Лира Литературно-рекламна Агенция
Всеки автор мечтае животът на книгите му да не остане само между кориците им. В това отношение Алек Попов е щастлив писател. Романът му „Мисия Лондон” бе претворен в успешна филмова комедия. А най-новият му роман „Сестри Палавееви в бурята на историята”, получил наградата „Хеликон” за 2013 г., бе адаптиран от автора и Деляна Манева и в края на миналата година поставен на сцената на „Драматичен театър Пловдив”. На 9 март от 19.30 пловдивската трупа ще гастролира с постановката на режисьорката Елена Панайотова в столичния Сатиричен театър „Алеко Константинов”. А ето и извадки от отзивите за спектакъла, взети от europlovdiv.com и kapana.bg:
„Пиесата разчупва статуквото. Защото тя е и самоиронично намигане към съвременните ценности и подмяната на едни псевдогерои с други, и шеговит поглед към тъмните дебри на комунистическото минало.
С чувство за хумор авторите определят пиесата си като партизански комикс, но тя прилича и на монументално театрално платно, върху което се разиграват сцени на битки, предателства, смърт и оцеляване.
„Сестри Палавееви“ е голямо епично платно, което екипът с много любов и абсолютно добронамерено е създал, за да върви „в крак с времето“. В него има и смешно пародиране, което минава през фалшивите сълзи за смъртта на Сталин, през самокритиката, научния комунизъм и мастурбацията и стига до един въздействащ финал, в който командирът на партизанския отряд – Медвед, издъхвайки, рисува… И манипулациите, и заблудите, и истинското лице на превърналата се вече в тоталитарна идеология на комунизма.
Дали е добронамерена гротеска или ирония към един режим и конкретна историческа ситуация, разбира се, ще реши зрителят. Но е факт, че режисьорът използва различни постмодерни изразни средства, за да постигне силното въздействие на пиесата. Елена Панайотова е подбрала и изключителен екип, за да превърне партизанската история в монументална театрална картина с огромна динамика, чудесно чувство за хумор и новаторска визия. Използването на полудокументални кадри от военни хроники, мрачният дикторски глас, който въвежда в историята от високоговорителя, партизанските песни и военните маршове допълват картината и я правят изключително въздействаща.”
„Самата пиеса, макар и обърната към миналото, разказвайки за партизанския живот през Втората световна война, има особено актуално звучене в наши дни. Борбата на двете Палавееви със статуквото и установените норми, търсенето смисъла на живота им, желанието да разрушат досегашния налаган от родителите им патриархат накара много от младите хора в залата да се открият в образите на героините. Бе поставен и въпросът за националната ни идентичност, как историята се пречупва през погледите на „силните на деня“ и как биваме лъгани и манипулирани от политическите движения, които се сменят.
Актуални са не само въпросите, поставени на сцената, но и начинът, по който това бе направено. Мултимедийни визуализации даваха яснота за времето, по което се развива действието. Прожектираха се снимки на сестрите Палавееви, които в търсенето на своя смисъл, са се присъединявали към едно или друго идеологическо движение, всички от които те са напуснали, заради опитите за манипулация, които са били налагани. В последствие те бягат от родителите си и се присъединяват към партизанското движение.
Цялата тази история е поднесена с комичен привкус, но по никакъв начин не се осмиват животът и перипетиите, пред които са били поставени незапомнените ни герои. Чрез хумора ярко се открояват характерите на героите и са изведени лишенията, на които те са подложени. Дори мечтите и вярата на българските партизани са представени до известна степен чрез бляна им за сладолед, който идва от Русия по тръби, наподобяващи сегашния газопровод. „Сладолед няма, има само лед.“ Това са думите на Медвед, които слагат край на идеалистическите представи на партизаните за света.
Цялото представление е един невероятен синтез между комедия, в която присъства епическият жанр, бурният нрав на две тийнеджърки и трагичният финал на постановката, който сякаш преряза през кръста целия хумор и публиката, доскоро забавляваща се на шегите, замлъкна пред Медвед, който произнесе предсмъртния си завет, заснет от камера, която прожектираше трагичното му, смъртно бледно лице на голям екран.
Факт е, че след финалния монолог на Добрин Досев публиката бе объркана, изненадана от внезапния поврат на събитията, случили се на сцената на „Борис Христов“. Пловдивският театър за пореден път показа, че е новатор и в него работят креативни, вдъхновени и вдъхновяващи хора.“
Снимките в настоящата публикация са дело на фотографа Атанас Кънев.
