулник“, защото Атикус Финч е идеалният баща в литературата.“
Науката доказа ползите от четенето
За всички запалени читатели, които цял живот са се самолекували с помощта на великите книги, не е изненада, че четенето може да е добре за психическото здраве и връзките им с другите. Но как и защо това става се разкрива от едно научно проучване на това как четенето въздейства върху мозъка. През 90-те години беше установено, че „огледалните неврони“ изгарят мозъка ни, когато извършваме някакво действие, или виждаме същото действие, извършвано от някой друг, т.е. бе изяснена неврологията на емпатията. През 2011 г. бе публикувано проучване в Annual Review of Psychology въз основа на магнитен резонанс на мозъка на участниците, което показва, че когато хората четат за действия на други, в мозъка им се стимулират същите участъци, както ако сами извършват действието. Използваме същите мозъчни мрежи, когато четем нещо, или, когато се опитваме да разгадаем чувствата на някого.
Други изследвания, публикувани през 2006 и 2009 г. стигат до подобни изводи – хората, които четат художествена литература са по-емпатични (въпреки че имаше съмнения, че всъщност може да е обратното – по-емпатичните характери да предпочитат да четат романи). Едно много влиятелно проучване от 2013 г. доказа, че четенето на художествена литература (много повече от научно-популярната и нехудожествената литература) повишава резултатите на тестове, които измерват социалните възприятия и емпатията, които са от огромно значение за усещането за другите – нещо, което започва да се формира, когато човек е на около 4-годишна възраст.
Книгите са най-добрият приятел
Кийт Оутли, романист и преподавател по когнитивна психология в Университета на Торонто, от години е лидер на изследователска група, която се интересува от психологията на четенето на художествена литература. „Започнахме да доказваме, че с идентификацията с героите от романите се подобряват социалните умения. Художествената проза е вид симулация на ума, свързана с въобразяването на евентуални бъдещи ситуации“, казва той в книгата си “Such Stuff as Dreams: The Psychology of Fiction“. Тази идея отеква във вярванията на много писатели и читатели, които настояват, че книгите са най-добрият приятел, който не може да навреди. В есето си „За четенето“ от 1905 г. Марсел Пруст пише: „С книгите се общува без принуда. Ако прекарваме време с тези приятели, то това е защото наистина го искаме. Когато ги изоставим, съжаляваме , но без онези натоварващи мисли: „Какво ли те мислят за ме?“, „Дали не казах нещо погрешно или нетактично?“, „Те харесаха ли ме?“, нито пък има безпокойството, че са ни забравили, защото ни е заместил някой друг.“
Джордж Елиът, за която се твърди, че е преодоляла мъката си по загубения си партньор, като се включила в програма за обиколки, свързани с четения, с млад мъж, който по-късно станал неин съпруг, вярва, че „изкуството е най-близкото нещо до живота, то е начин за добиване на опит и разширяване на контактите с близките ни мъже отвъд границите на персоналността“.
Но не всеки е съгласен, че четенето на художествена литература може да ни направи по-добри в живота. Дори да е така, дори четенето на художествена литература да не може да ни накара да се държим по-добре с другите, то е начин да се държим по-добре със самите себе си. То често допринася и помага да постигнем онзи полутранс, сходен с медитацията, който има оздравителен ефект на дълбоката релаксация и вътрешно спокойствие. Тези, които редовно четат, спят по-добре, стресирани са по-малко, имат по-високо самочувствие и по-ниски нива на депресивност от нечетящите. „Художествената проза и поезията за дози лекарство. Това, което лекуват са раните, които реалността прави на въображението“, казва писателката Джанет Уинтерсън.“
