Лира Литературно-рекламна Агенция
На 8 октомври 1906 г. Лев Толстой се отказва от присъждането на Нобелова награда, аргументирайки се, че „парите могат да донесат само зло”. Аif.ru ни припомня лауреатите на престижната награда за литература, чиито имена са свързани с Русия.
Израза „парите са зло” са чували мнозина, но не всички знаят, че го употребява Лев Толстой, когато се отказва от присъждането на Нобелова награда, която носи и огромна сума пари. Това се случва преди 110 години. Веднага след като през 1906 година Руската академия на науките предлага Толстой за престижния приз, известният хуманист побързал да напише писмо до писателя Арвид Ярнефелт, който бил и един от преводачите на неговите произведения на фински език. В писмото си Лев Николаевич моли приятеля си да направи така, че да не му присъдят наградата, защото „ще бъде много неприятно, когато я откажа”.
Ярнефелт го послушал и изпълнил молбата му. За тази година наградата получава италианският поет Джозуе Кардучи. Така Лев Толстой не станал първият руски писател, удостоен с Нобеловата награда. Тази титла получил Иван Бунин през 1933 г.
„Първо, това ме избави от големите трудности да се разпореждам с тези пари, които, както и всички пари, по мое убеждение, носят само зло; и второ, това ми достави честта и голямото удоволствие да получа разбиране и съчувствие от страна на много хора, макар и непознати ми, но дълбоко уважавани от мен”, пише по-късно Толстой.
Ето руските писатели, получили Нобеловата награда за литература.
Иван Бунин, 1933 г.
Наградата се присъжда за „голямото майсторство, с което той развива традициите на руската класическа проза”.
„Нищета, дива самота, безизходност, глад, студ, мръсотия – това са последните дни на моя живот”. Трудно е да си представим, че тези думи е написал известният писател Иван Бунин, получил на 10 декември 1933 г. Нобеловата награда за литература.
По това време наградният фонд е от 170 331 крони или около 715 000 франка. Крупната сума е връчена в тържествена обстановка на „изгнаника” (през тези години Бунин е емигрант от Русия) лично от шведския крал Густав V. Значителна част от наградата си писателят дава впоследствие за благотворителност.
„Още щом получих наградата, трябваше да раздам 120 000 франка… Знаете ли колко писма получих с молби за спомоществователство? За много кратко време около 2000 такива послания” – признава Бунин в едно интервю.
В родината му награждаването на „настървения вълк на контрареволюцията” е посрещнато на нож. В „ Литературная газета” излязъл материал, в който авторът пишел с ирония, че творчеството на Бунин, пропито с „мотиви за смъртта, за разпад и обреченост в атмосферата на катастрофалната световна криза, очевидно, е добре дошло за шведските академични старци”.
Борис Пастернак, 1958 г.
Наградата се присъжда за „значителни постижения в съвременната лирическа поезия, а също за продължаване традициите на великия руски епически роман”.
„Благодарен съм, радостен, горд и смутен” – така отговорил Борис Пастернак на секретаря на Нобеловия комитет Андерс Естерлинг, който му съобщил за присъдената награда.
Кандидатурата му е предложена за обсъждане от Нобеловия лауреат за 1957 г. Албер Камю, който внимателно следил превода на френски език на романа „Доктор Живаго”. Ала наградата донесла на автора не само световна слава, но и лавина от критики, която се стоварила върху него в съветската страна.
По спомените на близките му, върху Пастернак бил оказван силен натиск да се откаже от наградата. На 23 октомври 1958 г., в деня на присъждането й, Президиумът на ЦК на КПСС приел постановление „За клеветническия роман на Б. Пастернак”, което определило решението на Нобеловия комитет като пореден опит за засилване на студената война.
Писателят изпратил писмо до президиума на Съюза на писателите, състоящо се от 22 точки, в което изразил своята позиция по въпроса. По-късно синът му си спомня, че в писмото баща му пояснява защо е изпратил благодарствена телеграма до Нобеловия комитет, освен това, ясно давал да се разбере, че не вярва в справедливостта към него.
