Лира Литературно-рекламна Агенция
Салман Рушди оцеля след прочутата фатва на аятолах Хомейни от 1989 г., осъждаща го на смърт заради неговите „Сатанински строфи“, но писателската му репутация получи смъртоносен удар – Рушди се превърна в емблема на свободното слово, застрашено от религиозния фанатизъм. А емблемите всеки ги знае, но не ги чете. След присъдата Рушди е вече икона на прогресивното човечество, но книгите му останаха на заден план.
„Земята под нейните нозе“ излиза през 1999 г. и е вторият опит (след „Последната въздишка на мавъра“ от 1995 г.) на Рушди да докаже на публиката, че не само е жив, но и има какво още да ни каже. Не особено успешен опит, ако се съди по смесените чувства, с които е посрещната книгата от критиката. По-ласкаво се изказва Боно от U2. Той написва песен със същото заглавие, която влиза в саундтрака към филма „Момиче за един милион долара“. Въпреки това и този роман на Рушди сякаш не успява да излезе от сянката на фатвата.
Знае се, че „Земята под нейните нозе“ е посветен на рокендрола с неговата история и митология. Това обаче е една паралелна, алтернативна история и митология, в която на мястото на Елвис и „Бийтълс“ застават двама музиканти от индийски произход – Ормус Кама и Вина Апсара. Които са също така Орфей и Евридика. Всъщност Рушди изгражда една паралелна история на ХХ в., където събитията са подобни на случилите се в нашия ХХ в. Но не съвсем. Например Кенеди не е убит в Далас и си кара втори мандат като президент, а Лу Рийд е жена. Ормус Кама има дарбата или проклятието да вижда в друг свят подобен на неговия – и това е именно нашият свят, докато ние чрез романа надникваме в неговия. Старата тема за реалността като илюзия – „Възможно е нашият свят да е само видение в нечие друго увредено око“.
„Земята под нейните нозе“ е типичният за 90-те години краевековен опус, бавен и протяжен, изтъкан от купища препратки, езикови и ерудитски игри. Роман, по който да се пишат дисертации. Писан е сякаш със съзнанието, че историята е приключила и ние разполагаме с цяла вечност, която можем да запълним с четене. Някак личи, че е писан преди 9/11. „Земята под нейните нозе“ проиграва пълния каталог от теми и мотиви, типични за амбициозната литература от последните две десетилетия на ХХ в. – изгнанието и двойничеството, метаморфозите на идентичността и, разбира се, нарастващият Хаос и предусещаният Край. Повтарящият се образ е на земята, която всеки момент може да се разтвори под краката ни – и преносно, и буквално. Апокалипсисът обаче се мисли не толкова като космическа, политическа или екологична катастрофа, а като избухване на другата реалност, скрита под познатата. „Има един друг космос, скрит от погледа ни, и той се е притаил на дъното. Когато се втурне в нашата действителност, той може просто да ни издуха, сякаш никога не сме били“. Литературата на 90-те живее с усещането, че Историята е приключила, защото демокрацията и капитализмът нямат алтернатива (поне така си мисли светът) и затова търси паралелната действителност вътре в познатия свят. Апокалипсис, който покълва от всекидневието. Да си спомним и филмите на Дейвид Линч, станали събитие пак по същото време. Атаката срещу кулите-близнаци обаче обърна погледа отново към „реалната“ действителност. CNN уби мистичните множествени вселени. Затова „Земята под нейните нозе“ звучи някак ретро, като спомен за времето, в което литературата е имала самочувствието, че може да създава и променя реалности.
На идеята за паралелната вселена съответства стилистиката на препратките – литературни, митологични, културни алюзии, чрез които действителността се удвоява и размножава. Романът се води от третия главен участник в историята, Рай Мърчант, влюбен във Вина и от време на време неин любовник, който по занятие е фотограф, но ги реди едни ерудтиски, все едно е асистент по теория на литературата. В романа са цитирани Милан Кундера, Бахтин, даже прословутата (сред филолозите първокурсници) вненаходимост. Рушди е една малко логорейна Шехерезада. Централната теза – има любов и смърт, любовта може да победи смъртта – е доста семпла, но е разтворена в толкова многообразни трансформации и превъплъщения, че ние забравяме нейната баналност. Ормус и Вина се превиват под задачата да символизират не само Орфей и Евридика, но и Аполоновото и Дионисовото начало, духовното и виталното. Като че ли по-увличащата страна на романа са второстепенните герои – богати ексцентрици от Бомбай, Лондон и Ню Йорк, одарени и прокълнати души, запечатващи се в паметта на читателя. (Първата глава е доста маниерна и тромава и е много важно читателят да не зареже книгата още там). На места Рушди е изумителен в смесването на смешно и трагично – качество, високо ценено от неговия приятел Кундера. В по-голямата част от романа обаче той е патетично-разточителен. Ормус и Вина са хора, но и богове за обърканото, себично, нуждаещо се от трансцендентност човечество. Рушди, гражданин на света с четири брака зад гърба си, се е опитал да създаде едно либерално евангелие, в което най-убедителната част се оказват не боговете, а човеците с техните страхове, неверие и въпреки всичко – надежда.
Бойко Пенчев
Текстът е публикуван в сп. Light
Книгите на Салман Рушди тук
Свързани заглавия
Бойко Пенчев: Не виждам в близко бъдеще шанс за български Нобел
Пуризъм и популизъм
