Лира Литературно-рекламна Агенция
„Разговор от живота“ е новата книга на Симеон Илиев (издателство „Фабрика за книги“). Тя е трудно определима като жанр, авангардно четиво, което ни напомня колко ценно е времето за човека. Двама души се срещат на неизвестно място при неясни обстоятелства. Те нямат имена, лица, минало и бъдеще; не очакват нищо и никого. Краткият им диалог неусетно прераства в дискусия, лавираща между екзистенцията и битовото, между възвишеното и прозаичното.
Откъде идва страхът и възможно ли е той да бъде победен? Съществува ли изборът въпреки предопределеността на съдбата? А може ли в отговора на тези въпроси да се включи и рецепта за приготвяне на омлет?
Книгата носи нежното посвещение „На сина ми“. Художник на корицата е Диана Бойчева.
Симеон Илиев е роден през 1975 г. в гр. Харманли. Автор е на романа „Анапеста“, получил номинация за наградата „Хеликон’2013“, подписан с името Симо Андонов, както и на романите „Мастилени петна“, „Странно стечение на обстоятелствата“ и „Порнфолио“. Като най-голямо свое достижение обаче той определя възможността да пробужда чувства, за които самият читател не е предполагал, че могат да бъдат предизвикани.
Симеон Илиев се вдъхновява от неочевидното в живота – всичко онова, за което часто не се замисляме и дори не забелязваме, че съществува. Интересува се от абстрактното и странното навсякъде и във всичко, където човекът винаги заема централно място.
ОТКЪС
Y: Чакайте сега, не ме прeкъсвайте! Да го еба, изисквате да не ви прекъсвам, пък сам ме прекъсвате… Вие като онази, дето хем я сърбяло, хем я боляло. Да си имаме уважението! Чисти сметки – добри приятели, нъл’ тъй? Пак добре, че не си загубих мисълта… Едно семейство грам пара да няма, ако е сплотено, ще се уреди. По много точки не съм съгласен с тебе… ’Щото тъкмо в трудните моменти (стига да не са ужасно трудни) проличава колко държат устоите на семейството. Е, не мога да си кривя душата – да кажа на черното бяло, парите са необходимост. Но т’ва, дето го твърдиш, че такова-онакова, с извинение, господине, е тинтири-минтири. Аз, да го еба, като заживяхме с жена ми, нямах пукната пара, ’ма нищо, ти казвам. Всичко, дет’ се вика, отива за наема и храната. Брей, мисля си, тя ще ме остави… Тъй де, за какво ú е такъв прошляк. Отидем до супера и половин час обикаляме като малоумни, за да изберем най-евтиното от най-необходимото. Аз пипна нещо, тя ми вика: „О, не! Много е скъпо“. „Е, само с пет стотинки е по-скъпо?“ – „Само с пет стотинки на килограм!“ – „Ей да еба майка му, да еба! Нищо не ми даваш да си купя!“ – „Не е така – успокоява ме тя. – Нали трябва да мислим за бюджета? Както виждаш, и аз не си купувам скъпи превръзки и шампоани?“ – „Добре, какво ще купим тогава?“ – „Най-важното: хляб, сирене…“ – „Кисело мляко – добавям аз.“ – „Кисело мляко и това е.“ – „Ами масло няма ли да вземем?“ – „’Ми за какво ти е масло? Нали има олио?“ – „Да, права си. Ще си направя циганска баница“ – „Може нещо сладко да вземем, а?“ – „А-а? Значи за шоколади си готова да харчиш, а за масло не може, така ли…?“ – „’Ми не ти ли се яде вафла или линцер?“ – „Няма ли да е по-евтино, ако направиш крем-карамел?“ – „Ти знаеш ли колко мляко, захар и яйца трябват за това?!“ – „Добре де, купи си шоколад, щом искаш!“ – „Но няма да ми се сърдиш, нали?“ – „Не. Но аз ще си купя цигари тогава.“ – „Но как цигари, мили?!? Нали се разбрахме, че ще пушиш тютюн?“ – „Е-е! Ти нищо не ми даваш да си купя! Еби му майката!“ – „Добре, мили, но само този път. Обещаваш ли?“ – „Обещавам, скъпа! Но и ти ще намалиш шоколада? Не се смей…“ – „Ох, не знам какво да правя?“ – „Добре тогава, купи си шоколада.“ – „Не, не, нали ти искаш цигари?“ – „Няма, мила, ще си пуша тютюна.“ – „Сигурен ли си?“ – „’Ми сигурен съм… То дали веднъж на месеца ще пуша цигари, или не, каква полза, щом не е постоянно… Само се дразня така.“ – „Не, не мога така! Няма да си купувам никакъв шоколад!“ – „Ъ! Виж я с’я! ’Ми нали се отказах от цигарите, за да можеш да си купиш шоколад, ма!?“ – „Не, мили, много е скъпо!“ – „Тогава от тези пари, които не похарчихме за цигари и шоколад, да си вземем шунка?“ – „Ти пък – шунка!“ – „Що, ма?“ – „Шунката е 40 лева за килограм – ти…“ – „’Ми ние няма да взимаме сто кила, а сто грама?“ – „Не забравяй, че трябва да мислим и за наема?“ – „Добре, давай да излизаме тогава?“ – „Виж, по-добре вместо шунка да вземем яйца? Ти нали обичаш яйца?“ – „Хубаво, ’айде да си тръгваме вече!“ – „Значи да взема яйца?“ – „Втръснаха ми тия яйца, но какво да правим?!“ – „Еми, зная, мили, но като нямаме пари, ще трябва да пазаруваме по-внимателно…“ И така, господине, постоянно говорехме за пари. Но пък ни беше и доста забавно, ’щото се обичахме. Не че сега не се обичаме, но вече сме по-осигурени и не водим такива нежни спорове; липсват ми, да ти призная. А да видиш като се видехме с малко повече пари как се нахъсвахме вътрешно! ’Щото пак си пазарувахме предпазливо, но пък знаеш, че този път ще има и масло, и шоколад, и шунка, а може би и цигари? Романтиката, господине, не вирее, ако си в безопасност и обезпечен. Така че бяхме донякъде по-щастливи тогава. ’Щото, както ти казах, само в трудните моменти се разбира дали ще я бъде една връзка, или няма да я бъде. ’Щото в крайна сметка, господине, нали колкото повече имаш, толкова повече харчиш и пак понякога не ти стигат парите. Значи е въпрос на разбирателство. А да видиш как се променят някои семейства като се видят с повече кинти – майко мила! Мой приятел, да го еба, беше много щастлив, когато нямаше пари, и никак не се караше с жена си, но щом взе да вади дебели пачки, дойдоха и кавгите, и изневерите, и ревността, и шамарите, а с това, то се знае, и разводът. Е, питам ви, къде е тогава Киро на кирия? А и приятелството страда от това. Познавам един, дето нямаше какво да яде, ходеше гол и бос и спеше на улицата – колко дребни съм му дал, не мога да ги изброя! И в един момент се запозна с някаква мадама, на която баща ú фрашкан с пара. Ожениха се, развиха състоянието с общи усилия и просперираха. Срещам го наскоро и го питам: „Откъде, брат, наблизо да си купя цигари?“. „Аз, вика, да не съм бюро информация!“ – „Ей, голяма клечка стана, викам, а забрави като те хранех!?“ – „Само не ми говори така, ’щото…!“ – изрева ми жестоко и ме заплаши. Ей какво нещо е, помислих си, от гладна смърт съм го спасявал, а сега даже не ми харесва тона… „Нищо, жив и здрав да си!“ А се случва пестиш, пестиш и ти не знаеш защо пестиш. Накрая на един път ги изхарчиш и пак нямаш. Има един неписан закон, господине: на стиснатия другите му ядат парите. И все нямаш пари, когато най-много ти трябват. Пък като имаш, нищо не ти се яде, нищо нямаш нужда да си купиш. Познавах една жена, която като дете е живяла свръхбедно и с годините дотолкова се бе самонавила да забогатее, че продаде къщата на сина си, която той с огромен труд бе построил, само за да се почувства поне веднъж богата. Голямо съдене падна, къщата била писана на нея, ад под небето! Синът спечели делото. А старата си умря бедна. Друг случай. Двама братя (единият – дълъг като праз, другият – къс като морков) имаха общ бизнес. Вървеше им, щастливи бяха. Какво се скараха, какво имаха толкова да делят, не знам. Обаче оттогава не си говорят, виждат се на улицата, поглеждат встрани и им е неприятно. А когато се наложи все пак да споменат името на другия, винаги използват завоалирани средства или употребата на трето лице преди глагола. За парата и брат заколва брата. За парата жената си вдига краката. Виж, че и у мене се намира остроумие… То едно остроумие – с фенерче да го търсиш, но както и да е. Чух един глупак да цитира по телевизора мисъл на някакъв умен човек: „Дай на човека само необходимото в живота и той ще заживее като скота“. И го поздравих на ума си, оня де, когото цитираха. Значи само с хляб и вода не може, но и милиарди не са нужни да ходиш на театър. Аз ще съм доволен да имам за семейството – да се изучат децата в престижен университет, да имат нормални модерни дрехи, къща с модерни мебели, средно скъпа кола за жената, дрехи и каквито мазила и помади ú трябват, но не да не можеш да стъпиш на пода от червила и кремове. И два пъти в седмицата да мога да си позволя да ги водя на ресторант, един път в месеца на театър и един път в годината на почивка. Ето това разбирам аз, господине, от семейни средства. И повече и стотинка да ми дават, няма да взема. Защото човешкото око е ненаситно, а всъщност човек знае и две, и двеста, нъл’ тъй?