„Вие можете да ме разстреляте, да ме заточите, да направите с мен, каквото решите. Още отсега ви прощавам. Но не бързайте. Това няма да ви донесе нито повече щастие, нито слава. И запомнете, след няколко години все пак ще ви се наложи да ме реабилитирате. Това във вашата практика няма да е за първи път” – написал Пастернак.
Въпреки това, общественият натиск принудил Пастернак да се откаже от Нобеловата награда.
„Поради отзвука, който получи присъдената ми награда в обществото, към което принадлежа, аз съм длъжен да се откажа от нея. Не приемайте като оскърбление този мой доброволен отказ” – пишело в телеграмата, изпратена от Пастернак до Нобеловия комитет.
Михаил Шолохов, 1965 г.
Награда „за художествена сила и монолитност на епоса за донското казачество в преломни за Русия времена”.
Когато през 1958 година в Съюза на писателите на СССР разбрали, че сред кандидатите за наградата е не само на Борис Пастернак , но и на Михаил Шолохов, секретарят на Съюза Георгий Марков сметнал за по-правилно да подкрепят втория кандидат.
През април на съветския посланик в Швеция била изпратена телеграма, в която пишело, че „Пастернак като литератор не се ползва от признанието на съветските писатели и прогресивните литератори от други страни”, което не може да се каже за автора на романа „Тихият Дон”: „Бихме искали чрез близки до нас деятели на културата да се покаже на шведското общество, че в Съветския съюз би било високо оценено присъждането на Нобеловата награда на Шолохов”.
Въпреки това, грубият намек не бил възприет от задграничните колеги и през тази година комитетът взел решение в полза на Пастернак.
Едва след няколко години Шолохов получил писмо от Швеция. То било предшествано от гръмкото изявление на френския писател Жан-Пол Сартър през 1964 г., който се отказал от наградата и упрекнал комитета в това, че „единственото съветско произведение, получило наградата, е книга, издадена зад граница и забранена в своята родина”.
През 1965 г. Шолохов получава наградата от ръцете на шведския крал Густав Адолф VI. Той е и първият автор, чиято награда била приветствана от ръководството на СССР.
Александър Солженицин, 1970 г.
Награда „за нравствената сила, с която е следвал ненарушимите традиции на руската литература”.
Независимо от това, че Александър Солженицин виждал политически подтекст във връчването на наградата, Нобеловият комитет отрекъл това. Две години по-рано, през 1967 г. Солженицин изпратил „Писмо до конгреса” на Съюза на писателите на СССР, в което открито пишел за цензурата. След което зад граница публикували неговите книги „В първия кръг” и „Раково отделение” и те получили огромна популярност.
Когато през 1970 година станало известно решението на Нобеловия комитет, в СССР вече имало мащабна кампания с критика против Солженицин. Даже в КГБ било създадено специално звено, занимаващо се с наблюдение на автора.
Солженицин не присъствал на награждаването през 1970 г., защото, ако излезел извън пределите на страната, нямало да може да се върне обратно в нея. Получил я в Стокхолм едва през декември 1974 година.
Тогава той вече бил обвинен в измяна към Родината, лишен от гражданство и изселен в Западна Германия.
Йосиф Бродски, 1987 г.
Награда „за всеобхватно творчество, пропито от ясна мисъл и страстна поезия”.
Към момента на получаване на Нобеловата награда, Йосиф Бродски вече от няколко години живеел в чужбина. Той бил принуден да напусне родния си край през 1972 г., като преди това, почти цяло десетилетие издържал на натиска спрямо него. Бил изпращан за психиатрично освидетелстване, конфискували документите му, а през 1964 г. го осъдили за „тунеядство”.
През 1987 година новината за присъдената му престижна награда го заварила в Лондон. По спомените на близките му, отправяйки се за церемонията в Стокхолм, Бродски си приготвил два варианта на речта си – на руски и на английски. Накрая, все пак, на 10 декември той прочел словото си на руски език.
Известно е, че част от парите писателят изпратил в Ню Йорк, за да се открие ресторантът „Руски самовар”.
