Начало / Критика / Краят под краката ни

Краят под краката ни

Салман Рушди оцеля след прочутата фатва на аятолах Хомейни от 1989 г., осъждаща го на смърт заради неговите „Сатанински строфи“, но писателската му репутация получи смъртоносен удар – Рушди се превърна в емблема на свободното слово, застрашено от религиозния фанатизъм. А емблемите всеки ги знае, но не ги чете. След присъдата Рушди е вече икона на прогресивното човечество, но книгите му останаха на заден план.

Земята под нейните нозе“ излиза през 1999 г. и е вторият опит (след „Последната въздишка на мавъра“ от 1995 г.) на Рушди да докаже на публиката, че не само е жив, но и има какво още да ни каже. Не особено успешен опит, ако се съди по смесените чувства, с които е посрещната книгата от критиката. По-ласкаво се изказва Боно от U2. Той написва песен със същото заглавие, която влиза в саундтрака към филма „Момиче за един милион долара“. Въпреки това и този роман на Рушди сякаш не успява да излезе от сянката на фатвата.

Знае се, че „Земята под нейните нозе“ е посветен на рокендрола с неговата история и митология. Това обаче е една паралелна, алтернативна история и митология, в която на мястото на Елвис и „Бийтълс“ застават двама музиканти от индийски произход – Ормус Кама и Вина Апсара. Които са също така Орфей и Евридика. Всъщност Рушди изгражда една паралелна история на ХХ в., където събитията са подобни на случилите се в нашия ХХ в. Но не съвсем. Например Кенеди не е убит в Далас и си кара втори мандат като президент, а Лу Рийд е жена. Ормус Кама има дарбата или проклятието да вижда в друг свят подобен на неговия – и това е именно нашият свят, докато ние чрез романа надникваме в неговия. Старата тема за реалността като илюзия – „Възможно е нашият свят да е само видение в нечие друго увредено око“.

„Земята под нейните нозе“ е типичният за 90-те години краевековен опус, бавен и протяжен, изтъкан от купища препратки, езикови и ерудитски игри. Роман, по който да се пишат дисертации. Писан е сякаш със съзнанието, че историята е приключила и ние разполагаме с цяла вечност, която можем да запълним с четене. Някак личи, че е писан преди 9/11. „Земята под нейните нозе“ проиграва пълния каталог от теми и мотиви, типични за амбициозната литература от последните две десетилетия на ХХ в. – изгнанието и двойничеството, метаморфозите на идентичността и, разбира се, нарастващият Хаос и предусещаният Край. Повтарящият се образ е на земята, която всеки момент може да се разтвори под краката ни – и преносно, и буквално. Апокалипсисът обаче се мисли не толкова като космическа, политическа или екологична катастрофа, а като избухване на другата реалност, скрита под познатата. „Има един друг космос, скрит от погледа ни, и той се е притаил на дъното. Когато се втурне в нашата действителност, той може просто да ни издуха, сякаш никога не сме били“. Литературата на 90-те живее с усещането, че Историята е приключила, защото демокрацията и капитализмът нямат алтернатива (поне така си мисли светът) и затова търси паралелната действителност вътре в познатия свят. Апокалипсис, който покълва от всекидневието. Да си спомним и филмите на Дейвид Линч, станали събитие пак по същото време. Атаката срещу кулите-близнаци обаче обърна погледа отново към „реалната“ действителност. CNN уби мистичните множествени вселени. Затова „Земята под нейните нозе“ звучи някак ретро, като спомен за времето, в което литературата е имала самочувствието, че може да създава и променя реалности.

На идеята за паралелната вселена съответства стилистиката на препратките – литературни, митологични, културни алюзии, чрез които действителността се удвоява и размножава. Романът се води от третия главен участник в историята, Рай Мърчант, влюбен във Вина и от време на време неин любовник, който по занятие е фотограф, но ги реди едни ерудтиски, все едно е асистент по теория на литературата. В романа са цитирани Милан Кундера, Бахтин, даже прословутата (сред филолозите първокурсници) вненаходимост. Рушди е една малко логорейна Шехерезада. Централната теза – има любов и смърт, любовта може да победи смъртта – е доста семпла, но е разтворена в толкова многообразни трансформации и превъплъщения, че ние забравяме нейната баналност. Ормус и Вина се превиват под задачата да символизират не само Орфей и Евридика, но и Аполоновото и Дионисовото начало, духовното и виталното. Като че ли по-увличащата страна на романа са второстепенните герои – богати ексцентрици от Бомбай, Лондон и Ню Йорк, одарени и прокълнати души, запечатващи се в паметта на читателя. (Първата глава е доста маниерна и тромава и е много важно читателят да не зареже книгата още там). На места Рушди е изумителен в смесването на смешно и трагично – качество, високо ценено от неговия приятел Кундера. В по-голямата част от романа обаче той е патетично-разточителен. Ормус и Вина са хора, но и богове за обърканото, себично, нуждаещо се от трансцендентност човечество. Рушди, гражданин на света с четири брака зад гърба си, се е опитал да създаде едно либерално евангелие, в което най-убедителната част се оказват не боговете, а човеците с техните страхове, неверие и въпреки всичко – надежда.

 

Бойко Пенчев

Текстът е публикуван в сп. Light

Книгите на Салман Рушди тук

Свързани заглавия
Бойко Пенчев: Не виждам в близко бъдеще шанс за български Нобел
Пуризъм и популизъм

Прочетете още

217926_b

Нека децата отново да играят вън!

В едно свое интервю за сайта ни от 2012 г. на въпроса на Румен Василев: …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *