Лира Литературно-рекламна Агенция
Автобиографична книга на Стивън Кинг, пълна със съвети за прохождащи писатели, ще бъде в търговската мрежа от понеделник.
„За писането. Мемоари на занаята” е едновременно изненадваща и очаквана книга от Стивън Кинг. Дълго време той обмисля дали да излее на хартия съветите си към прохождащите писатели, а и много от приятелите му го насърчават да го стори. Първите глави са написани още през 1997 г., но авторът не е сигурен дали и как да завърши работата си. Две години по-късно го блъска кола и инцидентът първоначално го обезсърчава до степен, че не знае дали отново би прописал. В крайна сметка Кинг прави книга, която обхваща различни периоди от живота му, анализира по какъв начин житейските обстоятелства са го формирали като писател и дава полезни съвети за всеки, който иска да пише и да публикува.
Забележителното в „За писането” е, че въпреки катастрофата и пристрастеността към алкохола и дрогата, талантът на Стивън Кинг да пише остава непокътнат. Според него писателят трябва да носи винаги своето „сандъче с инструменти” и да не спира да поддържа всеки един от тях с много писане и много четене.
Книгата излиза през 2000 г. и е първата след инцидента. В нея авторът не предлага сигурна формула за успех, но откровено споделя подробности за писателските си навици и житейските изпитания. Кинг е автор, който не се нуждае от представяне, но в „За писането. Мемоари на занаята” (Сиела) той излиза от познатото амплоа и се отдава на търсенето на корените на своя талант. Четивото е подходящо за всички почитатели на Стивън Кинг, както и за онези, които имат амбицията да бъдат писатели.
Преводът на книгата е дело на Евелина Банева, а новата редакция е на Георги Иванов, превел на български хитовите „Къща от карти” и „Да изиграеш краля” на Майкъл Добс и др.
„Тази книга ще бъде кратка, защото повечето от книгите за писането са пълни с глупости. Белетристите, включително моя милост, всъщност не са много наясно какво правят. Те не разбират защо нещо се получава добре, а друго – не толкова. Моята идея беше: колкото по-кратка е книгата, толкова по-малко глупости ще има в нея.”
Стивън Кинг
Откъс
Първи предговор
В началото на деветдесетте години на миналия век (може да е било през 1992-ра, но човек трудно помни дати, когато си прекарва добре) се включих в една рок банда, съставена предимно от писатели. Идеята за „Рок Ботъм Римейндърс“ беше на Кати Кеймън Голдмарк, журналистка и музикантка от Сан Франциско. В групата участваха Дейв Бари, соло-китара, Ридли Пиърсън, баскитара, Барбара Кингсолвър, клавири, Робърт Фалгъм, мандолина, и аз на ритъм-китарата. Имаше и женско трио à ла „Дикси Къпс“, състоящо се (най-често) от триото Кати, Тад Бартимъс и Ейми Тан.
Групата беше замислена като нещо временно – трябваше да изнесем два концерта пред Американската асоциация на книгоразпространителите, да се погрижим за малко настроение и за три-четири часа да си припомним пропиляната младост, след което всеки да поеме по пътя си.
Но не стана така, защото бандата не се разпусна. Доставяше ни прекалено голямо удоволствие да свирим заедно. С още двама „наемници“ на саксофона и барабаните (в началото и с нашия музикален гуру Ал Купър, който беше като душата на групата) пожънахме доста голям успех. Хората плащаха, за да ни слушат. Не толкова, колкото за концертите на „Ю Ту“ или „И Стрийт бенд“, но все пак падаше по някоя-друга дребна пара – „за почерпка“, както биха казали едно време. Организирахме турне, написахме книга (жена ми правеше снимки и танцуваше, когато я обземаше вдъхновение, а това се случваше доста често); продължаваме да свирим и сега от време на време, ту като „Дъ Римейндърс“, ту като „Реймънд Бърс Легс“. Съставът се мени – колумнистът Мич Албъм смени Барбара на клавирите, а Ал ни напусна, защото с Кати не се спогаждаха – обаче ядрото от Кати, Ейми, Ридли, Дейв, Мич и мен се запази, плюс Джош Кели на барабаните и Еразмо Паоло на саксофона.
Правим го не само заради музиката, но и защото ни харесва да сме заедно. Приятели сме, а групата ни дава възможност да разговаряме за работата си, за всекидневния си занаят, който хората ни насърчават да не изоставяме. Ние сме писатели, но никога не се питаме един друг откъде черпим идеите си. Знаем, че никой не може да каже.
Веднъж в Маями Бийч, докато вечеряхме в един китайски ресторант преди концерта, попитах Ейми дали има въпрос, който никога досега не са ѝ задавали по време на дискусията, която обикновено съпътства всяка среща с читатели – онзи въпрос, на който никога не ти се налага да отговаряш, застанал пред изпълнените си с обожание фенове, преструвайки се, че не си обуваш панталоните, пъхайки краката си в крачолите един след друг като всеки обикновен човек. Ейми се замисли много сериозно и най-сетне каза: „Никой никога не пита за езика“.
Изключително съм ѝ благодарен и задължен за тези думи. По онова време вече повече от година ме занимаваше идеята да напиша малка книжка за писането, но се колебаех, защото не се доверявах на подбудите си. Защо исках да пиша за писането? Кое ме караше да мисля, че имам да кажа нещо, което си струва да бъде казано?
Най-лесният отговор би бил, че просто е невъзможно човек, продал толкова много романи като мен, да не може да каже за писането нещо, което да си заслужава. Но лесният отговор невинаги е и правилният. Полковник Сандърс от „Кентъки Фрайд Чикън“ например е продал безмерни количества пилешки бутчета, обаче съвсем не съм сигурен, че някой би проявил любопитство как точно го е направил. Ако съм толкова самонадеян, за да издам ръководство по писане, според мен би трябвало да изтъкна по-добра причина от големия си успех и известност. Или с други думи, не исках да напиша книга, дори да е съвсем кратка, която да ме накара след това да се почувствам или като литературен дърдорко и многознайко, или като надут задник. От тези книги (и тези автори) има доволно много на пазара – не, благодаря.
Но Ейми беше права: никой никога не ни питаше за езика. Питаха такива като Де Лило, Ъпдайк и Стайрън, но не и нас – авторите на бестселъри. Обаче и ние, простите драскачи, се интересуваме от езика по свой собствен скромен начин, и ние също упражняваме със страст занаята да пренасяме историите си върху хартия. Тази книга е опит да разкажа кратко и сбито как стигнах до това изкуство, какво научих междувременно за него и как се прави. Тя е за всекидневната работа – за езика.
Посвещавам книгата си на Ейми Тан, която ми каза по много прост и директен начин, че спокойно мога да я напиша.
Бях поразен от автобиографията на Мери Кар, Клубът на лъжците. Не само заради нейната жестокост и красота, нито заради великолепното владеене на родния език, а най-вече заради нейната пълнота. Тази жена наистина помнеше всяка подробност от ранните си години.
При мен не е така. Детството ми беше необичайно и накъсано; отгледан съм от самотна майка, която непрекъснато се местеше от място на място и веднъж – не съм съвсем сигурен – ни заведе с брат ми да живеем известно време при една от сестрите ѝ, защото беше материално или психически неспособна да се справя с нас. А може би просто преследваше баща ми, който натрупа сума ти дългове и сетне офейка, когато аз бях на две, а брат ми Дейвид – на четири години. Ако е било така, то тя никога не успя да го открие. Моята майка, Нели Рут Пилсбъри Кинг, беше една от първите еманципирани жени в Америка, но не по своя собствена воля.
Мери Кар описва детството си като почти плавна панорама. Моето прилича на мъглив пейзаж, в който откъслечни спомени изникват като самотни дървета… От онзи вид дървета, които сякаш се канят да те сграбчат и изядат.
Онова, което следва, са някои от тези спомени заедно с подбрани откъси от юношеството и ранната ми младост, които са оставили по-ясен отпечатък в съзнанието ми. Това не е автобиография. По-скоро е вид C. V., curriculum vitae – потокът на живота ми. Опит да проследя развитието си като писател. Не е разказ за това как хората стават писатели. Защото не вярвам, че можеш да станеш писател – нито поради външни фактори, нито чрез силата на волята си (макар че по-рано бях на друго мнение). Частите са си вътре в конструктора. И все пак това в никакъв случай не са необикновени части; мисля, че много хора притежават дарбата да пишат или да разказват и че тази дарба може да се усъвършенства и поощрява. Ако не бях убеден в това, щеше да бъде чиста загуба на време да пиша подобна книга.
При мен поне беше така, няма друго – един несвързан процес на развитие, в който изиграха роли амбицията, желанието, късметът и малко талант. Няма смисъл да се опитвате да четете между редовете, нито да търсите някаква свързваща линия. Няма такава линия – просто серия снимки, повечето от тях размазани.
