Начало / Читатели / Чувствата невинаги са равни на живота

Чувствата невинаги са равни на живота

Юлия ПЕТКОВА

Понякога не значат нищо кой знае какво. За чувствата става въпрос. Ако си ги прегърнал като единствен компас в живот, който няма да се откаже да сервира войни, значи си луд. Или нонконформист, но то е същото. Защото „светът е, той просто е.” На Дориго Еванс му остават само думите, те го приласкават, служат му за убежище. Тяхната безкрайна и непознаваема мощ отеква през толкова много страници в тази книга.

 „Тесният път към далечния север” съвсем логично носи на австралиеца Ричард Фланаган една от най-престижните награди в литературния свят – „Ман Букър”. Конструирана фрагментарно и доста смело, книгата разказва историята на едно бедно селянче от австралийската пустош, което израства като амбициозен младеж с проникновен ум и поетична душа, става лекар и дори си намира „поносима” годеница от състоятелна фамилия. Малко преди да замине на фронта обаче, в навечерието на Първата световна война, Дориго се влюбва безнадеждно в Ейми, младата съпруга на чичо си Кийт.

 Нищо не беше станало, а вече нищо не беше същото.  Пропадаше. Слушаше грохота на вълните и шушкането на пясъка и пропадаше. От все още дългите в ранното утро сенки подухна лек ветрец, Дориго продължаваше да пропада. Пропадаше сякаш в някаква необуздана свобода, поне така му се струваше. Но каквото и да беше това, в което пропадаше, то беше непознаваемо и объркващо като Ейми.

 

Страстният романс на Дориго и Ейми е обуздан с прелестни късове поетична проза, но централната тема на книгата са преживяванията в лагера за военнопленници в Индокитай и робският труд по строежа на легендарен ЖП път. Историята, която стои в основата на романа, започва на 15 февруари 1942 година, когато с падането на Сингапур една империя потъва, друга изплува на хоризонта. Но само година по-късно Япония вече се гърчи от недостиг на ресурси, започва да губи войната и въпросната железопътна линия се превръща в неотложна необходимост.

Фланаган уплътнява повествованието с цял ешелон ярки персонажи, инжектира насъщни дози натурализъм, прокарва собствените си размисли за смисъла на случващото се и триумфа на човешката воля, вплита смущаващи наблюдения върху особеностите на японската психика и философски пасажи, размесени с хайку откровения. В заника на живота си, след като се връща към цивилния живот, Дориго си навлича ореола на герой от войната – освен че е прочут и награждаван хирург, той е публичен образ на една епоха или на една трагедия (то е все същото), обект на идеализации и хвалебствия. Но това не го спасява от горчивото прозрение, че щастливият човек няма минало, а нещастният… няма нищо друго.

Тази железопътна линия, този тесен път към далечния север, е единствената причина за неимоверните страдания на стотици хиляди хора, тази грозна линия е изтъкана от насипи, изкопи и трупове, от изровена земя и отъпкана пръст, от взривени скали и трупове, от бамбукови подпори и клатещи се мостове, от тикови траверси и тежки железни релси, от трупове подир трупове подир трупове… Но станеш ли сантиментален, пожелаеш ли да се върнеш у дома и да видиш мама, значи ти е дошъл краят. Холерата не прощава, гладът и изтощението също. Въпреки неравната битка със смъртта, Дориго остава на страната на жилавата вяра в живота. Може да не е блестящ хирург, нито добър човек (той самият не вярва в своята доброта), но отказва да престане да се опитва да бъде.

 

Нищо не е вечно. Не можеш ли да го схванеш, Пастет? Точно това иска да каже Киплинг. Нито империите, нито спомените. Всичко отминава. Колко ще помним, година, две? До края на живота си, ако останем живи. Но след това ще умрем и кой ще знае какво е било тук? Не помним и дори когато слагаме ръка на сърцето и повтаряме, че няма да забравим.

 

Справедливост ли е паметта за подобни безумия или тъкмо тя става причина за нови погроми? Кой застрахова историята срещу бруталното й изопачаване? Кой величае кървавия  труд на робите и защо завоевателите обикновено се наричат герои? А може би паметта само ни прилича на справедливост, защото е поредната погрешна представа, която кара хората да се чувстват прави? Кърт Вонегът отсече преди близо половин век: нищо умно не може да се каже за едно клане. За което и да било клане, подчертава романът на Фланаган. Никоя съзнателно причинена човешка болка не може да бъде оправдана.

 „Тесният път към далечния север“ от Ричард Фланаган тук

Прочетете още

Читающие дети г.Иркутск

7 прекрасни статуи на четящи хора

Потърсихме ги заради Световния ден за опазване на паметниците на 18 април ПОВЕЧЕТО СА КРАЙ …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *